Рани Маника
Японският любовник (2)

Змия в Дома на брака

Ватири, Северен Цейлон, 1916

Мястото беше малко и наполовина бе временно закрито с тънко одеяло. От едната страна двама мъже седяха с кръстосани крака и пушеха мълчаливо. Възрастният свещеник беше доста закръглен, но другият мъж бе само кожа и кости — изумително, като се има предвид, че през целия си живот не беше работил и един ден. Предпочиташе да седи край пътя наблизо и да пие чай с останалите безделници в селото, докато жена му се трепеше на парчето земя, което имаха.

На пръстения под пред главния свещеник прилежно бяха подредени вносен джобен часовник в кутия с филцова подплата, алманах, обсипан със следи от честото прелистване, и кафява тетрадка. Веднъж-два пъти жената зад завесата призова своя бог, „Муруга, Муруга“. Свещеникът извърна глава по посока на приглушените звуци, но мъжът до него изобщо не обърна внимание. Това бяха женски работи, а и жената имаше опит. Вече беше родила петима синове, а един-двама от тях, вече беше забравил кои точно, се бяха пръкнали на този свят направо на нивата, докато тя работеше.

— Почти свърши — каза акушерката с тих, напевен глас, след което се протегна към лимона върху дървения пън и леко го търкулна по утъпкания пръстен под. Лимонът се изтърколи под одеялото и даде знак на мъжете, че главата на бебето е излязла. Двамата мъже тутакси погледнаха хубавия часовник на свещеника. Свещеникът отвори тетрадката на празна страница и отбеляза точния час — 16:35. При съставянето на хороскопи една грешка от четири минути напред или назад можеше да направи цялото тълкувание безполезно. Той направи справка в алманаха и започна да прави прецизни изчисления, докато другият мъж чакаше първия плач.

Но той се забави и за пръв път тази вечер мъжът прояви признаци на безпокойство — спря да пуши, като костенурка протегна тънкия си кафяв врат към завесата и остана в това положение, без да мръдне повече. Докато най-накрая той дойде — сладък писък, изненадващо пълен с надежда, като радостното ромолене на водата, която потича по пресъхналото речно корито.

Момиче, мислеше си той с почуда още преди дрезгавият глас на акушерката да оповести този факт и новороденото да започне да плаче хубаво. И за да скрие радостта си, защото тайно беше таил такава надежда, той бързо покри подноса с тръстикова захар на бучки, която щеше да предложи на свещеника, ако бебето беше момче, и протегна подноса с бонбони от палмова захар. Погълнат от цифрите, свещеникът разсеяно напъха почерпката в устата си и продължи с изчисленията, без да повдигне глава.

Мъжът спокойно вдигна цигарата си, но сърцето в гърдите му се разтапяше. Въобще не мислеше как ще храни още едно гърло при оскъдния им доход. Вместо това със задоволство си представяше украсени с панделки плитки, шарени стъклени гривни и свенливи усмивки. Но мрънкането на свещеника „Внезапно и огромно богатство“ моментално накара мъжа да обърне глава. Очите му се ококориха и заблестяха. Но свещеникът бърчеше вежди над записките си.

— Какво има? — попита бащата.

Свещеникът поклати глава и отново направи някои изчисления, докато бащата се почеса по рамото, звучно засмука зъбите си и нетърпеливо забарабани с пръсти по пръстения под.

Най-накрая свещеникът остави писалката. Вдигна глава с въздишка, защото мразеше да съобщава лоши новини, и с бавния си, тромав маниер обясни:

— Изглежда, детето ще се омъжи за мъж с наистина огромно богатство. Обаче две неблагоприятни планети, Раху — главата на змията, и Кету — опашката й, са разположени в Дома на брака. — Той потърка брадичка. — Това означава, че цялата змия седи в нейния дом на брака. Затова въпросната женитба ще е злополучна. — Очите му се извърнаха встрани, докато съобщаваше следващата информация. — Освен това може да има „смущения“ от други мъже.

Това бе възможно най-лошата новина. Какво друго можеше да се очаква от едно момиче да направи в живота си, освен да се омъжи щастливо? И смущения от други мъже? Какво намекваше мъжът? Как можеше който и да е било баща да изправи глава след подобно нещо? Но бащата, вярно мързелив, но разумен човек, не изглеждаше съкрушен или най-малкото смутен. Вместо това загледа свещеника с присвити очи. Със сигурност имаше начин да се неутрализира лошото влияние на змията.

Имаше.

Свещеникът препоръча засегнатото дете да излива мляко върху главата на змийска статуя, докато се моли на Пулиар^[1], бога слон, който омотава укротени змии около тялото си като гривни и колани. Ако правеше това усърдно, с нужната концентрация и всеотдайност, всичко щеше да е наред.

— Така ще прави. Всеки ден — зарече се бащата.

След като акушерката си приготви вързопа и си замина, а свещеникът се върна в храма отсреща, жената смъкна одеялото завеса и го превърна в хамак за бебето. Закачи го с въже за средната греда на къщата и го залюля, докато сънят я покори. Когато се увери, че е заспала, мъжът се завлече върху задните си части до мястото, където висеше новороденото. Задържа лампата високо, отгърна завивката и се загледа в детето, цялото голичко, само с превръзка на пъпчето. Изцапаната му с мляко устица се раздвижи, а тънките му крайници се размърдаха леко в знак на протест за изгубената топлина, но почти прозрачните му клепачи останаха затворени. Една мисъл го порази. Ехей, вероятно щеше да стане голяма красавица, щом й беше съдено да спечели сърцето на изключително богат мъж. Той тихо изсумтя. Тогава със сигурност нямаше да е като майка си.

Той хвърли бърз поглед на безформената фигура, която спеше на една страна, подпряла глава върху горната част на ръката си. Умората я караше да хърка. Звукът го дразнеше, но реши, че е по-добре да я остави да спи. Най-добре утре рано сутринта тя да се погрижи за отвратителната воня на кръв, която сякаш се беше просмукала в стените на къщата му.

Той пак насочи вниманието си към пеленачето и очите му се замъглиха. Неговото съкровище, без съмнение най-ценното нещо, което щеше да има някога. Може би щеше да е като баба му. Той си спомняше само една старица, но беше чувал, че на младини е била прочута с красотата си. В пристрастните му очи бебето изглеждаше най-красивото същество на земята. Може би щеше да спре най-глупавия си син от училище и да предложи услугите му на говедаря, стария Велайтам. Така момичето всеки ден щеше да има на разположение кана мляко. И то трябваше да започне да се моли… е, още щом се научеше как да си държи дланите една до друга. Той лично щеше да се погрижи за това.

Усмихна се замечтано. Щеше да я кръсти Парвати и точно както Парвати е спечелила сърцето на бог Шива с безконечни години на искрена преданост и покаяние, така и дъщеря му щеше да умиротвори страшната змия. Без да бърза, той с наслада се опита да си представи какво имаше предвид свещеникът с думите „изключително богат“: конски карети с перденца на прозорците, красиви дрехи, обширни земи, голямо имение в града, покорни слуги на негово разположение… Не, всъщност той почти не можеше да си го представи, но всяко едно от тези неща би било добре дошло наистина.

С обожание прокара пръст по тънката ръчичка на детето. Кожата му беше най-коприненото нещо, което непоправимо мързеливият му пръст някога беше докосвал. Бебето нито усети допира, нито имаше представа какви мисли се въртят в главата на баща му и продължи да спи спокойно. Той си спомни първия му плач — нищо общо с този на момчетата, а крехък и по странен начин изпълнен с копнеж. Като че ли душата му вече жадуваше за всички онези пари. Но съвсем внезапно, изневиделица, го споходи подла мисъл: щом е предопределено детето да пропадне и да се съсипе заради „смущения“, нека поне той да се облагодетелства преди това. И както поривът на студения вятър втвърдява топяща се бучка захар, така алчната мисъл закорави сърцето му и го промени завинаги.

Той махна пръста си и със стиснати устни плътно уви овехтялото парче плат около телцето. Ще трябва да даде да претопят златните халки за нос на жена му и да ги превърнат в малки звънчета за глезените на момиченцето. Така винаги щеше да знае къде се намира. Той се начумери. Вратата на къщата му нямаше резе, а постройката беше без ограда. Ще трябва да накара синовете си да построят от онези непроницаеми стени от кал и палмови листа. И другото нещо, което трябваше да свърши, е да накара двете по-големи момчета да отрежат дървото до къщата. Никое момче нямаше да се катери, за да шпионира съкровището му. Смущения, хайде де!

И в хлътналите очи, вперени в детето, не беше останала и следа от нежност.