Рани Маника
Японският любовник (25)

Томодачи

Купу седеше на земята и остреше сърпа си, а Парвати стоеше на балкона, когато колата се зададе по алеята. Вратите бяха махнати и отвътре стърчаха три меча. Парвати си спомни прочетеното, че всеки, който е видял японски меч, не може да не се впечатли от лъскавината на острието. Бяха направени, за да обезглавяват. Костите за тях бяха същото, каквото и мекото масло за ножа.

Колата спря пред портика и мъжете изскочиха. Ботушите им потропваха грубо, жестоко. Говореха си гърлено, като че ли лаеха.

Парвати изтича до стълбите. В двора слугите бяха започнали да се събират зад Мая като подплашени овце.

— Къде е Рубини? — попита тя.

— В джунглата — отвърна Мая само с устни.

Макар да се боеше как ще успее да се изправи сама срещу несигурното бъдеще, Парвати, без да се замисли, се спусна по стълбите и застана пред Мая. Врагът нахълта — смешно дребни мъже в потни фланелки, с меки каскети с наушници и козирка отзад и с ботуши върху широки кафяви панталони. Но на лицата им нямаше нищо смешно. Сурови, нетърпеливи, гневни, търсещи неприятности, продължения на блестящите мечове.

Те внезапно спряха и се огледаха смаяно. От зяпналите им уста изскочиха звуци на удивление: „О, хо, о, хо“. Но скоро се опомниха и пак се превърнаха в грухтящите същества, надушили дивеч. Махатма Ганди се усмихваше от рамката спокойно и доброжелателно. Съпротива без насилие.

Парвати се поклони ниско със скръстени ръце зад гърба.

— Охайох гозаймасу.

Груби хора; не отговориха. Вместо това изръмжаха и направиха знак с мечовете. Беше чувала, че е по-добре да се държат така, защото разваленият им английски бил невъзможен за разбиране, а те лесно се вбесявали, ако някой не разбере от какво имат нужда. Всяко неразбиране вдигаше блестящите мечове от хоризонтално във вертикално положение. Но както се оказа, Парвати без никакви проблеми разбра грубите им действия. Много просто наистина, искаха къщата в името на императора.

Покойният й съпруг правилно предположи, че домът им ще бъде иззет за доброто на империята. Накрая се беше погрижил семейството му да се премести да живее над магазина, освен ако японците не искат и него. В такъв случай имаше резервен план — малка къща насред каучуковата плантация по пътя за Пекан. „Вземи колата — каза той. — Те никога няма да отидат там. Японците се страхуват от нашите джунгли.“

Тя внезапно се преобрази в презряно същество, което кима енергично и пълзи в калта, за да угоди. „Хай, хай“, разбира се, веднага, непременно, сър. Моментът на даване и вземане беше прекъснат от един жесток войник, който грубо доведе децата. Момчето плачеше, а момичето беше пребледняло като платно. Парвати не можеше да повярва на очите си. Как е възможно след всичките заръки на мъжа й да са така неподготвени, толкова наивни и уязвими?

— Мммм — изсумтя един от войниците, но безобидният звук от дъното на гърлото му не прерасна в истински акт на насилие.

Друг войник приближи Рубини, сграбчи я за косата и й вдигна лицето. Носът му потрепна и от гърдите му се надигнаха познатите вече звуци: „о“, „хо“, „хох“. Една от прислужниците ахна, но момичето силно стисна очи и не изплака. Парвати се разтрепери от ужас. Нищо не можеше да направи. Това не бяха мъже, а зверове. Друг войник застана от другата страна на Рубини, но нито се разсмя, нито каза нещо цинично, а изгледа момичето похотливо. Покрай вълнението от находката им никой не чу приближаващия камион.

Когато една врата се тръшна, мъжете се спогледаха изненадано. Един войник нахълта вътре и застана мирно. Мъжете на мига грубо блъснаха Рубини настрана и застанаха мирно в редица с вдигнати ръце за поздрав. В къщата влезе мъж, следван от лакей, който подтичваше след него. Носеше военна униформа, препасана с колан и украсена със значки и медали по гърдите и раменете, и фуражка. Яката му беше обсипана със златни звезди. И той носеше меч, но прибран в ножницата отстрани до тялото му. Имаше величествена, изправена осанка и плоско, непроницаемо лице. На мига стана ясно, че не е един от тях. Той бързо огледа ситуацията и в очите му проблеснаха гняв и раздразнение.

Приближи се до наредените мъже и по типичен японски маниер ги зашлеви един по един толкова силно, че чак се олюляха. Направи го изключително контролирано, по-жестоко от недисциплинираната грубиянщина на подчинените си. Бузите им пламнаха, челюстта на един от войниците затрепери, но всички гледаха право напред, без да гъкнат. Той за минути превърна в покорни слуги мъжете, които само допреди малко се перчеха наоколо с човешки глави на върха на мечовете.

Въздухът се наелектризира от абсолютната власт на мъжа над хората му. Каза им нещо съвсем тихо и изведнъж езикът вече не звучеше като варварски лай, а като поредица от заплашителни съскания. Тя разбра думата бакайро, ругатня от рода на „шибан идиот“.

— Да, сър — съгласиха се те в един глас.

Тогава изключително сдържаният мъж извърна най-малките, най-черните и най-суровите очи, които Парвати беше виждала, към нея. Обзе я истински страх, студен метален шип я прободе в корема. Тя се поклони. Още по-ниско отпреди. Кой би предположил, че може да се наведе толкова ниско? Още няколко сантиметра и главата й щеше да опре в пода. Пред погледа й се изпречиха излъскани черни кожени обувки, различни от грубите ботуши на мъжете му. Думи не последваха, затова тя остана с наведена глава.

— Удължаването на поклона се смята за неуважително — каза той с лошо произношение, но на отличен английски.

Тя така се изненада от перфектното владеене на езика, че изгуби равновесие и падна на ръце. Първият й хубав поглед към него беше отдолу, от сервилната поза, в която беше застанала. Кожата му беше с цвят на мляко и шафран, носът — приплеснат, а скулите — високи. По бузите личеше лека руменина. Горната му устна беше по-дебела от долната, но и двете бяха изпънати в права линия. А що се отнася до очите му, имаше само една дума за тях: непроницаеми. В крайна сметка дишаща, жива маска на отявлено подозрителен ксенофоб.

Той смяташе Запада за негероичен; размекната, болнава, покварена цивилизация, привикнала към охолство и личностно задоволяване. Търговци без идеали, без морал и духовност, без чест. Но ето го: носеше европейско облекло, заимстваше френската архитектура, прилагаше британските военноморски стратегии и разчиташе на западните оръжия, дошъл да изкорени болестта на уестърнизацията в целия свят.

Но внезапно онова, което ришите твърдяха, се сбъдна: възможно е да погледнеш в очите на човек и да надзърнеш чак в дъното на душата му. Парвати се вгледа в очите „първо стреляй, после питай“ и не видя фашистки тиранин, а врата, която се отвори, за да я пропусне вътре. И в този мрак се криеше всичко, което трябваше да знае за него, всичко важно. Макар да не можеше да разбере как се казва, къде живее и как обича да си прекарва времето, тя узна, че някога е работил с ръцете си, че е вършил нещо нежно. Разбра, че е твърд и взискателен, но също и че някога е бил мил и добросърдечен. Че това безскрупулно, безмилостно поведение не е вродено, а заучено.

Мигът изчезна. Вратата се затвори. В тъмнината на очите му като на рогат бръмбар се надигаше нещо друго.

— Трябва да се извиня за държанието на моите хора. Все пак челните отряди не се избират заради деликатността им.

— Не ни нараниха.

— Много добре. В случай че не са дали да се разбере, разполагате с двайсет и четири часа да освободите имота. Можете да вземете личните си вещи, но трябва да оставите всички мебели, коли и слуги — каза той, сякаш имаше пълното право да отнема домовете на хората. Но тя знаеше, че това не е всичко. Той искаше нещо повече, далеч по-ценно.

Очите й се отклониха към Рубини. Ах, миличка, погледни се, цялата букли и очи. Трябваше да послушаш татко си. Трябваше да ми позволиш да ти отрежа косата. Трябваше да те натисна и да те острижа. Какво ще правим сега?

Той проследи погледа й към момичето, но думите, които излязоха от разрязания като с нож процеп на устата му, нямаха намерение да унищожат момичето.

— Ако искате да я пощадите, можете да заемете мястото й — тихо каза той.

Тя се ококори и зяпна невярващо. Неразгадаемите очи я пронизваха.

Да, знаеше, че той се готви да удари, но все пак не очакваше това. Съпругът й и мамите твърдяха, че расата им иска само светлокожите. И то само да ги насилят и използват веднъж. Мозъкът й работеше на бесни обороти. Сигурно не е разбрала правилно какво има предвид.

— Много съжалявам, генерале, сър. Не ви чух. Може ли да повторите, моля?

— Чухте. — Никаква милост, никаква усмивка за кураж. Нищо. Само равнодушна стена, която искаше от нея да стане негова ианфу, жена за удоволствие. Та тя започна живота си на вдовица в бяло сари едва преди седмица.

— Побързайте. Времето е ценно — сопна се той нетърпеливо.

— Не мога. Вдовица съм. Съпругът ми почина едва миналата седмица.

Каменното лице се разтвори и от него излязоха тихи думи, изречени любезно.

— Не ме разбирайте погрешно. Това не беше молба. — И тя видя в очите му нещо, което никога не беше съзирала в очите на мъжа си или в тези на Самюъл Уест. Зад маската от студенина се спотайваше желание — сурово, толкова сурово, че чак кървеше. Този мъж я искаше много! И не само веднъж. Внезапно осъзна, че той не можеше да скрие нищо от нея. Двамата бяха свързани на странно, първично ниво. Или пък го е познавала преди. Вече го е вкусвала.

Тя сведе очи. Какво й ставаше? Тя примигна и той се извърна да погледне Рубини, този път многозначително. Никой не можеше да чуе тихите им гласове.

Всичко изглеждаше нереално.

— Бихте ли ми направили услуга, сър? Дали ще е възможно децата и слугите… и приятелките ми… моята общност да не разбере за тази… ъъ… уговорка?

Той навъси вежди.

— Искате твърде много. Искате това, после онова. Достатъчно. Когато говорите с японец, не искайте така направо. Кажете го деликатно. „Ако нямате нищо против, може ли да помоля…?“ И само по едно нещо.

— Ако нямате нищо против, генерале, сър, може ли да ви помоля за нещо?

— Разбира се — отвърна той и наклони глава.

— Дали ще е възможно никой да не разбере?

Нещо в очите му трепна.

— Мисля, че може да се уреди.

— Много мило от ваша страна. Много ви благодаря, сър.

Той се поклони — официален, скован поклон, в който нямаше нищо надменно или неучтиво. Но когато погледите им се срещнаха отново, очите му бяха различни, закачливи, ведри. Сякаш с молбата си за дискретност го беше привлякла в игра. Той беше усмихващата се пустиня, която позволяваше на караваната на търговците да я пресече. На половината път можеше да спре да се усмихва. Те рискуваха заради печалбата. Тя го направи заради детето. Това беше жертва. Имаше ли избор?

— Ще имате ли нужда от помощ при преместването?

— Не, сър. Ще живея над универсалния магазин на мъжа ми в града.

— Можете да приберете част от личните си вещи в някоя от стаите. Когато ви потрябва нещо, можете да дойдете и лично да си го вземете.

Тя кимна бавно. Замаяно. Очите й не се откъсваха от мърдащата му уста.

— Утре ще изпратя някой да ви вземе в полунощ. — Желанието, което прочете на лицето му, бе толкова силно, че тя засрамено сведе очи.

— Кажете му да дойде зад универсалния магазин на Маримуту на Уолстрийт.

Той кимна отсечено и си тръгна. Наказаните мъже направиха същото, след като преди това сложиха знамена на входа на къщата. Слугите започнаха да събират багажа, а Парвати стоеше на балкона и зяпаше с невиждащ поглед морето. По едно време чу шум зад себе си. Беше Рубини, но съвсем бледа и странна. Красивата й коса беше пусната, без шарените джунджурии, които обичаше да вплита в нея. Този път се беше отървала. Какво щеше да стане следващия? Тогава можеше да не се измъкне неопозорена.

— Какво има? — попита Парвати.

Рубини вдигна чифт ножици. Погледът й беше замъглен от омраза и гняв.

— Онзи мъж — каза тя ожесточено. — Помирисах мръсотията под ноктите му.

О, горкото дете. Сега вече беше разбрала, че трябва да слуша да направи вида си неугледен.

Мълчаливо изнесоха един стол на балкона и Рубини седна. Парвати сплете косата й, пое си дъх дълбоко и я отряза близо до врата.

— Ще трябва да я пооправя малко — каза Парвати и подаде дебелата плитка на Рубини. Момичето я остави в скута си и сложи ръце отгоре й.

— Нали знаеш — каза то с треперещ глас, — че всеки път с усилие се сдържам да не реагирам на докосването ти.

Ръцете на Парвати замръзнаха. Момичето продължи да говори.

— И всеки път, щом те погледна, си спомням как питах мама за папа, а тя ми отговаряше: „Прибра се у дома при съпругата си. Не трябва да сме егоисти. Трябва да се научим да споделяме“. Спомням си и онази нощ, когато тя умря уж от треска. Бях там. Видях я как изпи отровата за плевели. Мислят си, че не знам. Не мога да забравя изгорените й устни и брадичка, и начина, по който се въргаляше на земята. Преди това изплака: „Винаги помни, че аз не те оставям. Правя го, за да не си незаконното дете на танцьорката“. Така можех да живея в къщата на баща си. Тя се самопожертва. Но аз щях да съм по-щастлива като незаконното дете на танцьорката. Не трябваше да го прави. Не си заслужаваше.

Рубини извърна мокрото си лице към Парвати.

— Знам, че си добър човек и че изобщо не си виновна. И наистина съжалявам, но през цялото време съм ти толкова ядосана, че понякога трябва просто да избухна. Преди даже си мислех, че си нагласила всичко и си откраднала полагащото се място на майка ми в тази къща и мен от нея. Дори и сега понякога се улавям да мисля, че ако не беше ти, тя щеше да е жива в тази къща с мен. Държах се непростимо с теб и се чувствам виновна и засрамена, защото знам, че не го заслужаваш. Без значение колко груба и противна съм била, не мога да си спомня случай, в който да си ми повишила тон. Не мисля, че някога ще мога да те заобичам, но обещавам да положа всички усилия да съм колкото се може по-мила с теб от сега нататък.

Когато и последната черна къдрица падна на земята, Парвати затвори ножицата и я остави на масата.

— Съжалявам за майка ти. Веднъж я гледах как танцува. Беше най-тъжната и най-красивата жена, която съм виждала. И може да ти прозвучи странно, но аз също бих искала тя да е жива.

Рубини отиде при огледалото и замръзна ужасена. Като че ли гледаше друг човек. Лицето й се сгърчи и тя избяга от стаята.

 

 

Същата нощ Парвати сънува, че е на погребението на съпруга си. Вече бяха затворили ковчега, но тя ги помоли да го отворят. Вътре тялото на Касу Маримуту не беше подпухнало и осеяно с петна, а здраво и силно както в деня на сватбата им. Докато тя се взираше, той отвори очи, седна, махна венците от себе си и нетърпеливо попита: „Какво, по дяволите, ви става на всички? Още не съм умрял“. Тя се събуди и остана да лежи тихо в мрака.

Японският генерал я беше докоснал с очите си.

Не трябваше да забравя, че няма нищо специално в това, че той я поиска. Беше разбрала, че мъжете имат „нужди“. Дори японските власти с драконовските си методи и начини на действие трябваше да поддържат постелята на чужденките като нежелано, но необходимо зло. Но нима Мая не каза, че на този свят онова, което искаш, иска теб? Светлината привлича светлина. Добрата жена ще привлече добър мъж. Красивото ще намери красиво. Какво беше привлякла към себе си? Крадец идва при крадец.

Не успя да заспи отново, затова стана и започна да обикаля къщата, стая след стая. Придвижваше се тихо на лунната светлина. После отиде на плажа. Седна и се загледа как пясъкът изтича между пръстите й. Всичко изтичаше. Колкото по-силно стискаше, толкова по-бързо се изплъзваше. Заслуша се в шума на вълните, докато лампата в кухнята светна и разбра, че Мая е будна.