Рани Маника
Японският любовник (36)

1953

Парвати стоеше до прозореца и си спомни първите дни след заминаването на Хатори, когато лежеше на тясното легло, съкрушена и потънала в мисли единствено за загубата, боейки се дори да заспи, защото Рубини пак можеше да дойде, както се случи веднъж, и да я разтърси с въпроси, на които тя не искаше да отговори.

— Кой е Хатори? Защо го викаш?

— Стар приятел на татко ти — веднага отвърна тя, макар да беше замаяна и полузаспала. И от това неочаквано, инстинктивно хитруване я заболя сърцето.

До сутринта, в която Мая седна на кревата й.

— Любовта е велико нещо. Връщаме се отново и отново, за да вкусим величието й, и твърде често забравяме, че просто преживяваме. Нищо не може да продължи вечно. Трагедиите ще почукат на вратата ни, но успелите помнят, че тя е само гост. Дори нащърбеното стъкло няма да те пореже, ако не минеш точно до ръба му. Любовта, всяка любов, без значение колко продължава, е дар. Ами ако ти бях казала, че мога да направя така, че болката да изчезне, но в замяна трябва да се откажеш от всичките си спомени за него?

Парвати бавно седна и се намръщи. Погледна Мая в очите и поклати глава веднъж.

— Няма момент, когато да съм искала него да го е нямало. Всичките са ценни. Не мога да се откажа от нищо.

И тя стана от леглото, и заедно слязоха в кухнята, където отделиха един чувал цветчета от хибискус от стеблата им и ги смесиха с мед и лимонов сок.

— Ама! — извика откъм стълбите момчето, което помагаше в магазина.

Тя се извърна от прозореца.

— Да, Кришна?

— Директорът на училището е долу. Иска да ви види.

Парвати смръщи вежди.

— Покани го горе.

— Да, Ама.

Тя си оправи сарито, включи лампата на стълбищната площадка и зачака. Директорът предпазливо се качваше по стръмните дървени стълби. Когато мъжът стигна най-горе, тя го поздрави учтиво.

— Заповядайте, седнете — покани го тя и посочи дългото канапе.

Той се облегна и огледа скромното обзавеждане.

— Как сте? Отдавна не сме се виждали. Не е тайна, че бях голям почитател на съпруга ви и това прави нещата много по-трудни. — Той замълча и погледна неловко. — Тук съм заради сина ви. Той винаги е бил буйно дете, но ние се опитвахме да го дисциплинираме доколкото можем, без да ви притесняваме. Дори онзи път, когато сложи изпражнения в шкафчето на чистачката и надраска мръсни думи на чина си.

Парвати ококори очи.

— Куберан? Сигурен ли сте?

— Той си призна.

— Призна си?

— Да, след като приятелите му го издадоха, разбира се. — Последва кратка, страховита пауза, докато мъжът си събираше мислите. — Но за съжаление, днес съм тук, защото този път отиде твърде далеч. Една от съученичките му го обвинява, че се е опитал да я изнасили.

— Какво? — Гласът й прозвуча пресипнало. Добре, че беше седнала, защото й се зави свят, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Нямам друг избор, освен да го изключа. Той е изключително интелигентно момче и въпреки че изобщо не обръща внимание на уроците, оценките му винаги са били отлични. Има други училища, които може да го вземат, или пък вие да му осигурите частни учители. Мога да ви препоръчам имената на някои чудесни колеги.

Парвати се задъха.

— Чакайте малко! — извика тя. — Трябва да знам какво се е случило. Какво точно е направил?

Директорът на Куберан се размърда неловко.

— Явно я е завлякъл зад лавката. Ако не е бил продавачът на юфка, който се притекъл на помощ на момичето, е щял да приключи започнатото. Вече бил разкъсал бельото й и ухапал… ъъъ… гърдите й. Има и драскотини…

Парвати почервеня.

— Разбирам — каза тя, но всъщност не разбираше, не можеше да разбере. Куберан върху момиче, хапейки и дращейки. Вдигна поглед. — И кога се е случило?

— Вчера следобед.

Тя се замисли как се държа синът й предишната вечер, докато се хранеха. Нищо в поведението му не беше по-различно от друг път. Стисна устни, за да запази хладнокръвие, и стана на крака.

— Искрено ви благодаря за всичко, което сте направили. Оценявам идването ви. Съпругът ми винаги казваше: „Чудесен мъж е този Турайсингам“.

Директорът се изправи със съжаление. Наистина никога нямаше да разбере как чудесна двойка родители могат да създадат момче като него.

— Щом го е казал покойният ви съпруг, това е голям комплимент за мен. Искам също така да знаете, че можете да разчитате на дискретността ми по този въпроси сега и за в бъдеще. Довиждане, госпожо Маримуту.

Тя нито му подаде ръка за сбогуване, нито го изпрати до стълбите. Стоеше, обгърнала ръце около тялото си, толкова стъписана, че не можеше да мисли за нищо. Веднага щом стъпките му заглъхнаха, чу кожените сандали на брат си, два номера по-големи от нужното, да шляпат нагоре по стълбите. Тя отчаяно затвори очи. О, не сега, не когато се чувстваше толкова низка, толкова изложена. Пое дълбоко дъх и отново потъна в стола зад себе си.

Брат й подаде глава през вратата.

— Какво искаше директорът?

— Дойде да ми каже, че трябва да изключи Куберан.

— Какво? — Брат й влезе в стаята, ококорил очи. — Защо?

— Станала неприятност с едно момиче.

— Каква неприятност? Да не би да е бременно?

— Не, не, не се е стигнало чак дотам.

— Тогава какъв е проблемът?

Тя обви пръсти около шията си и потърка долната част на лицето си. Той продължаваше да я гледа с любопитство и Парвати си спомни коментара на Мая, когато го видя за пръв път. „Познавам този тип мъже. Казал е на жена си: «Ще се върна със злато».“

— Виж — започна Парвати объркано. — Сега съм… малко изморена. Може ли да поговорим по-късно, моля те.

— Къде е момчето сега?

— Не знам. Да поговорим по-късно, а? Моля те.

— Както искаш — раздразнено се съгласи той и тръгна към стаята си. Тя отпусна лице в ръцете си. Мая беше излязла и Парвати стоя така с часове. Накрая се изправи и застана до прозореца.

Не знаеше кое я засегна повече — гнусното престъпление или възмутителното безразличие, което Куберан демонстрира след това. Опита се да намери оправдание за сина си. Ами ако не е било изнасилване? Ами ако е било младежка страст, отишла прекалено далеч? Ами ако е станала грешка? Но накрая най-много я притесни изумителната му липса на съвест. Унило се загледа в мъжа, който продаваше мариновани плодове на шиш пред киното. Зачуди се какъв е животът му, дали е щастлив и доволен. Сигурно имаше синове, дъщери и жена у дома.

Чу шум зад себе си. Куберан небрежно се подпираше на рамката на вратата.

— Предполагам, че искаш да говориш с мен. — Той се отблъсна от вратата, изправи се и спокойно започна да кръстосва стаята.

— Да — бавно отвърна тя и се извърна с лице към него.

Вечерната светлина танцуваше по него и тя си даде сметка, че на това разглезено красиво лице никога няма да има място за разкаяние. Беше грешно и противно и ако той беше по-голям, постъпката щеше да му осигури престой в някой мръсен затвор, но тя осъзна, че въпреки това не може да му заговори гневно. Гледаше го със съжаление. Не знаеше какво му е подготвило бъдещето, но се боеше, че няма да е толкова розово, колкото си го беше представяла. А тя питаеше големи надежди за него.

— Какво щеше да каже баща ти, ако беше жив?

— Не би могъл да ме критикува много, след като самият той е посял незаконно дете.

— Как може да се сравняваш с него? Опитал си се да изнасилиш момиче.

Той се отпусна на канапето срещу нея с дълга страдалческа въздишка.

— Оказа се — провлачено каза той, — че тя изгаряше от желание. Какво си мислите с онзи самодоволен глупак, че правеше тя зад бюфета със смъкната блуза, когато ни прекъснаха така грубо? И за да съм напълно честен, ще кажа, че тя съвсем ясно даваше да се разбере, че й харесва точно толкова, колкото и на мен. Е, поне до последната част, когато искаше да спра, но аз не я послушах. Страхувам се, че на този етап от играта не можех да оценя скромността й. Но няма значение…

— Няма значение? Изхвърлят те от училище, Куберан!

— Със сигурност не е кой знае каква загуба. Училищата са за развъждане на добри работници, а аз нямам намерение да ставам такъв. И между другото, смятам, че идеята на директора за домашно обучение е доста добра. След това мога да следвам право в Англия.

— Да следваш право в Англия? Що за лудост? Не можем да си го позволим. Не и сега.

— Можем, ако използваме шейсетте хиляди лири в Кутс.

В главата й изникна споменът как тримата — Рубини, Куберан и тя — се бяха събрали в кабинета пред адвоката. По онова време Куберан все още ходеше с къси панталонки и нямаше още пет години. Струваше й се преди цял един живот. Спомни си как огромните му, невинни очи гледаха адвоката сериозно, докато той четеше завещанието на Касу Маримуту, което й звучеше като сложен юридически език. Никога не й бе хрумвало, че синът й не само е разбрал чутото, но и е намерил за какво да използва информацията.

— Става ли?

Парвати погледна сина си.

— Мога ли да разчитам, че ще се държиш прилично, докато се обучаваш вкъщи?

Той се разсмя безгрижно.

— Е, това е нова дума за тези неща.

Тя го гледаше и се чудеше на способността му да се надсмива и да намира и най-дребния недостатък в абсолютно всичко. Дали просто искаше да види колко далеч би могъл да стигне?

— Добре, да, ще се… държа прилично.

— Нали знаеш, че ще трябва да получиш нужните оценки, за да влезеш в британски университет?

— Можех да се сетя и без да ми го казваш, но… да.

— Не ме разочаровай отново.

— Няма да съжаляваш, майко — увери я той и затрополи като огромно тромаво кученце, за да я прегърне. Тя така се изненада от спонтанната проява на обич, че за миг ръцете й останаха увиснали до тялото. След това го обгърнаха и тя забеляза, че тялото му е пораснало, че е станало по-твърдо, по-слабо, по-дълго, различно от телцето в спомените й. Красивото й момче се беше превърнало в неузнаваем непознат.

Той се изправи и отиде до вратата.

— Във всеки случай трябва да признаеш, че харченето на пари за образованието ми е по-добро решение от това да позволяваш на лъжливия ми вуйчо мошеник да открадне каквото е останало от наследството ни — небрежно подхвърли той през рамо, докато излизаше.

Тя се върна до прозореца. Съдейки по опашката отвън, разбра, че в киното скоро ще започне някой тамилски филм. Времето беше изгубило смисъл за нея, но предположи, че е или седмо, или двайсет и първо число на месеца, когато работниците получаваха заплата и прожектираха тамилски филми. Колко нетърпеливи изглеждаха всички, докато се точеха през отворените врати. Преди време този час я изпълваше с магия и вълнение. Сега означаваше празно легло и да слуша как брат й хърка в съседната стая. Разбира се, синът й имаше право — брат й беше безочлив лъжец, като твърдеше, че няма никаква печалба, откакто изгони Апу поради некомпетентност и пое управлението.

— Времената са лоши — свиваше рамене той. — Никой няма пари за харчене. — Магазинът едва излизаше на нулата, но той всеки месец изпращаше пари на жена си и децата. Парвати не си направи труда да разбере точно колко, но той вече си строеше чисто нова къща от тухли и хоросан.

Дойде моментът, в който той застана пред нея, за да й каже, че се връща при семейството си, но тя не трябвало да се тревожи, защото решили вторият й брат да дойде да се грижи за интересите й. Тя кимна в съгласие. В крайна сметка какво бяха парите за нея?

 

 

Куберан удържа на думата си — държа се безупречно, учи усилено с частния учител, който майка му ангажира, и завърши с отличие. Готвеше се да замине със сина на Кунди Мами, който също беше приет в университета, в който кандидатства и той.

— Ще ти пратя картичка, когато пристигна — весело се провикна Куберан от таксито.