Рани Маника
Японският любовник (34)

Без

Чекмеджетата бяха пълни с бананови пари. Даде ги на децата. Рубини играеше на магазин с тях, а Куберан, малкото чудовище унищожител, ги изгори на малки камарки. Да гори пари! Случилото се трябваше да я накара да потръпне от ужас, но тя се радваше, че са безполезни. Това бяха мръсни пари. Зачуди се какво щяха да направят мамите с техните. Със сълзи на очи ще ги сгънат в оригами с формата на цветя и малки кученца? Адари. Разбира се, тя знаеше, че са го взривили, очакваше, че ще пострада, но онзи нащърбен силует, който я посрещна… Всички стъкла бяха изпотрошени, покривът — хлътнал, и останките хвърляха дълги сенки. Насред руините лежеше металната клетка на Касу Маримуту. Само тя беше оцеляла непокътната. Тя си спомни колко се тревожеше той, че може да остане заклещен вътре в случай на пожар. Странно, че се притесняваше за това.

Замисли се как хилядите прашасали книги горят в огнения ад и изведнъж се сети — точно зад книгите скри всички важни правни документи, актовете за собственост върху земите и имотите. Но адвокатът ще има копия, каза си тя. На острова един самотен паун разтвори рехавата си опашка и затанцува специално за нея. Останалите не се мяркаха наоколо. Остана да го гледа, докато той се отдалечи, бършейки земята с опашката си.

Отиде при постройката на генератора. Беше разрушена, но внезапно Купу изпълзя отвътре бос и облечен в дрипи.

— Ама — ахна той и се втурна да й падне в краката.

Горкият мъж, сигурно се прехранваше от земята. Тя си свали верижката, за да му я даде, но той енергично заклати глава.

— За какво, Ама? Гората и морето ще ме хранят и ще ми станат гроб.

Тя погледна към къщата.

— Какво стана?

— Беше ужасно, наистина ужасно, но нищо не можехме да направим. — Устните му затрепериха. — Всичко започна, след като японските войници откраднаха сребърните съдове под храма. След това „то“ ни връхлетя. „То“ дойде в образа на комунистическите бунтовници, въоръжени с пистолети, пушки, гранати и карабини. Държаха ни на разстояние и подпалиха къщата. Дървените подове изгоряха лесно и прозорците започнаха да експлодират от невъобразимата жега. Отстъпвахме още и още по-назад, докато накрая се озовахме в морето, а в същото време големите железни каси се срутваха една по една. Шумът беше оглушителен и пламъците се издигаха на десетки метри във въздуха. Чудно как не сте видели от града. Когато горящото дърво в средата на къщата най-накрая рухна в пламъците, се разплаках. Знаех, че никога повече няма да видя нещо по-сърцераздирателно.

Докато гледаше, Парвати изведнъж забеляза, че тикът му е изчезнал. Сигурно е бил външен израз, начин да отблъсне непоносимото. Сега, след като се беше върнал към земята, отново се чувстваше прекрасно.

— Трябва да отида да видя храма.

— Ама — скръбно каза той, — страхувам се, че новините са лоши. На следващия ден, след като убиха змията, британците взривиха храма. Сигурно са си помислили, че е японски пост. Но все пак елате с мен да видите какво е останало.

Тя мълчаливо гледаше разрухата и той мълчаливо я изведе от джунглата. При къщата се сбогува с нея. Тя го гледаше как върви през полюшващите се дълги треви с наведена глава като тигър. Обзе я огромна тъга. Никога повече нямаше да го види, чувстваше го със сърцето си. Тя щеше да му завещае това парче свещена земя. Той беше пълноправният й собственик. Вече се отдалечаваше, когато го чу да вика името й и се обърна. Той седеше в началото на гората.

Тя сви ръце пред устата си.

— Какво има?

За момент той не отговори и тя си помисли, че вятърът е отнесъл гласа му. Но после същият този вятър довя отговора му, сякаш мъжът стоеше до нея.

— Обичам ви от първия миг, в който ви зърнах. И онзи ден в гората, после не спах три нощи, защото нямах право да ви докосна.

Ръцете й се отпуснаха до тялото. Гледаха се от разстояние. От толкова далеч, че даже не можеше да различи чертите на лицето му.

— Само исках да знаете — извика той и се обърна.

— Почакай! — извика тя, но той вече се беше шмугнал в тъмнозелената стена и отново стана част от джунглата. Тя изчака още малко, макар да знаеше, че той няма да се върне.

Тръгна през отломките покрай почернелия дънер и се насочи към западното крило. Северната стена на балната зала липсваше и вятърът свободно си играеше вътре. Появата й подплаши една светла игуана и животинчето се потули някъде. Качи се по стълбите. Земята под краката й скърцаше, беше опасно и нестабилно. Спря, затвори очи, вкуси сьомгата от консерва и чу натрапчивата мелодия на шамисен. Една уста обсипваше гърба й с целувки. Целуни ме още веднъж. Не си отивай толкова бързо. Всичко без теб е агония. Отвори очи. Богът на сладострастието трябваше да освободи трона и сърцето й да си възвърне стабилността.

В далечината рибарите се прибираха. Малки, далечни фигури. Жените им чакаха, огньовете вече горяха. Трудолюбиви, благословени хора. Стоя там часове наред, докато те готвеха рибата, ядоха, прибраха си нещата и тръгнаха. Слънцето залязваше и къщата започна да се изпълва с враждебни сенки. Всички убити хора в мазето, докато тя правеше любов горе, се надигнаха и започнаха да я сочат с пръст. Не й прощаваха. Уплаши се. Знаеше, че никога повече няма да може да живее тук. Вятърът свиреше зловещо през изпотрошените стъкла. Някакво малко животно изплака. Побягна слепешката.

Шофьорът седеше на един камък до колата. Беше ял риба. Костите лежаха в краката му. Щом я видя, се изправи, но тя вдигна ръка и той си седна на мястото. Отиде на плажа. Съпругът й си тръгна без нея. Стоеше на брега, засенчила очи с ръка и с отправен взор към хоризонта, когато чу бръмченето на джип. Обърна се и сърцето й подскочи. Гледай ти, беше се върнал за нея, собственичката на един разрушен дворец.

Той държеше дълга плоска кутия и беше облечен както го видя първия път. Официален, горд генерал. Стоеше и я гледаше. Сарито й се развяваше, както едно кимоно никога не би могло. И тя разбра, че се опитва да я запомни. Защото, разбира се, не беше дошъл, за да я отведе или да остане. Това бе прощаване.

Тя направи крачка напред и той тръгна към нея. Едната му ръка се полюшваше свободно до тялото, но стъпките му бяха бавни и уморени. Нарочно удължаваше момента.

Тя спря. Внезапно се почувства твърде изтощена, за да измине разстоянието. Нека той да дойде. Толкова много самотни нощи я очакваха. Откъм морето подухна студен вятър и тя обви ръце около тялото си. Той си свали шапката и застана пред нея. Парвати се вгледа в съсипаното лице. Войната, войната, беше изгубил много повече от войната.

„Събра смелост да ме оставиш?“ Но не го изрече.

— Казаха ми, че ще те намеря тук. — Челюстите му бяха стиснати.

Ъгълчетата на устата й се смъкнаха надолу, но той разбра, че това трябва да е усмивка.

— Ще бъдеш ли добре? — попита тя.

Той сви рамене.

— А ти?

— Мисля, че да.

Но като видя колко безпомощно я гледа, отчаяно притисна лице към гърдите му. Усети как металът по униформата му пробожда бузата й. Миришеше различно. На мускус, страх. От несигурното бъдеще. От промяната. От загубата на честта. Съдба по-лоша от смъртта. В мечтите му ръката под широкия ръкав забиваше кинжала в собственото му тяло. Това беше поражение и все пак новият начин на мислене каза, че е по-смело да се изправиш лице в лице с новия ден и надвисналото наказание. И когато отвори уста, той не заговори за отчаяние или загуба, а за надежда.

— Ще се върна за теб, Сакура. Обещавам. Ще ме чакаш ли?

— Ще чакам в магазина до деня, в който дойдеш — обеща тя, въпреки че в ушите й звънтяха думите на Касу Маримуту: Продай магазина. Той ще те унищожи.

На лицето му се появи едва доловима усмивка.

— И аз ще дойда. Имаш думата ми.

Тя се усмихна.

— И ти моята.

— Ако по някаква причина изгубим връзка и не можем да се намерим, запомни, че в деня, в който тази страна получи независимост от британците, ще те чакам на централната гара в Куала Лумпур, да кажем в дванайсет на обяд на перона, откъдето тръгват влаковете за Куантан.

— Ще бъда там.

— Как ще си облечена, в бяло или в синьо?

— В бяло със сини ивици по края.

— Ще мечтая за това.

— Злочестите влюбени. — Тя се усмихна иронично. — Липсва ни само бамбуковият мост.

— Трябва да тръгвам.

— Да, трябва да тръгваш. — Тихо, почти недоловимо. Тръгвай, предците ти гледат.

Вместо да я целуне, той я отмести от себе си, обърна се бързо, енергично, с изправен гръб, сякаш изпълняваше военна команда, и замарширува далеч от нея. Смешен мъж. Как можеше да се отдалечава с маршова стъпка от любовница? И все пак тя не се оплака, нито извика. Разбра. Героят беше паднал твърде бързо. Помисли си за всички неща, които не си бяха казали. Поколения мълчание и премълчаване така се бяха пропили във всяка клетка от тялото му, че той не можеше да покаже емоция и разбира се, тази свирепа, разкъсваща болка. Дори и тя виждаше, че не са уместни за самотен, брулен от вятъра плаж.

Вратата на колата беше отворена. Той се качи и я затвори. Шофьорът заобиколи от другата страна и запали. Краката й… о, как копнееха да затичат след него! Той извърна вкамененото си лице към нея. Двигателят на джипа се оживи. Ръката му се протегна. Тялото й на момента отвърна и тръгна напред. Устните му се разтвориха, за да отронят трагичен звук, може би името й, но вятърът го отнесе и колата изчезна.

Тя дълго стоя, вперила присвити очи в далечината.

В кутията намери чадър. Чадър? Вятърът отнесе празната кутия и капака върху вълните. Тя разтвори чадъра, отдалечи го от себе си и разгледа десена. Черешови цветчета. Задържа го над главата си. Той нямаше да се върне, все още не. Но някой ден. Той обеща, а беше мъж, който държи на думата си.

Надзърна иззад чадъра и видя няколко стари вестника, полузаровени в пясъка. Изтупа пясъка и уви подаръка си в тях. Дори и сега имаше опасност някой да я види и да каже: „Значи си била ти“.

Ръката й се плъзна към двата плика под блузата й. Едното писмо беше от Самюъл Уест, но увлечението по Европа наистина приключи. Скъса го на малки парченца и вятърът ги отнесе още преди да докоснат земята. Другото беше от къщи. За каквото и да ставаше дума, новините не бяха добри. Мрачно гледаше разкривения почерк на брат си по евтината синя хартия. По-късно, помисли си тя, и върна плика под блузата.

После отиде при люлката и се гмурна в небето. Всяко дръпване на въжетата назад я отнасяше все по-високо и по-високо, докато сенките около нея ставаха все по-дълги и по-дълги.

Истинската любов знае как да чака.