Рани Маника
Японският любовник (31)

Ново тхали

Беше краят на октомври 1944 година. Рубини влезе в стаята на Парвати, докато тя обличаше обичайното си бяло сари. Седна на леглото и каза:

— Мами, винаги си изглеждала хубава в червено. Защо не носиш червено сари само из къщата? Никой друг, освен нас няма да те види.

Същата вечер Парвати отиде при него с цветя в косите и в цветно сари. Той я зяпна изненадано.

— Всъщност това е сватбено сари — тихо каза тя, но лицето му се промени и той се извърна от нея. Тя неуверено докосна превития му, отблъскващ гръб. Мускулите под ръката й потрепнаха.

— Защо? — попита тя.

— Не знам. Все едно ми се присмиваше. Казваше ми, че никога няма да си моя булка. — Той въздъхна тежко. — Във всеки случай всичко това е пародия. Имперската власт ни заблуждава. Ние губим войната. — Пак въздъхна. — Ама че бъркотия!

Думите му я пронизаха. Знаеше, че моментът наближава, и действително беше така, както той каза. Съюзническите войски щяха да победят и той трябваше да се върне в Япония посрамен. Искаше й се войната да свърши, искаше децата й да ходят в нормални училища и здравият разум да се върне, но мисълта да се раздели с него, беше непоносима.

Седнаха в една падина на плажа за среднощния си пикник. После се изтегнаха един до друг. Внезапно оживление в обора разкъса тишината. Тя се претърколи и видя Купу да тича от къщата на прислугата към навеса. Подпря брадичка на китката си и го загледа от скритата си позиция. Един патрулиращ войник викна на Купу и той спря и зачака. Размениха си няколко думи и Купу продължи към обора.

— Какво става? — попита генералът, без ни най-малко да се обезпокои.

— Сигурно някоя от кравите се отелва — прошепна тя.

През пушека видя как Купу запали една лампа с красиви плавни и стегнати движения. Той наклони глава към кравите и се изгуби от поглед, скрит зад дървената преграда. Тя се опита да си го представи как говори на кравата нежно и ласкаво и си спомни онзи път в джунглата, когато го мислеше за красив и искаше да го докосне. Все още смяташе, че е хубав, но желанието вече не искаше или нямаше нужда да бъде задоволено.

— За какво си мислиш?

— За нищо. — Тя се върна на предишното си място.

Той се надигна и седна.

— Пред тази празна кратуна от саке, пръчките за хранене и остатъците от храна, ще се омъжиш ли за мен?

Лицето му стоеше в сянка. Не можеше да види изражението в очите му. За японската армия не сексът, а любовта беше табу. Това бе негласно правило. Не трябваше да се сдобиват със съпруги. Не трябваше да оставят потомство.

— Това няма ли да съсипе кариерата ти?

— Човек трябва да съди за красотата на една жена по мъжете, които е съсипала.

Тя затвори очи. Но сълзите се промъкнаха през клепачите.

— Да. — Чу се само шепот.

— Ела, тази вечер ще отидем в твоя храм. Нека твоите богове са свидетели, че ти си моята избраница.

— Но аз нямам тхали.

Той свали пръстена си с печат.

— Това ще свърши ли работа?

 

 

Същата нощ пътуваха до един отдалечен храм. Толкова далеч не знаеха за съществуването на Касу Маримуту или вдовицата. Беше малък храм на Муруган, бога, който майка й си беше избрала. Когато пристъпи вътре, Парвати забеляза, че подът е мръсен, и се засрами. Трябва да държим храмовете си по-чисти, помисли си тя. Трябва да приютяваме боговете ни по-добре. Погледна Хатори сан. Сигурно неговите храмове бяха по-чисти.

Събудиха свещеника и той тутакси се появи ужасен, опасан във вешти и с размъкнат кок. От време на време очите му стрелкаха небрежно увисналия меч на колана на японския генерал.

Пресегна се към горящия камфор с трепереща ръка. Двойката си размени венци. Генералът сложи яркочервен прах на челото й. Свещеникът разпали огъня и го приближи, за да могат да поднесат ръцете си към топлината му. Бисерното му лице засия на светлината от камфора. Усмихна й се, но тя плачеше. Защо? Защото не беше реално. Нищо, което се случваше тайно през нощта, не беше реално. Само глупаците и влюбените биха ги разбрали.

Той избърса сълзите й с палци, но те продължиха да се стичат и той притисна пръст към треперещите й устни. Тогава тя вдигна очи към неговите и сълзите се вкамениха в гърлото й. В погледа му съзря тъжен, безнадежден копнеж за утрешния ден, за още спомени, копнеж това да е начало. И тя пламенно се обърна към каменната статуя.

— Обичам го. Наистина го обичам.

Нямаше представа, че статуята вече беше виждала всичко това. Влюбени, които рискуват всичко за нищо. Ръцете й потърсиха венеца от жасминови цветове. Тя беше омъжена. И все пак това не беше истинска женитба. Те бяха обречените на смърт влюбени от японските легенди. Веднага щом блестящите камбани зазвънят призори, всеки щеше да поеме по собствения си път.

— Щастлив съм да съм твой съпруг. — Докато ръката му се протягаше да обгърне кръста й, от очите му струеше светлина.

Нейният съпруг! Да, съпруг. Колко много обичаше този мъж, който миришеше на кръв. Кой би дръзнал да й каже, че не е така? Това не беше и сън. Не, камъчетата под босите й крака боцкаха.

Тя за последен път погледна назад. Змията се усмихваше. Всичко, което ти искаше. И все пак, какво ще кажеш завинаги? Тя ли не беше разбрала нещо?

Свещеникът се сбогува, но тъкмо бяха изминали половината разстояние до колата, когато той тичешком ги настигна.

— Почакайте! Забравихте си чадъра.

— Задръжте го — каза тя.

Започваше да се развиделява и трябваше да побързат. Тя се вгледа в любопитните му очи. Той беше добър човек. Искаше да се прибере вътре, на топло и сигурно място.

— Молете се за мен — каза Парвати.

Той я изгледа със съжаление и отговори на тамилски:

— Разбира се. Вие се жертвахте заради общността.

Искаше да му каже, че не е, че обича този мъж, но думите заседнаха в гърлото й. В крайна сметка любовта й не беше прекрасното нещо, което си представяше. Тя кимна и се обърна.

— Вървете с Бога — извика той.

До момента, в който стигнаха до колата, тя не си призна вината, но докато вратата стоеше отворена, каза на съпруга си:

— Изчакай малко.

Свещеникът се виждаше като силует при стените на храма.

— Това не е саможертва. Аз го обичам — каза тя на потъналото в сянка лице. Смяташе, че е важно да го каже. Поне на свещеника, за да не е лицемерка, да е открита. Човек не трябваше да лъже божи служител.

— Знам, но заради гордостта ви се преструвах.

— Благословете ме, обичам го.

— Дете, сега си в Божиите ръце.

Тя изтича до чакащата кола. Съпругът й я изгледа.

— Какво има, Аната?

— Само исках да му благодаря както трябва.

 

 

В апартамента над магазина Мая не спеше и наглеждаше едно глинено гърне на печката. Вътре имаше лекарство, което се приготвяше цели два дни без прекъсване.

— Още колко? — попита Парвати.

— Всеки момент гърнето ще се счупи и лекарството ще е готово.

Парвати кимна разсеяно.

— Мая, щом търся красива душа, в която да се влюбя, защо не заобичах Купу? Едва ли има по-красива душа от неговата.

— Как се казва онази игра, в която трябва да подредиш всички парчета с причудливи форми, за да сглобиш цялата картина?

— Пъзел.

— Да, точно тази. Всеки от нас е дошъл на тази земя с няколко парченца от пъзел, голям колкото вселената. Щом срещнем някого, несъзнателно му показваме парченцата си, за да видим дали неговите ще паснат с нашите. Ако не пасват, всеки продължава по пътя си, няма какво повече да правим с него. Но ако пасват, ъъъ… тогава започва привличането, омразата, ревността, любовта, душевните болки и уроците. Купу не държи парчетата, които ти трябват. Но не го подценявай. Той има други парчета, други неща да прави, важни дела. И да е обикновен стопанин, не е едно от тях. Макар и да изглежда обикновен, понякога по-скоро като диво същество, отколкото като човек, той е сложна личност, много сложна, с неочаквано големи и неостаряващи мисли.

— Днес се омъжих за генерала — изтърси изведнъж Парвати.

— Гледай ти! Щастлива ли си?

— Да, но няма да продължи дълго, нали?

— На това рушащо се място няма нищо, което да може да продължи вечно. Дори камъните ще се превърнат в прах. Всичко се променя. Номерът е да се потопиш напълно в мига, да го изживееш и когато си отиде, изобщо да не съжаляваш или да не се обръщаш назад. Да знаеш, че ще си отиде, и да не скърбиш за него. Да го оставиш такъв, какъвто е.

— Труден номер.

— Със сигурност — измрънка Мая.

Парвати скри тхалито в гардероба си. Не защото се срамуваше, каза си тя, а защото беше твърде специално, за да остави дори случаен завистлив поглед да го омърси.

 

 

Дълбоко в джунглата Купу седеше сам-самичък на стълбите на храма под лунната светлина. На лицето му беше изписана огромна тъга. Лек бриз повдигна един кичур от косата му. Листата потрепериха. Той вдигна поглед, за да не вижда купчинките мъртви пчели в краката си. Бяха толкова много, че земята отдолу не се виждаше. Отправи замъглен взор към камъка на общуването.

Той лежеше изтръгнат от земята и с лице надолу. Купу се замисли за японските войници, които сториха това. Напълно неразбираем народ, хора с души, обвити в мрак. Смъртоносни, зли мъже, които биха отсекли цяло дърво за един кокосов орех и съсипали цяло гнездо за една медена пита. Днес дойдоха да изровят големите колкото храмови камбани сребърни съдове и ги откараха нанякъде.

Но нямаха представа какво са направили в действителност.

Той потрепери. Камъкът под него нашепваше нещо строго и отблъскващо. Не искаше да носи тежестта му. Той се изправи бавно и уморено. Не биваше да натоварва камъка още повече. Внезапно потръпна и замръзна. Отлично познаваше тази джунгла и обитателите й и нямаше идея какво би могло да издаде този единичен нещастен вопъл.

Спомни си какво каза Мая: „Човекът почти няма приятели сред другите форми на живот на земята, защото ги е използвал всичките, при това много жестоко“. Усети вътрешно безпокойство. Всъщност след онзи звук цялото място се изпълни с тих, очаквателен страх, вещаещ рани. Мая беше права. Съдовете държаха лошите духове надалеч и сега, без тях, благотворната и защитна енергия се бе превърнала в „черна“. Усещаше я — тиха, коварна заплаха, която се подготвяше да унищожава.