Рани Маника
Японският любовник (39)

Бала

Парвати гледаше седналия пред нея младеж с любопитство. Бала. Обикновен, мургав и беден, но се представи като надежден кандидат за ръката на Рубини. Макар че го заплашваше отказ, тя седна и го изслуша, защото я глождеше въпросът защо мъж като него си мислеше, че би могъл да заинтригува Рубини. Той обясни, че е влюбен в дъщеря й. Толкова силно, че би я взел и без значителната й зестра. Смяташе да я издържа с учителската си заплата.

— Мисля — внимателно го прекъсна тя, — че дъщеря ми все още не проявява интерес към женитбата.

Но това изобщо не попари ентусиазма на младия мъж. Вместо това той й се усмихна мило, сякаш си имаше работа с дете или бавно схващащ човек.

— Готов съм да чакам.

Парвати замълча за момент. Въпреки всеизвестната репутация на Рубини като невероятно разглезена, придирчива госпожица слуховете за красотата й и голямата зестра, оставена от баща й, се бяха разпрострели надлъж и нашир и предложенията за брак валяха от цяла Малайзия. Лекари, адвокати, счетоводители, бизнесмени. Но както се очакваше, тя ги отхвърли всички до един — били прекалено ниски, мургави, дебели, с лоша кожа, грозни, плешиви, глупави.

— Добре, но трябва да ви предупредя, че до днес дъщеря ми е отпратила трийсет и двама мъже.

Зад очилата му нищо не потрепна.

— Всичко идва при този, който чака — мъдро отбеляза кандидатът.

Парвати въздъхна.

— Разбира се, ти имаш право да чакаш колкото си искаш, но аз все пак съм длъжна да те предупредя, че дъщеря ми е решила да се омъжи за лекар.

— Майко — нежно се обърна той към нея, — казах каквото имам да кажа. Ако някога, когато и да било, тя си промени решението по някаква причина, ще си спомниш ли за мен?

Парвати се зачуди дали не е леко побъркан. Не, просто книжен плъх, вероятно и досадник.

— Добре — съгласи се тя само за да го разкара.

Той си тръгна, но всеки месец изпращаше цветя и шоколадови бонбони за Рубини, на които тя, разбира се, не обръщаше никакво внимание. Веднъж Парвати попита за него, при което Рубини гордо повдигна брадичка и с възможно най-високомерен тон го обяви за идиот.

— Презирам го — отсече тя. — Как мога да се омъжа за човек като него? Как смееш дори да питаш?

Предложенията идваха и бързо си отиваха, но когато Парвати започна вече да се отчайва, се появи лекар — висок, красив, бял и с толкова дълги и черни мигли, че като погледнеше надолу, което се случваше често, те сякаш си почиваха върху бузите му. Той почти не отвори уста, докато седеше във всекидневната, но на Парвати й изглеждаше добро, възпитано момче. Все още беше на практика в Джохор, но тъй като щеше да приключи преди сватбата, решиха двойката да се премести в Куала Лумпур и да живее в къщата, която Касу Маримуту остави за Рубини.

Оказа се непрактично и повод за клюки Парвати, сама вдовица, да остане в Куантан. Затова тя продаде магазина и с парите купи тристайна редова къща в Куала Лумпур, на съседната улица до красивата, построена по поръчка двуетажна къща на Рубини. Новите собственици на магазина обещаха да й препращат пощата, но Парвати изпита такова безнадеждно отчаяние, като затвори вратата на апартамента за последен път, че не можа да отговори на въпроса на таксиметровия шофьор.

Но докато стигне до плъзгащите се врати на новия си дом, поне тялото й вече се беше успокоило и примирило. Къщата не беше лоша. Отпред беше всекидневната, а в средата имаше отдушник — хубаво място за Мая да суши билките за лековете си. Един коридор водеше към трите стаи. Тя взе най-близката до всекидневната, а Мая — най-близката до кухнята. Настаниха се бързо и започнаха подготовката за голямата сватба. Беше изчислено най-благоприятното време — 15 февруари в два часа през нощта. Поканиха осемстотин човека да станат свидетели как дъщерята на Касу Маримуту се омъжва.