Нанси Теър
Изненади по Коледа (37)

36

Дневната беше претъпкана с хора, които говореха в един глас. Никол свали палтото, което тъкмо беше облякла, и се отпусна в едно кресло в ъгъла, за да гледа радостната среща на семейството. Кенеди подаде бебето на Катя и разтвори ръце за Мадокс, който се хвърли в обятията й. Джеймс се олюляваше пред бебето така побледнял, че Никол се притесняваше да не повърне.

После Джеймс падна на колене пред жена си и хвана лицето й.

— Как го направи? — попита той с лъщящо от сълзи лице. — Нямаше ни едва половин час, а ти роди? Добре ли си? Трябва ли да отидеш в болница? Момиченце ли е? Как може да е момиченце? Кенеди, обичам те.

Катя се отпусна грациозно на друго кресло, придържайки с две ръце мъничката си внучка.

— Когато родих Кенеди — размишляваше тя на глас, — отначало не я осъзнах. Бях замаяна от обезболяващи. Вижте това прекрасно бебе. Изглежда толкова спокойна.

Мадокс се изплъзна от обятията на майка си и изтича при Катя.

— Искам да я видя, бабо.

Катя протегна пашкула, за да може внукът й да види бебето.

— Внимателно — предупреди го тя, — тя е новородена и е много крехка.

Докато гледаше щастливото семейство — Джеймс с Кенеди, Катя с Мадокс и бебето, Никол си даде няколко секунди за себе си. Беше изтощена. Адреналинът и овладеният екстаз от уверените, вещи, съсредоточени умения, които я бяха завладели, когато Кенеди започна да ражда, вече стихваха и я оставяха без сили. Не беше млада. Беше коленичила, държала, помагала и чистила с пъргавината на балерина, но сега ставите и мускулите й я осведомяваха, че имат нужда от хубава гореща вана с успокояващи соли.

Емоциите й също избуяваха. Раждането на бебе винаги беше — да използваме една изтъркана дума — невероятно събитие. Още не се беше отърсила от тревогата, която стоеше като фон в съзнанието й, че може нещо да не е наред с Кенеди или бебето, или да се обърка по време на раждането, или — не смееше да си го помисли — че може тя да сгреши нещо. Ако не беше опитна сестра и зряла жена, щеше през цялото време да пищи и да крещи заедно с Кенеди. Усилията да се преструва на спокойна също бяха изпили силите й.

Едва успяваше да намери достатъчно енергия, за да поддържа подходящо изражение на лицето си — усмивка, която казваше: „Толкова съм щастлива за всички вас“, вместо детинска нацупена физиономия от типа: „На никого ли не му пука за мен?“ — и се чувстваше ужасно виновна за това.

Себастиян влезе в дневната с поднос с чаши и отворена бутилка шампанско и я остави на масичката до прозореца.

— Шампанско за всички.

— Дори за мен ли? — попита Мадокс.

Себастиян и другите възрастни се засмяха весело.

— Това е специален ден, така че ще ти дам една глътка от моето — каза Джеймс.

Себастиян не можеше да спре да се усмихва. Той се отдалечи за миг от масичката, привлечен като магнит от внучката си. Наведе се над креслото, където Катя държеше бебето, а Мадокс се надигаше на пръсти, за да зърне опакованата си в одеяла сестричка.

Ето ги, мислеше си Никол. Всички се бяха събрали заедно. Високата елха, която бе украсила, блещукаше край прозореца като любов, която е станала зрима. Дървата тлееха в камината и пращяха, хвърляйки искри. От полицата над нея висяха чорапите. На масичката стоеше съвършената сценка от Рождество. Никол не принадлежеше на това сплотено семейство. Трудните времена я бяха научили как да прави сърцето си като от стомана и сега вложи всичко от себе си да си припомни. Дишаше дълбоко. Опитваше се да преброи нещата, с които бе благословена.

Телефонът иззвъня.

— Проработи — каза тя, без да се обръща към никого конкретно.

Себастиян вдигна. Напрегнатите му рамене се отпуснаха.

— Катя? За теб е.

Катя се поколеба за миг, после подаде бебето на Джеймс и се пресегна към слушалката.

— Да? — Гласът й звучеше уморено.

Лицето й засия пред погледите на останалите.

— Да, и ти ми липсваш. Чакай малко. — Тя сложи ръка на телефона и каза: — Алонсо е. Ще говоря от другата стая. — После излезе с победоносно вдигната глава.

„Имам да те черпя, Дядо Коледа“, помисли си Никол. Очите й срещнаха тези на Себастиян и разбра, че и той си мисли същото.

Изведнъж Мадокс се спусна от другия край на стаята към Никол, покатери се в скута й и се облегна на нея.

— Пух е в кухнята — прошепна той.

Сладкият дъх на детето в ухото й и спокойното му доверие към нея като към приятел пръснаха конфети и фойерверки в сърцето на Никол. За миг остана безмълвна.

После се прокашля.

— Това е чудесно, Мадокс. Добре ли се чувства?

— Да. Аз го топлих през цялото време в бурята.

— Може би е гладен? — предположи Никол.

— О, да!

Себастиян наливаше шампанско и подаваше чашите.

— Ей сега ще се върна — каза му Никол.

Мадокс я хвана за ръката и я повлече вън от стаята, по коридора, чак до кухнята, където Пух лежеше, свит на кълбо, върху пуловера на Себастиян и хъркаше, потънал в дълбок сън. На пода имаше празна купичка и чинийка.

— Дядо май вече го е нахранил — заключи Никол. Тя приклекна на нивото на Мадокс и сложи ръце на раменете му. — Ти сигурно също си изгладнял от толкова приключения. Да ти приготвя ли нещо?

Очите на Мадокс искряха.

— Ти правиш най-вкусното печено сирене, Никол.

— Значи това ще бъде — отвърна тя и се захвана за работа, докато Мадокс седеше до Пух и го чешеше нежно зад ушите.