Рани Маника
Японският любовник (35)

Рубини

Той гледаше полюшващото се момиче, което вървеше към него. Косата й беше ниско подстригана, но тя я беше украсила с множество фиби и евтини дрънкулки. Действително роклята си е рокля, което ще рече, че когато едно дванайсетгодишно момиче, обуло високите токове на майка си, се намъкне в роклята й и я повдигне с няколко безопасни игли, дрехата се превръща в плъзгащото се покривало на самата Йезавел. Нацупените алени устни изпъкваха на красивото й лице.

От погледите, които привличаше, ставаше повече от ясно, че облеклото и държанието й имаха нужда от повече наглеждане и контрол, но младежът разбираше — войната свърши, японците си отидоха и тя се наслаждаваше на женствеността, от която беше лишена в продължение на четири дълги години.

Докато приближаваше, очите й се плъзнаха презрително по него и като не намериха нищо интересно, се отклониха и отново се съсредоточиха в някаква привлекателна точка отпред. Когато го отмина, дъвчейки дъвка като американка, той се обърна и жадно изгледа отдалечаващите й се бедра. Знаеше, че пренебрежението й е истинско. Но въпреки това тя го погледна. Всъщност тя погледна него. Очите й се спряха на неговата особа. И това беше достатъчно, защото младежът беше лудо влюбен в нея още откакто я зърна — дете, което се преметна надолу от жива пирамида на спортния ден на училището. По това време той беше гимназист. Докато я гледаше как пада, като че ли някой извика отдалеч: „Цвят, светлина, музика“.

И макар че започна да надава ухо на клюките за семейството й и да я преследва от разстояние, нито веднъж не се появи надежда. Дъщерята на великия Касу Маримуту оставаше извън досега му. Но това беше преди войната. Войната промени нещата и сега можеше да се каже, че момичето е на една ръка разстояние от него. Трябваше да отиде да види красивата усамотена вдовица, някога позната като Ролс-Ройс Мами, а сега наречена просто Кадай (магазин) Мами. Веднъж — два пъти я беше мяркал на прозореца на горния етаж. Един ден, може би не днес или утре, но някой ден той щеше да седне пред нея. За да поиска ръката на момичето. Дотогава щеше да чака. Любовта му не беше мимолетна, преходна или неопределена.

Истинската любов знаеше как да чака.

Някъде по улицата един гурки оцени предизвикателството й и заръкопляска. Още един чифт ръце се присъедини към него. Момичето жена поруменя, усмихна се и повдигна брадичка. Скоро последваха и други. Още по-напред други, докато цялата улица вече ръкопляскаше.

Парвати стана от стола и отиде до прозореца да види за какво е цялата тази олелия. А, Рубини. Усмихна се тъжно. Животът се променяше с всеки изминал ден. Още не беше казала на дъщеря си, че всички актове за собственост за многобройните обширни парчета земя на баща й са изгорели в пожара, а копията, които адвокатът държеше, бяха кой знае къде. Мъжът беше мъртъв, обезглавен, и целият му архив беше откаран нанякъде, след като японците намерили радио в кантората му. И тъй като Парвати нямаше идея къде са земите, беше невъзможно да ги открият, особено тези в чужбина. Изглеждаше почти невъзможно да се случи подобно нещо — притежаваше земя, за която не можеше да изяви претенции, защото не знаеше къде се намира.

Друг адвокат, с когото се свърза, се съгласи, че положението е точно такова, и добави, че по този начин много земя стои непотърсена. Мъжът предположи, че след като мине достатъчно време, правителството ще я присвои. Можеше единствено настоятелно да я посъветва да се опита да си спомни къде точно се намират имотите на съпруга й. Парвати нямаше нужда да опитва. Никога не бе знаела. Знаеше единствено за каучуковата плантация в Малака, за която мъжът й й каза, и то само защото искаше да се подслонят там, ако възникнат проблеми в Адари. Съпругът й никога не й беше споделял информация по финансови и делови въпроси. За него тя винаги си остана необразовано селско момиче.

Парвати се върна на стола и препрочете писмото от най-големия си брат. Не трябвало — думата беше подчертана два пъти — да продава магазина. Той щял да дойде да й помага да го управлява. Тя разбираше какво ще повлече тази „помощ“ след себе си и трябваше да му пише, че съпругът й е оставил строги разпореждания да продаде магазина. Но в такъв случай какво щеше да стане с обещанието й към Хатори? Няма значение. Нека да дойде. Нека да вземе. Какво значение имаше? Той беше част от семейството, а тя имаше повече, отколкото й беше нужно за нея и децата.

Когато Парвати съобщи, че брат й пристига да поеме грижата за магазина, Мая каза:

— Кой може да каже колко вода ще изпие жабата в кладенеца?

Но Куберан веднага поиска увеличение на джобните си пари като компенсация за загубата на уединение и пространство, след като сложиха още едно легло в стаята му. Брат й пристигна по-стар и с повече бръчки около устата.

— Управлението на магазин е мъжка работа. Ти трябва да си стоиш горе и да се грижиш за децата.

Брат й не хареса Мая, нарече я „куку“ в малайски одежди и поиска Парвати да се отърве от нея.

— Тя е член на семейството — твърдо отсече Парвати и той спря да обсъжда темата.

Но горкият Апу бързо беше освободен от задълженията си, защото бил „некомпетентен“. Така брат й пое управлението изцяло, а тя беше пропъдена горе, без никой да я вижда или чува, точно както в задния двор на баща й.

Тя всяка сутрин се събуждаше, изкъпваше се, обличаше се и си казваше молитвата. Почти не излизаше от четирите стаи, освен когато слизаше долу да хапне, и даже не се срещаше с другите жени от Клуба на черните чадъри. През повечето време седеше и мечтаеше за миналото, за огряното от слънцето море, за Каличан, който се излежаваше до затоплената от слънцето стена на градината, за Купу, който вървеше през високата трева, а Хатори сан винаги стоеше неподвижен на балкона и гледаше осветения от луната океан. Когато се прибираха от училище, децата й разказваха историите си, а тя слушаше, усмихваше се, кимаше, където сметнеше за уместно, и понякога дори правеше коментари. Но те растяха далеч от нея, особено Куберан, и нищо не можеше да се направи. И така времето течеше зад прозореца на малкия апартамент, без почти да докосва живота й.