Рани Маника
Японският любовник (28)

Коса

Удобно облечен в бяло памучно кимоно, той седеше в музикалната стая в мир със себе си и със света. Погледна я и тя веднага вдигна каната с топло саке от ниската масичка, и отново напълни чашата му почти догоре. Не че искаше да го насърчи да се отдаде на пиянството, но той обикновено така стриктно се придържаше към строгите правила на поведение, че когато пиеше, го правеше с намерението да се напие, защото на дъното на бутилката всичко му беше простено и дори човешките емоции излизаха наяве. Освободен от доктрината на постоянно съблюдаване на правилата и дисциплина, той й споделяше разни неща, понякога даже поверителна военна информация. Неща, които не биваше да се споменават на другия ден. Веднъж тя допусна грешката да отвори дума за нещо, което й беше казал предишната вечер, и лицето му се стегна в студено неодобрение.

— Ние можем да спечелим тази война. Дисциплината винаги побеждава упадъка. Разполагаме с тайни доклади от 1935 година, изготвени от британското правителство за състоянието на въоръжените им сили. Още тогава стигат до извода, че положението на армията и въздушните им сили е лошо, а гордостта им, военноморският флот, не е в състояние да защити британските градове от нападение, а какво остава за останалите части на империята им. Строго препоръчват да се избягва война срещу Япония, Италия и Германия едновременно.

— Но къде е величието в убиването на беззащитни хора?

Той я изгледа презрително. Колко беше горд!

— Най-известните самураи са пропити от мириса на кръвта на стотици, понякога хиляди мъже. Не са познавали милост.

Тя го гледаше безмълвно. В началото се изненада да види човешко същество, което може да убива, без да се замисли. Но после разбра, че японците са се научили да почитат безмилостните мъже. И дългът им осигуряваше чиста съвест. Той неведнъж се събуждаше през нощта, разкъсван от кошмари. Резултат от обучението в японската армия. Всеки биваше обработен с жестокост, докато тя се просмуче в кръвта му, и дори и да възненавидеше насилието, си променяше позицията и ако не му се удадеше, то поне приемаше, че това е единственият начин, по който трябва да се третира врагът, чужденецът, странникът. Жестокостта му даваше съвест да налага най-неадекватните безпощадни присъди за най-дребните престъпления.

Веднъж Парвати чу продължително стенание откъм дълбините на мазето и се вцепени, но звукът спря така внезапно, както и започна, и тя се престори, че си го е въобразила. Военнопленници. Какво можеше да стори? Да изчака момент, когато е добре нахранен и опиянен, и да попита:

— Защо е нужно това мъчение?

— Това е война — невъзмутимо отвърна той, сякаш това обясняваше всичко. Като че ли беше съвсем естествено един човек да краде от друг, да го измъчва и да се отнася с нехайство към жена му, защото я е завоювал с насочено оръжие. Но това правеше войната с победителя. Даваше му повече сила, отколкото е полезно за самия него.

Но имаше и случаи, макар и редки, когато той демонстрираше чудновати и необясними страни от личността си. Като например, когато каза:

— Обичаме ги, защото падат.

— Жените? — осмели се да попита тя.

— Цветовете на черешата.

И тогава я налягаше усещането, че се опитва да се задържи за нещо, което й се изплъзва.

Или пък онзи път, когато тя застана пред картината с клоуна и каза:

— Кажи ми защо тази картина ме притеснява толкова много.

— По същата причина, поради която притеснява всеки, който я види.

Тя се вторачи в суровия му профил.

— Но тя не безпокоеше съпруга ми. Той я харесваше.

— Тогава мъжът ти е бил лъжец. Купил я е, защото го е притеснявала, и я е сложил тук, в стая, където столът му е с гръб, а гостите му с лице към нея. Искал е да види реакцията им, неудобството им. Искал е да знае, че не е сам в страха си.

— Но аз познавам жена, която не лъже, и тя ми каза, че не чувства нищо, като погледне картината.

Той свали поглед към нея.

— Значи е късметлийка. Няма земни желания, от които да се срамува.

— Не разбирам.

— Всеки, който погледне картината, вижда себе си в клоуна, нещастен от желанията, които има или възнамерява да има. Когато гледам картината, аз съм клоунът, а ти — лебедът, но когато я погледнеш ти, ти ще си клоунът, а аз — лебедът. Винаги когато вземем нещо, свободата му си е отишла. Аз взех от теб неща, които не биваше да ти отнемам, но ти също ме затвори в плен.

Парвати погледна картината с нови очи, неговите очи. Да, разбира се, не беше редно такова гордо и пламенно същество да е толкова кротко в ръцете на човек. Това я притесняваше. Даже повече от самотата в очите на клоуна, който знаеше скритата цена на желанията си.

— Всъщност от дълго време искам да ти го кажа. Много съм ти благодарна за това, което направи с Рубини. Ако не беше дошъл в онзи момент…

— Мъжете щяха да я използват — каза той равнодушно и тя потръпна.

— Защо избра мен?

— Заради косата ти. Това беше първото нещо, което видях. Стига чак до земята. Производителите на перуки казват, че китайската коса е хубава, но японската е по-добра. Но не са виждали и докосвали твоята.

Тя го погледна удивено.

— Моята? Но тя е права. Не е красива и къдрава като на Рубини.

Той на свой ред се изненада.

— В Япония имаме такава юфка.

Колко странно, че това, което се смяташе за красиво в една култура, за друга беше неприятно. Той взе ръката й, остави я да се плъзне между пръстите му, въздъхна и замълча.

— Беше толкова красива, че трябваше да се приближа, сякаш миналото ми се обаждаше. Баща ми беше известен фризьор в квартала на гейшите Гион. Той казваше, че някога можело да разбереш всичко за човека само като гледаш косата му. С какво се занимава, от коя част на страната е. Даже всяка класа си имала различни прически.

— Какво щеше да направиш, ако не се бях върнала първата вечер?

— Исках само жена, но когато ти дойде, облечена в бяло, с негримирано лице, се уплаших, както се страхува човек от нещо, което може да го унищожи. Ако не се беше върнала, щях да си намеря друга и тя щеше да свърши работа, и мъжът, който пристигна на този бряг, щеше да си тръгне непроменен.

Много по-късно същата нощ тя се покачи през незатворения прозорец на долния етаж и се отправи към кухнята, където светеше. Спря на прага и се загледа, прекалено погълната от сцената, за да усети, че пречи. Рубини се беше свила в скута на Мая по нощница и боса. На масата имаше полупразна чиния с кокосово мляко и зелен боб апам^[1]. Подпряло глава на гърдите на Мая, детето гледаше лицето на жената, а Мая му пееше с глас, който Парвати беше чувала само веднъж — онази нощ на плажа, когато научи за смъртта на майка си. Тя напълно беше забравила за този глас до този момент, когато го чу отново и споменът се върна. Какво наистина се случи на скалата? В главата й нахлуха отделни откъси: вятърът, неспокойните вълни, които я зовяха, издигащата се луна над водата и ужасната, невъобразима скръб, която я караше да се удави в студената черна вода, докато същият този глас дойде да я спаси от невероятните дълбини и зашепна: „Спи, всичко ще бъде наред“. Тя затършува из дебрите на спомените си. Какво още изрече гласът? Нищо друго не изплува.

Мая спокойно вдигна поглед и каза:

— Рубини сънува кошмар и се уплаши, защото ти не беше в леглото си, въпреки че й казах, че често излизаш на разходка през нощта и винаги се прибираш жива и здрава.

Рубини изпълзя от скута на Мая и за миг изглеждаше объркана или смутена, поглеждайки ту едната, ту другата жена. После ядосано се обърна към Парвати:

— Не знаеш ли, че е опасно да излизаш през нощта? Може да ти се случи нещо. Може да ти се случи нещо и тогава какво ще стане с всички нас? Но теб не те интересува, нали? И между другото, как влезе в къщата? Не си минала през предната или задната врата, защото слушах.

— Ела тук — повика я Парвати и импулсивно, все още изпълнена с аромата на любовника си, пристъпи напред и сгуши малкото разгневено телце.

В началото детето замръзна в ръцете й, но в следващия момент започна да се гърчи и извива. Парвати го пусна и момичето бързо се отдръпна назад. Винаги, абсолютно винаги трябваше да стои на възможно най-голямо разстояние от чувствата си.

— Сега съм тук и нищо няма да се случи нито на мен, нито на някого от вас — нежно я успокои Парвати.

Рубини я гледаше и хапеше долната си устна, докато по измъченото й лице пробягваха всякакви противоречиви емоции, но неспособна да изрази на глас нито една от тях, внезапно се обърна и с гневно ридание се втурна нагоре по скърцащите стълби.

Мая бутна чашата мляко на масата към Парвати и каза:

— Ето, не забравяй да я вземеш за нея.