Рани Маника
Японският любовник (38)

Купу

Купу стоеше неподвижен и се ослушваше в джунглата, която беше утихнала мъртвешки. Внезапно в небето блеснаха седем големи кълба — яркооранжеви топки със светещи периферии. И все пак той установи, че може да вижда през тях, сякаш бяха от оцветено стъкло, и да погледне право в средата им. Придвижваха се бавно, величествено, но плавно като голяма риба във водата. Когато се приближиха, той установи, че не само се приближават към него, но и знаят за присъствието му.

Първо чу името си в дърветата наоколо, а после необичайния звън на детски гласчета. Той несъзнателно падна на колене, сякаш го направляваше някакъв много стар спомен, стаен в клетките му, покри уста с ръка и зае древна поза на смирение.

Сферите едновременно отвърнаха на жеста му — спряха. За момент и той, и те застинаха и замлъкнаха. После той примигна и кълбата изгаснаха, и пак светнаха. Той се разсмя, убеден, че демонстрират чувство за хумор. Задържаха се още няколко минути в това положение и после бавно и величествено си тръгнаха.

Той искаше да ги повика, но внезапно се почувства изтощен до припадък и се отпусна на земята. Пред очите му се появиха високи, издължени фигури, някои с крила, а други с две ленти светлина, спускащи се напред откъм тила им, но всички бяха в пъстри, ярки цветове. Не бяха нито мъже, нито жени. Заговориха му поред красиво, но без думи, и той слушаше свещените им команди, изпаднал в страхопочитание. Някои думи идваха под формата на чисто бели топки светлина, които закръжаваха над главата му за момент, а после се спускаха надолу в тялото му — проникваха през кожата, влизаха в плътта, кръвта и костите, благославяха го, инструктираха го, променяха го завинаги.

Когато си тръгнаха, вече беше светло и джунглата оживя от звуци. Купу бавно седна. Сърцето му биеше лудо, но той не изпитваше страх. Поискаха от него да възстанови сребърните съдове и отново да построи храма над тях. Той смръщи вежди. Нямаше представа каква е целта им. Може би не му бяха казали или просто беше забравил. Огледа се. Светът бе абсолютно същият както преди светещите сфери да дойдат при него и той си спомняше единствено звездните същества като чуден сън, но когато огледа купчината развалини, с изненада установи, че знае къде точно трябва да сложи всеки един от камъните, за да построи храма отново. Трябваше да спази нови измерения, защото хората вече не разбираха старите, във всеки случай не и докато са будни. А на мястото на камъка на общуването трябваше да постави божество, с което човешкото съзнание да се идентифицира. Той си представяше образа на божеството кристално ясно.

Извади перлата от една малка кожена торбичка, привързана на кръста му. Погали млечнобялото камъче в лявата си длан и отново си помисли за жената, която му подари това съкровище. На мига си спомни времето, когато я шпионираше как танцува с японския генерал под бляскавите полилеи. Боеше се да не го разкрият, но се приближи възможно най-близо и зяпаше като хипнотизиран как двамата се въртят в огромната бална зала, напълно погълнати един от друг.

Обикновено се радваше, че преживява от земята, използвайки само уменията и инстинкта си, за да си осигури прехраната в пълната самота, но споменът за нея с другия мъж го караше да чувства, че е взел погрешно решение. Така и не разбра защо не й отвърна онзи път в джунглата, след като всяка фибра от тялото му го подканваше да го направи, но той просто стоеше неподвижен, скрил лице, и й позволи да се изплъзне от хватката му. Сега изпитваше нужда да я извика, да чуе как собственият му глас изрича името й.

Шепотът му заглъхна в нищото. Една сълза успя да се отскубне и се търколи по лицето му. Избърса я грубо и изправи рамене. Когато кравите бяха непокорни, той им даваше масло от памучено семе. Нима и той трябваше да вземе малко? Какво беше това чувство на отчаяние и поражение, което го разяждаше? И какво, ако повече не преживееше нови приключения с нея и само старите продължат да го спохождат отново и отново, толкова много пъти, че детайлите се променяха и се появяваха нови диалози и измислени моменти на обич и страст?

Той нямаше да изкорени останалите частици от нея, разбира се, че не, но трябваше да окастри неспокойните корени, защото със сигурност щяха да го задушат. В крайна сметка това беше само ехо. Винаги фалшиво. Голяма измама. Сега разбра, че животът означава жертва, а не задоволство. Единственият изход беше да се оттеглиш.

Една малка маймунка закряска в краката му. Взе я в ръце. „Хаймо“, каза той на езика, който си беше измислил, докато живееше сам в джунглата. Животинката се покатери на рамото му и му забърбори приятелски. Купу стоеше нерешително. Трябваше да отиде в града, макар че мисълта да напусне прекрасната си джунгла, го плашеше. Не беше го правил от години. Почти беше забравил да се движи сред колите, хората, шума, но имаше работа за вършене, божествена работа. Духна в лицето на маймунката и тя избяга на едно дърво. Двата питомни златношиести петела, които спяха на същото дърво, се събудиха и закукуригаха. Той намери съдрана риза в един стар сандък и я нахлузи на гърба си, а препаската около слабините покри с чифт панталони. Усещането беше странно. „Хаймо“, каза той отново и потегли към града.

В замяна на перлената капчица поръча сребърни съдове. След две седмици бяха готови. Винаги е имал бързо и набито око — резултат от живота в джунглата, където виждаше, преди да го видят. Това му помогна да предусети къде точно да разположи лъскавите съдове. Върна се в джунглата, на мястото до потока, където призрачните същества му казаха да копае. Там намери глина и загребвайки с голи ръце, започна да прави своя бог.

Работи часове наред. Нощта се спусна, но той запали лампа и продължи да работи. Не му пречеха нито умората, нито болката. Не спря дори когато ръцете му се схванаха и разраниха. Те сякаш се движеха сами, инстинктивно, неуморно, без колебание или съмнение. Когато творението му порасна, стъпи върху един камък и продължи да работи, докато то стана по-високо от него.

Слезе от камъка и с болки в гърба и ръцете се отдалечи от фигурата. Оставаше да я боядиса. Знаеше какви плодове, листа, сокове и насекоми му трябват, за да направи цветовете, но щеше да ги потърси по-късно.

Когато се отдалечи достатъчно и можеше да види божеството си в цялото му величие, падна на колене и впери изпълнен с благоговение поглед в творението си. Той не беше човек на изкуството, но пред него стоеше точното видение, което ангелите му показаха — бляскаво и по-високо от всеки идол, който беше виждал досега. В храстите наблизо се чу пълзене, но той не обърна внимание. Сключи ръце, наведе глава и започна пламенно да се моли на чудото пред себе си.