Рани Маника
Японският любовник (45)

Страх

Куберан се прибра от болницата след три седмици, но не изглеждаше по-добре. На следващия ден Мая не си беше вкъщи, затова Парвати направи закуска и зачака сина си да се събуди. Но вече наближаваше обед, а от стаята му не се чуваше никакъв шум. Първо тя колебливо започна да се навърта в коридора до прозорците на спалнята му. После, когато вече не издържаше, надзърна през едно дръпнато наполовина перде към сумрачната вътрешност на стаята. Различи долната част на краката му. Извика го. Краката изобщо не потрепнаха.

Почука леко на вратата и натисна дръжката, но отвътре беше заключено. Разтърси дръжката и захлопа по вратата, викайки силно, но когато пак погледна през отвора на пердето, нищо не беше помръднало. Втурна се към телефона и в паниката едва не се спъна в ръба на килима в антрето. Ръцете й така трепереха, че едва набра номера на дъщеря си.

Бала вдигна.

— Сигурен съм, че няма нищо — благоразумно каза той, — но ще дойда веднага.

Парвати се върна при вратата на сина си и го извика, но гласът й звучеше немощно, изпълнен със страх дори в собствените й уши. Закрачи из коридора неспокойно. Само ако Мая беше тук…

— О, боже! О, боже! — шепнеше тя и докато страхът забиваше нокти в гърдите й, отиде до портата да провери дали Бала идва. Когато го видя да тича по улицата, едва не извика от облекчение.

— Бързо, бързо! Мисля, че може да е в безсъзнание.

Бала викаше и крещеше пред стаята на Куберан, но всичко вътре остана в полумрак и неподвижно.

— Дръпни се назад — каза той на Парвати и удари вратата с рамо. Тя беше евтина и се отвори още при първия опит. От инерцията той влетя в стаята и се стовари по гръб върху леглото на Куберан. Обърна глава и видя тялото на Куберан да се тресе неконтролируемо. Той така се гърчеше от смях, че се беше превил на две. Преструвал се е, че е мъртъв! Бала бързо се изправи на крака и загледа шурея си невярващо.

Когато Куберан най-накрая успя да спре, Бала тихо каза:

— Твоят герой Ницше забелязал, че когато човек избухне в смях, надминава всички животни със своята вулгарност. Преди не бях съгласен с него и ми се струваше повече от ясно, че е вярно точно обратното. Когато човек се смее, той се издига над всички животни с човешкия си образ. Но като гледам теб сега, разбирам какво е имал предвид.

— О, боже! — Куберан си бършеше очите и се люлееше на леглото. — Не си ли придаваш прекалено голяма важност? Само исках да видя как ще реагирате, като умра. Хора, не ви ли е поне малко любопитно да разберете? — Ръцете му стискаха ръба на дюшека от двете му страни.

Без изобщо да му обръща внимание, Бала отиде при Парвати, която до този момент нито беше помръднала, нито отвори уста да каже нещо. Той й се усмихна нежно.

— Безсилният нещастник използва тази последна сила, която все още има — силата да причинява болка. И това е неговото забавление. Няма да кажа на Рубини за случилото се. Ще дойдем по-късно тази вечер да ви видим. Добре ли си? — Тя кимна, той я целуна по челото и си тръгна.

Парвати продължи да гледа сина си.

— Щеше ли да разиграеш тази шега, ако Мая беше тук?

— Не — призна той.

— Защо?

— Защото знам какво ще направи тя, като умра.

Парвати се взираше в сина си и той я гледаше, без да се усмихва.

— Ще направи това, което направи и за папа. Ще седне на земята и ще зяпа в нищото, докато напусне този свят и влезе в света на мъртвите. И там ще ме насочва с думите: „Ти си объркан и уплашен, но няма от какво да се боиш. Върви към светлината. Светлината ще е твоят дом. Светлината ще си ти. Ти ще си светлината“.

Куберан легна и се загледа в тавана. Парвати едва сега проумя, че не се е прибрал у дома, за да прекара последните си дни с нея, а за да е близо до Мая. Подигравателното поведение беше само фасада. Той беше просто едно малко уплашено момче.

И както беше правила стотици пъти, когато беше малък, отиде до кревата му. Той я гледаше умолително, молеше я за нещо, което тя нямаше представа какво е, но коленичи до леглото и докосна отпуснатата му ръка. Внезапно той отчаяно падна в протегнатата й ръка за утешение и заплака като изгубено дете.

— Веднъж чух Камала да казва, че когато лошите хора умират, започват да виждат черни котки. Тази седмица вече видях три.

— Това е нелепо. Наоколо е пълно с улични котки и повечето от тях са черни. Май видях пет през последните два дена. Във всеки случай Камала имаше някои странни идеи. Когато дойдох в тази страна, се опита да ме убеди, че ягодите растат по дървета.

По лицето на Куберан пробягна бегла усмивка.

— Наистина ли? Браво на нея.

 

 

Същата нощ Куберан лежеше в леглото на изгасена лампа и гледаше светлата ивица под вратата на майка си. Когато и тя угасна, продължи да лежи неподвижно и изчака още десет минути. После се изправи бавно, за да не изскърца креватът му, и се промъкна в кухнята на пръсти. Мая седеше на земята и наливаше в шишенца някакво лекарство. Когато влезе, тя го погледна и кимна с мълчаливо разбиране.

Той издърпа един стол и седна, но сметна, че не е редно да седи по-високо от нея, затова отиде до хладилника и седна на пода, опрял гръб на вратата му. Изтегна тънките си крака напред и после с уважение ги отмести така, че да не сочат към нея.

— Как се чувстваш днес? — попита тя и вдигна поглед за малко от заниманието си.

— Днес, добре.

— Радвам се да го чуя.

— Мая?

— Да.

— Защо точно аз?

— Задай този въпрос на себе си. Ти си създателят на всичко, което имаш в този живот.

— Не е вярно. Никога не съм искал това.

— Според космическия закон всяко нещо може да бъде разбрано само ако погледнем собственото си отражение. Затова винаги правим отражения на самите себе си. Хората в живота ни и болестите ни служат по този начин. Ограниченото ни възприятие означава, че смятаме болестите и травмите за лоши, но всъщност те са само отражение на възприятието ни за самите нас. Например, ако човек чувства, че не получава достатъчно подкрепа от околните, може да развие болестта „стъклени кости“. Чувството, че не си обичан, води до сърдечни проблеми. Липсата на самоуважение ще се прояви като неприятни за окото кожни болести. Болестта е знание за самия теб и време на голям духовен растеж. Помисли, дете, какво те изяжда?

— Нищо — бързо отговори Куберан. — Не съжалявам за нищо, което съм направил, но като говорим за това, ще ми е интересно да чуя мнението ти какво наказание ме очаква.

Тя сложи капачка на едно шише и я зави плътно.

— Не те очаква никакво наказание. Никой не те е изпратил тук, на далечна планета. Всички сме искрици чиста светлина, които избират да добият плътност, не само да преживеят третото измерение, а да се издигнат над него, да осъзнаят, че човек е не само мисли, емоции и тяло, а чисто съзнание — всезнаещо, безсмъртно и безгранично. Едва тогава колелото на прераждането ще спре. И тъй като ти сам си архитект на собственото си пробуждане, ще избереш да се връщаш в същата ситуация отново и отново, докато се поправиш.

Веждите на Куберан подскочиха.

— Точно така! Връщам се горе-долу към същия живот като този и ако не успея да се усъвършенствам, просто продължавам да получавам още и още шансове.

— Мисълта да се връщаш като привилегирования син на богат човек ли ти харесва? Запомни, положението ти може да е същото, но обстоятелствата да са напълно различни. Ако например един от уроците, които душата ти е решила да научи в този живот, е да устоиш на изкушението на лесните пари, може, като се върнеш, да ти поверят голяма сума пари, но ако ги откраднеш, този път ще те хванат и ще страдаш жестоко в затвор. Разбираш ли, при всяко повторение последствията от това, че не си се научил, стават все по-лоши и по-лоши.

Куберан се загледа мрачно в мивката.

— Може би ще ти е по-лесно — благо продължи Мая, — ако погледнеш на времето, прекарано на земята, като на свещен и смирен акт на любов. Приел си ограниченията на физическата форма, за да се научиш да променяш отрицателните състояния на човек — липса, болка, гняв, алчност, омраза и объркване — в любов. Тук сме, за да изпълним определена мисия, най-голямата от които е да обичаме самите себе си, но не нарцистично, а милосърдно, безусловно.

— Възможно е душата ми да е безнадеждно потънала в прах и грях — каза той тъжно. Мина много време, откакто си мечтаеше за грейналите кафяви очи. И избяга от убийство.

— Не се чувствай толкова виновен. Преди всичко представата, че някой се е измъкнал безнаказано от нещо, е илюзия. Законът е справедлив. Всяко действие има последици. Ако не в този живот, то в следващия трябва да платим за греховете си. Освен това сянката е във всички нас. Мисля, че дори Исус е трябвало да прекара четиридесет дни сам в пустинята, изправен лице в лице със своите демони, нали? — Тя вдигна поглед към Куберан и той кимна в потвърждение. — Няма съмнение, че си прегрешил, и докато обясненията и извиненията са ненужни, изкуплението е изключително важно.

— И как човек изкупва вината си?

— Има хиляди начини да целунеш земята. Дори има специален вход към рая, скрит в стъпалата на майката. Компенсирай раните, които си нанесъл там.

— О, не — изпъшка той и подпря глава на хладилника. — Не това.

— На тази земя майчината любов е най-близко до божественото. Нека ти разкажа една история за тази любов. Някога в Индия живяла майка, която много обичала сина си, въпреки че бил долен престъпник. Един ден го предизвикали и за малко злато той я убил и й изтръгнал сърцето. Но докато го пренасял през прага, се спънал и полетял към земята. За щастие, успял да се хване за трегера на вратата и не паднал, но сляпото сърце, което стискал в ръката си, усетило как се наклонил и извикало: „Синко, любими мой, не се удари, нали?“.

Куберан изгледа Мая с цинична усмивка.

— Мисля, че има и друг пример за добродетелна жена, която толкова обичала сина си, че никога не го наказвала, даже когато знаела, че е тръгнал по лош път. Когато го хванали и го осъдили на смърт чрез обесване, последната му молба била да се види с нея. Жената дошла и той я помолил да се приближи, за да прошепне последните си думи направо в ухото й. Тя се доближила, цялата обляна в сълзи, а той й отхапал ухото и казал: „Ако беше ме обичала достатъчно, за да ме възпиташ как да се държа добре, сега нямаше да съм на бесилото“.

Мая се подсмихна.

— Дете, твоите думи винаги са летели във въздуха, а в останалите случаи можеха да накарат осолената риба да заплува отново. Когато беше по-млад, можех да те нарека незрял, но сега си просто глупак. Бог винаги слага поне една мъдра душа близо до младия. Този човек е вход към по-добър живот. Само глупак би отказвал съветите му до последно. Наистина майка ти можеше да е по-строга, но винаги те е възпитавала да правиш разлика между правилното и грешното.

— Какво мога да кажа? Само, че тя ме обичаше толкова много, че се превърна в един от дразнителите в живота.

— Сърцето на майката се топи от любов, а на сина е твърдо като камък. Ти смяташ чувствата на обикновените хора за незначителни и под твоето достойнство. Но така като те гледам, с нищо не се отличаваш от тези, които искаш да държиш на разстояние. Дори сега, когато наближава време да се върнеш и да дадеш отчет, ти, също като по-голяма част от хората, отлагаш за следващия път нещо толкова просто като смирението.

За момент настъпи мълчание. После Куберан, без помен от сарказъм в гласа си, попита:

— Как изглежда бог?

— Обичал ли си някого истински, повече от самия себе си?

Той пак си помисли за сърцето, чиято любов беше невинна, и в очите му проблесна болка. Прочетеното, че дори най-коравосърдечният убиец може да се пречупи и да се разплаче от любов към умиращия си домашен любимец, беше вярно. Това невинно сърце беше неговата кървяща рана.

— Да, да, обичал съм — прошепна той.

— Значи вече познаваш бог. Бог не е сила отгоре, а съюзник и ти си част от него. Винаги когато действаш от любов, не ставаш богоподобен, а бог. Спри да се страхуваш толкова много. Дори масата да не е съгласна, че дърводелецът е нейният създател, дърводелецът винаги ще смята масата за свое сладко творение. Ти просто се прибираш у дома, където ще осъзнаеш истинското си великолепие, колко необятен, вечен и силен си в действителност и колко трябва да се смалиш, за да се побереш в това човешко тяло. Уповавай се на мисълта, че си дошъл от доброта, сила и безкрайна красота, и е повече от сигурно, че пак ще се върнеш при тях.

Мая мълчаливо продължи да налива лекарството в бутилки и след малко Куберан се изправи. Спря на вратата и се обърна.

— Когато умра, ще запалиш ли оранжевата лампа и ще се помолиш ли за мен?

— Дете, за теб няма да има оранжева светлина, но помни, че не аз решавам къде да отидеш. Отиваме на места, които подхождат на земната ни вибрация в момента на отпътуването ни. Ако си тръгнеш в мрак и объркване, ще останеш в мрак и объркване.

Очите му се наляха със сълзи и той се извърна, без да вижда. Беше умрял много отдавна. Вече го знаеше.

 

 

Настаниха го на последното легло в отделението.

Два дни по-късно Парвати го свари да стиска сребърния бастун на баща си толкова силно, че чак кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Мая не дойде ли? — попита той напрегнато. Дишането му беше повърхностно.

Тя сложи длани върху студените му, восъчни ръце и започна да се моли: „Боже, вземи си детето. Благодаря ти за времето, което прекарах с него. Той беше добър син и аз го обичах. Пази го, докато се срещнем отново. Той се бои от тъмното. Запали светлина, ако там, където го отвеждаш, е тъмно. Нека той е светлина. Светлината да е той“. Докато се молеше, съпротивата изчезна и тя видя как лицето му се отпусна и се озари от мек блясък.

Откъм мястото на персонала се разнесе смях. Медицинските сестри се бяха скупчили и си разказваха някаква смешка. Тя си спомни как кравите замучаха жално при раждането му, а сега, когато умираше, звучеше смях. Изведнъж той се усмихна и тя се сети как Мая казваше, че слухът си отива последен и когато всички други сетива изчезнат, толкова се изостря, че човек може да чуе на голямо разстояние. Куберан споделяше шегата на сестрите. Усмивката бавно изчезна, клепачите се отпуснаха и очите му се притвориха. Вече беше намерил покой. Тя не направи опит да провери дали в гърдите на момчето още имаше дъх. И не извика сестрите. Все някоя щеше да се появи.

Седна на стола до леглото и просто го загледа в дълбокия му сън. Щом Бог изпраща децата и после си ги взема обратно когато пожелае, защо човек да ги оплаква? Дали някога й е принадлежал? И дали това съсипано тяло беше нейният син?

След малко намина една сестра.

— Здравей, лельо. Спи ли? — весело попита тя.

— Да — отвърна Парвати.

Сестрата погледна неподвижния пациент и хвърли поглед назад към жената, която си седеше кротко на стола, но Парвати я изгледа безизразно. После бързо спусна завесите около леглото и халките издрънчаха по метала. Взе китката между пръстите си.

— Съжалявам, лельо, но синът ти си е отишъл.

Парвати кимна и сестрата издърпа чаршафа над спокойната му глава. И това беше всичко.

Спря пред входа на болницата. Слънцето беше с цвят на гхи. Голямо ято гълъби се издигна във въздуха и прелетя над главата й. Вдигна поглед към пърхащите им крила — сиви, черни, кафяви и бели, и си помисли, че изглеждат много празнично. Стъпи на шосето и спирачките на една кола изсвистяха. Сърцето й подскочи. Китаец със зачервено лице изкрещя грубо на пазарски малайски: „Лу мау маши ках? Да умреш ли искаш?“.

 

 

Когато се прибра, подмина Мая и влезе в сумрачната стая на сина си. Седна на леглото и огледа вещите му. Толкова малко неща беше събрал през живота си. Никакви книги, няколко дрехи, пластмасова запалка, гребен, бръснарски принадлежности, дреболии и портфейл. Загледа се в стария портфейл. Смачкан от носене, извит по формата на тялото му. Предпазливо се протегна и първо го докосна, а после го погали. Взе го и го притисна към голата кожа на корема си. Накрая го отвори.

Вътре имаше снимка — Куберан, вече с първите признаци на разруха около брадичката и устата, но все още невероятно красив, носеше в ръце тъмнокосо момиченце, може би на четири-пет годинки.

Детето изобщо не приличаше на него, изглеждаше много бяло, самоуверено и чуждестранно, и все пак Парвати без никакво съмнение разбра, че това е внучката й. Обърна снимката, но отзад нямаше нищо. Не беше оставил следи и сред останалите си вещи.

И все пак тя беше толкова очарована от откритието, че синът й е оставил да намери доказателство за тайния му живот, при положение че съвсем лесно е можел да го унищожи (самата тя беше заровила в земята всички неща, свързани с тайното й минало), че изобщо не се почувства наранена от решението му да я лиши от радостта да знае, че има внучка. Със сигурност е знаел как новината за детето щеше да й стопли сърцето. Вероятността да види момиченцето някога, беше нищожна, но някъде по света кръвта й продължаваше да живее. Затова му прости тази последна хитрина.

Зет й я успокои:

— Мами, синът ти е мъртъв, но ти не се тревожи, че няма да има кой да запали погребалния ти огън. Аз ще те изпратя при твоя Бог.

Когато дъщеря й докосна рамото й леко, Парвати каза:

— Рубини, някога и аз не можех да родя деца. Докато Мая натъпка тялото ми с нейните лечебни билки и го направи плодовито. Не искаш ли да ти помогне и на теб?

Прекрасните бузи на Рубини поруменяха.

— Не, не, всичко ще се нареди от само себе си — увери я тя и бързо отмести поглед.

 

 

13 май 1969

Бала се втурна в къщата на жените с издут чувал на гърба.

— Боевете започнаха — задъхано каза той и пусна товара на земята. — Малайците нападат китайците по улиците на Кампунг Бару. Много хора са мъртви, а се очаква да станат още повече. Магазините и къщите горят, а бунтовниците и военните… — Той внезапно спря и попита: — Къде е Мая?

Парвати беше твърде слисана, за да отговори веднага, но после се съвзе и каза:

— Отзад.

— Слава богу. Уплаших се да не е някъде навън да търси клонки и корени. Рубини е вкъщи и е добре, но аз дойдох само да оставя това. — Той кимна към чувала. — Хранителни запаси. Кой знае колко ще продължат бунтовете и убийствата.

— Как така всичко се случи толкова внезапно?

— Още никой не знае със сигурност. Утре ще се опитам да разбера нещо повече. Засега стойте вътре и не отваряйте вратата на никого — предупреди той и си тръгна.

До осем часа вечерта на същия ден обявиха полицейски час за целия щат Селангор, но Бала, облечен в черно от глава до пети, всяка нощ се спускаше по улицата, като използваше паркираните коли и храстите за прикритие, за да разкаже на жените какво е подочул. Ужасни истории как открили огън по обикновени граждани, убивали деца, в реките плавали тела, а моргите били толкова пълни, че слагали новопристигналите тела в найлонови чували и ги окачвали на куки на тавана.

На 15 май кралят обяви извънредно положение. Парламентът беше разпуснат и армията пое управлението в свои ръце. Мая и Парвати застанаха пред радиото и чуха министър-председателя да стоварва вината за бунтовете върху комунистическите разбойници.

Изминаха два дни, а пламъците на горящите къщи и коли още раздираха нощния мрак. Бала дойде да докладва, че всъщност размириците нямат нищо общо с комунистите, а са резултатите от изборите. Управляващата малайска партия беше изгубила много от опозицията. И така отвръщали на удара.

— Из цяла Малая малайските младежи носят бели ленти на ръката, за да покажат, че са се съюзили със смъртта, както и заострени бамбукови копия, за да демонстрират намерението си да унищожат китайците и всеки, който се опита да им вземе политическата власт.

— Не — отсече Мая. — Има нещо странно в цялата тази работа. Представят кротките малайци като неконтролируема сбирщина, но истинският миролюбив малаец мрази хулиганските прояви. Действително може да побеснее от гняв, но тази внимателна организация на банди разбойници с ленти на ръката, които действат едновременно в различни части на страната, прилича повече на политическа интрига. Някой действа задкулисно. Управляващата партия използва малайското население, за да възстанови политическата си позиция и в същото време да измести Тунку от власт. — Тя замълча. — Вижте кой ще поеме властта след всичко това и ще разберете кой е отговорен за масовата сеч.

Когато вдигаха полицейския час за два часа през деня, за да дадат на хората възможност да си вършат работата, Бала им носеше храна и новини. Като например как едно пиле изскочило от кошницата на централния пазар и създало такава паника, че всички се разбягали. Или пък че лидерите още обвинявали комунистите, въпреки че почти всички убити бяха китайци.

После Бала дойде да им каже, че Мая е излязла права — било държавен преврат. Заместник министър-председателят Разак използвал извънредното положение не само за да се установи като безспорен лидер, но и за да формализира малайското управление.

— Изглежда, че с нас е свършено. Сега могат да използват мнозинството си от две трети, за да променят конституцията както си искат и да приложат дискриминационна расистка политика, която потиска останалите народности и поощрява малайското господство — каза Бала.

Но Мая само се усмихна и отвърна:

— Няма нищо лошо в малайското управление. В края на краищата те са били тук преди китайците и индийците да дойдат.

— Всъщност аборигените са били първи — намръщено й напомни Бала.

— Синко, къде на този свят местните хора, облечени в саронги от дървесна кора, стават господари на собствената си земя? Въпреки че са силно свързани със земята, те нямат и най-малкото желание да я управляват. Бъди благодарен, че малайците са господстващата народност в тази страна, а не китайците. Става въпрос за толерантност. Малаецът гледа на тъмната кожа без презрение, нарича я хитам мание, сладко черна, почти със симпатия. Китайците, които почитат белотата, виждат мургавата кожа и казват хак сек, черно. В този цвят те откриват мръсотия, тъмнота, низост.

Но на следващия ден Бала пристигна видимо разстроен. Чул слух, че на няколко индийци им било платено да хвърлят изпражнения в една джамия.

— Как е възможно индийците да са толкова глупави, че да вършат мръсната работа на китайците, без съмнение срещу малко евтин алкохол? — гневеше се той. — Нямат ли капчица гордост? Не виждат ли, че позорят не само себе си, но и цялата общност? Това даже не е нашата война, но сега всички индийци в страната ще понесат последствията от позорната им постъпка. Идиоти. Шибани идиоти.

— Да — съгласи се Мая, — днес е черен ден за всички индийци, защото повече от всякога индиецът изглежда жалко същество. Наистина преди той нямаше власт и богатство, а сега няма дори и гордост. Но спомнете си, че се е оказал в това положение, защото непрекъснато са му повтаряли, че не е достатъчно добър, докато накрая е повярвал. Затова ще остане бръснар, докато китаецът се установява като фризьор и печели десет пъти повече. И ако не вземе ножиците в ръце, ще се задоволи с черната работа да мете улиците, да чисти тоалетните и да подрязва тревата. Ще минат десетилетия, преди това да се промени. Дори лидерът, избран да представлява и защитава правата на индийците, ще потиска и ограбва по-бедните. В каучуковите плантации ще има много отхвърлени индийци, които ще живеят в нищета като мишки, лишени и от най-основните права. Положението на индиеца ще стане такова, че да си роден индиец в тази страна, ще е равнозначно да си роден засрамен от себе си и изпълнен със самоомраза. Всички ще го презират — черен, мръсен, необразован, беден, просяк. И убеден в позора си, той ще гледа на останалите народности като на по-висши и винаги ще предпочита да служи преди всичко на тях, и едва тогава на самия себе си. Знам, че хвърлянето на изпражнения на място за поклонение е непростимо и отвратително. И ти си прав да се гневиш заради срама, който ти е донесло, но изчакай малко и ще дойде ден, в който същият този индиец ще научи, че само цветът на кожата му не може да го направи по-нисш, и всички онези, които са го уверявали, че е така, с думи или действия, грешат. В същия този ден той ще се научи да обуздае избухливия си нрав (защото индиецът поема подправки в тялото си направо от майчината кърма) и с находчивост и хитрост ще го използва, за да се надигне отново. Дълбоко в себе си индиецът е боец.

Но Парвати седеше със сведени очи, за да не заподозрат, че е останала неубедена. Тя, разбира се, беше повярвала на Понамбалам Мама, че някога индийците са били достойни за възхищение, но не виждаше как може да се надигнат отново от дълбините, в които бяха паднали.