Рани Маника
Японският любовник (11)

Богът пристига

Беше ясна звездна нощ. Парвати стоеше на балкона и наблюдаваше една цивета. Върхът на опашката й блестеше като сребро на лунната светлина. Животинката беше намерила нещо за ядене в края на плажа, но сигурно чу някакъв шум, защото спря, ослуша се, грабна храната с уста и избяга към джунглата. Парвати изтича през къщата, излезе на балкона, който гледаше в тази посока, и видя рунтавата опашка да изчезва в черната паст на гората. В същия момент Мая отвори портата към джунглата и изчезна в непрогледния мрак без лампа! Жената или виждаше отлично през нощта, или си беше въобразила, че може да вижда.

 

 

Когато Парвати влезе в кухнята, на печката къкреше отвара от таро и лековити листа, смесени със захар.

— Мая, наистина ли те видях да влизаш в джунглата точно преди зазоряване?

— Да, Дей, често ходя там призори, за да събера растенията, които ми трябват за лековете.

— Но в тъмнината, без лампа?

— Да, Дей, така е по-добре. Когато човек носи лампа, другите го виждат, преди той самият да ги е видял. Освен това лампата не ти позволява да видиш нищо друго, освен бледия кръг светлина.

— Мая, може ли да ме вземеш с теб другия път?

Едрата жена замълча за няколко секунди.

— Може би не следващия път. Още не си готова, но ще го направя скоро. Много скоро.

— Заради тигрите и дивите слонове ли?

Мая се усмихна.

— По-скоро си мислех за скорпионите и стоножките.

Парвати се разочарова, защото с нетърпение очакваше да влезе в джунглата. Отиде при скалите и седна на ръба на една от тях. Зяпаше бялата пяна от разбиващите се вълни, когато някаква сянка падна върху лицето й. Вдигна поглед и видя огромна пеперуда с искрящо бели кадифени крила и въгленово черно тяло. Насекомото бавно се спусна около главата й и кацна на ръката й. Изпърха с крила, после ги затвори и зачака. Парвати си спомни думите на майка си: „Ако бяло животно дойде при теб, това е добър знак“. След миг пеперудата отлетя. В този момент Парвати забеляза Купу да тича към нея.

— Ама, Ама! — викаше той.

Тя се изправи и го зачака. Той застана пред нея. Тялото му лъщеше от пот, а очите грееха от вълнение.

— Мисля, че открих някаква много стара постройка в джунглата — задъхано съобщи той.

— Каква?

— Не знам, но досега не съм виждал подобно нещо. Стара е, много стара.

— Ще ме заведеш ли? — нетърпеливо попита тя.

Той се поколеба и погледна леките й сандали.

— Доста е навътре, а по пътеката не се върви лесно. Май ще е по-добре първо да разчистя пътя, за да минете.

— Не — бързо се възпротиви тя. — Мога да се справя. Наистина мога. Моля те, Купу…

— Добре — съгласи се той.

Парвати потръпна, докато излизаха през портата, за която тази сутрин Мая й каза, че не е готова да премине. Минаха покрай няколко диви бананови дървета, които растяха в края на гората, и изведнъж се озоваха в онзи мрачен чуден свят, който беше едновременно плашещ и съблазнителен. В представите й мястото бе прохладно и изпълнено със сладникава миризма, но в действителност беше точно обратното. Беше горещо, влажно и миришеше на спарено от гниещите дървета и гъбите по тях. Многото слоеве паднали листа правеха земята под краката им като жив килим. Понякога от стъпките й се вдигаха облаци черен прах. Отпред Купу грациозно размахваше мачетето си към сплетения храсталак, за да й проправи път и да върви по-лесно. Всеки път, когато той се обърнеше назад, тя го уверяваше, че е добре, и така постепенно потънаха дълбоко в сумрачния свят.

Орловите папрати бяха обвити от насекомоядни растения. Кората на някои дървета се лющеше и отдолу се подаваха аленочервените им стволове. Върху други се забелязваха петна от бяла плесен, която растеше върху тях. Огромни папратови листа докосваха ръцете й. В един бамбуков гъсталак гнездяха пъстри като скъпоценни камъни птички. Острието на Купу посичаше дори красиви горски плодове, едри като гроздови зърна. Понякога пред очите им се изпречваха надвиснали клони и трябваше да се наведат. Изведнъж сред неспирния шум от насекоми, маймуни и птици се чу силен лай. Беше чувала този звук и преди. Започваше всеки ден след изгрев-слънце и се превръщаше в бумтяща песен, която дори милионите листа в джунглата не можеха да заглушат.

— Какво е това?

— Маймуна, наречена гибон. Това е женската.

След лая последва песен.

— А това е мъжката. Дори може да ги видите. Живеят точно там, накъдето сме се запътили.

Стигнаха до място, където стената от растителност от двете им страни изглеждаше непроходима. От клоните на огромните дървета се спускаха големи пълзящи стъбла, някои от които с дълги твърди израстъци и остри бодли, дебели колкото прасец. Купу се покатери на дърветата като маймуна и ги дръпна настрана, за да й направи път. Изведнъж малките животинчета се стрелнаха по надвисналите клони и изчезнаха от поглед. Но ръката му хвана задните крака и опашката на един гущер и животното гневно полетя към него. Купу го отпъди с отвращение и гущерът се просна в храсталака отдолу, без да издаде нито звук.

— Отровен ли беше?

— Отровен и противен — потвърди той, — но аз съм свикнал да ги хващам. Правя примки от палмови листа и ги улавям. — Той спря до покрит с мъх камък близо до едно възвишение и я погледна. — Тук е.

Тя се огледа.

— Къде?

Той посочи едно паднало, изкоренено дърво.

— Сигурно е паднало от бурята в нощта преди да дойдете — обясни Купу. При падането дървото беше отскочило от възвишението и отдолу се подаваше скрит вход. Купу застана пред него и запали клечка кибрит. — Празно е, но ако искате, ще вляза пръв.

Тя погледна отвора във възвишението и с учудване забеляза още една голяма бяла пеперуда точно над него. Насекомото изпърха нагоре и изчезна в светлата пролука между листата. Внезапно една птица изскочи от купчина листа и се стрелна към главата й. Тя потисна надигналия се вик в гърдите си, наведе се, шмугна се през малкия отвор и се озова в неголямо пространство без прозорци. Въздухът вътре беше абсолютно неподвижен. В тази необичайна тишина чу как Купу влиза след нея. Дишането му беше леко и равномерно. Парвати забрави, че се намират сред джунглата, където непрестанно нещо се движеше или издаваше звук. Чу драскането на клечка в обгърналата я тишина и любопитно се огледа на слабата светлина. Наистина беше празно, но по земята се беше насъбрал толкова дебел слой пръст, че макар тя да можеше да стои изправена, Купу беше принуден да наведе глава.

— Погледнете — прошепна Купу. Всички стени бяха изписани с йероглифи, а в средата на стената срещу входа бяха издълбани две изправени, вплетени една в друга змии.

— Мислиш ли, че този храм е бил построен в чест на бога змия?

— Не знам — отвърна Купу.

Спогледаха се и едновременно възкликнаха:

— Мая!

Щом изгоря и петата клечка, Купу не запали нова.

— Да тръгваме — подкани я той в тъмнината.

Първите капки дъжд донесоха непозната миризма — опияняващ аромат на влага и пръст. Милиони листа затрепкаха. Животните, беше й казала Мая, не обичат вятъра, защото той им разрошва козината и студът прониква в телата им, но нямат нищо против дъжда. И наистина гъсталакът оживя от виковете им. Парвати се замисли за времето, което прекара сама с Купу, и за странното усещане. Стана й чудно дали и той е почувствал същото. В гласа му имаше нещо непознато, когато й каза, че трябва да си тръгват.

Дъждът се усили. От дърветата започна да се стича вода и земята стана хлъзгава. Парвати се подхлъзна и опита да се задържи за един дънер, но ръката й потъна през кората и тя изписка. Мястото беше изгнило и проядено от охлюви. Тя отдръпна ръката си. Беше покрита със зеленикавожълта течност и някаква лепкава черна мръсотия. Парвати гледаше с ужас. Купу съблече фланелката си и й я подаде да се избърше. Тя понечи да му благодари, но той само поклати глава в знак, че не е направил нищо. По пътя тя се подхлъзна още веднъж върху мокрите листа до едно високо дърво с полуизскочили корени и си натърти хълбока. Той се пресегна през корените и й подаде ръка.

— Наранихте ли се? — попита разтревожено. — Изобщо не трябваше да ви водя тук. Господарят ще се ядоса.

— Добре съм — увери го тя.

Погледът му се отмести към ръцете й, съвсем слаби и целите изподраскани.

— Не трябваше да ви водя — повтори той.

Парвати погледна протегнатото към нея изопнато и жилесто тяло и се удиви как мъжът без всякакво усилие успява да запази равновесие. Тя не пое предложената ръка за помощ, а спусна поглед по мократа му шия и спря на рамото му. Дъждът барабанеше по кожата и отскачаше на малки капчици, които падаха върху гърдите му и се стичаха по плоския му корем. Помисли си, че сигурно се събират в черните му гумени ботуши.

И в този момент през главата й мина друга мисъл, която нямаше нищо общо със случващото се, интимна. Дали някога го е болял гърбът? Дали, като се прибере в стаята си, разтърква по врата и надолу по гръбнака си ароматно масло, търсейки твърди възелчета в слабите, жилави сухожилия отдолу? Тя вдиша дълбоко и не успя да долови разлика между миризмата на джунглата и неговия аромат. Под съскащия дъжд той бе станал част от джунглата, тайнствен и опасен. В този момент съществуваха само тя и той. Непринуденият й поглед се върна на лицето му. Дъждът използваше белега на бузата му като корито на река и ручейчетата се плискаха върху кожата й. Взря се в моравата грапавина около разреза. Самият белег беше твърд и светлокафяв и приличаше повече на кожа за обувки, отколкото на човешка кожа.

— Какво се е случило с лицето ти?

Той примигна. Мокрите му мигли бяха слепени.

— Когато бях малък, ме нападна тигър.

— О!

От дъжда дрехите й прилепнаха към тялото, но очите му нито потъмняха, нито се изпълниха с похот, докато гледаха падналото момиче на земята. Всъщност в непроницаемата им дълбина не можеше да се види нищо. Нито изненада, нито укор, нито дори инстинктивно усещане, че несъзнателно е събудил сексуално любопитство в друго човешко същество. Нищо не се долавяше. За щастие. Макар да изглеждаше невероятно, като се имаше предвид как чувствено го зяпаше тя. По обърканото й лице изби червенина от срам. Сигурно изключителната му покорност и липсата на социална проницателност не му позволиха да отгатне срамните й мисли. И тъй като той не можеше да се присмива, щеше да се изуми, ако беше разбрал.

— Елате, трябва да продължим. Има още път — подкани я той.

Парвати сложи ръка в неговата и с лекота се издърпа нагоре. След това не откъсна очи от земята.

 

 

Появиха се на вратата на кухнята целите омърляни и в окаян вид. Мая приближи към тях.

— Какво има?

— Купу намери руина в едно възвишение в джунглата. Сигурно е храм на змията. На едната стена има издълбани змии. Хайде, Мая. Трябва да го видиш още сега. — Парвати задърпа месестата ръка на жената.

— Дете, първо влез вътре. — Тя извади пурата от устата си и изгори всички тлъсти черни пиявици, които бяха полепнали по краката на Парвати.

Веднага щом дъждът спря, влязоха в джунглата. На Мая й се наложи да пълзи в ниското пространство. Дъхът й секна.

— Боже мой, това не е обикновен храм на змията, а врата към космоса — възкликна тя.

Парвати и Купу чакаха мълчаливо, докато Мая изпълзя на колене до стената и вдигна газената лампа към странните форми на стената. После извърна изуменото си лице към тях.

— И не е бил изкопан във възвишението, а възвишението се е образувало около него. На хиляди години е, десет или може би петнайсет. Нямате представа колко специално и свещено е това място. Построен е от изключително развита цивилизация с необикновени познания за небето и с вътрешна духовна прозорливост — дарове, които ние сме забравили. Най-светите хора днес знаят, че тези двери са дали възможност на древните да свържат земята с небето и да се доближат до Бог още докато съществуват физически в телата си, но знанието как се прави това, е загубено завинаги. Изумително! — Тя учудено поклати глава и посочи рисунките на стената. — Вижте тези свещени символи. Имам огромен късмет да видя с очите си толкова много неща през този си живот. Ааа! Двете танцуващи змии, за които говорихте, символизират спираловидната енергия. Някъде отдолу трябва да има кръгла кула. Кулите най-добре обуздават извиващата се енергия. Във възвишението сигурно има и астрономическа обсерватория, защото тази развита цивилизация е изучавала планетите, звездите и галактиките. Виждате ли тези линии? — Тя посочи рисунка, която наподобяваше рибена кост. — Това е съвършен календар, който може да предсказва слънчевите и лунните явления с изключителна точност. Ползва се с помощта на лунната или слънчевата светлина, която прониква през онзи отвор. Сигурна съм, че ако разкопаем наоколо, ще намерим кости, може би дори и човешки.

Тя улови ужасения поглед на Парвати и с нежна усмивка обясни:

— Миналото често ни изпълва с отвращение при мисълта какви сме били и какво подозираме, че все още е останало в нас, но тези хора не могат да бъдат съдени с нашите нравствени разбирания, защото нравствеността не е строго установена и се мени с времето. Сега нашата нова, по-висша и изтънчена култура осъжда жертвоприношенията като жестоки и варварски, но ранните цивилизации са имали различни разбирания за енергията. Знаели са, че душата е неразрушима. И затова не е имало жертвоприношения в истинския смисъл на думата. Предлагали са само готовността си да се откажат от смъртното тяло. Искреното желание на Аврам да принесе в жертва собствения си син било достатъчно, но Исус е трябвало да предложи тялото си, разпнато на кръст. Разбирате ли, тези хора са правели размяна. Вярвало се, че по време на пълно затъмнение, през няколкото минути, когато светът е тъмен, един тунел, или свещен път, се отваря и се открива рядката възможност за общуване с боговете. Но докато тунелът е отворен за боговете, демоните също нахлуват през него. Трябвало да бъдат нахранени. Жертвоприношението било размяна на енергия. В замяна на проникновената връзка древните са давали жизнена сила. Толкова били погълнати от пламъците на вярата си, че били готови да дадат дори собствената си плът и кръв, ако се наложи. И често го правели. Но с течение на времето хората забравили истинския смисъл на жертвоприношението и започнали да предлагат неща, които нямали кой знае каква стойност за тях — десет угоени кози, дъщерята на съседа, сърцата на враговете им. И заедно с постепенната загуба на всеотдайност и преданост в начина, по който приветстваме Бог, се променила и способността ни да се срещаме с нашия Създател, както са го правели те.

Мая се обърна към тях. Върху голямото й грозно лице танцуваха отблясъците от люшкащата се лампа в ръката й.

— Наистина ще бъде много интересно да видим какво има в този хълм.

Купу и Парвати кимнаха в съгласие.

— Сега разбираш, Дей — тихо продължи Мая, — защо богинята се лиши от ръката си заради теб. Виж какво предизвика пристигането ти.

Парвати засия при тази мисъл, но същата вечер седна на ръба на лъскавата си вана и се запита дали в края на краищата Мая не греши, дали всичко това не е просто едно съвпадение. Цикълът й беше дошъл. Сега Касу Маримуту със сигурност щеше да я върне при баща й.