Нанси Теър
Изненади по Коледа (31)

30

Момчето спря на ъгъла, което според Пух не беше най-умното нещо, което можеше да направи, понеже вятърът духаше така свирепо, че за малко да го събори. Докато вървяха, инерцията ги тласкаше напред във вятъра или пък вятърът ги буташе, но като стояха на едно място, Пух се тресеше от студ.

Беше толкова гладен, че му идеше да заскимти жално. В същото време беше толкова радостен, че Мадокс го е взел със себе си, че нещастието му отстъпваше на заден план. Почти. Стомахът му продължаваше да къркори и да се оплаква, сякаш още не беше получил новината за късмета му.

Пух се взря в лицето на момчето, търсейки обяснение за това настроение. Къде щяха да отидат? Макар малко и дребно, момчето беше човек и имаше достъп до вратите на много топли места. Освен това беше умно и находчиво. Все пак именно то бе построило онази хубава крепост.

Понеже Мадокс продължаваше да стои като статуя, Пух си позволи да посвети няколко секунди на размишления за загадъчните нрави на хората. Знаеше, че не може да им се има доверие. Кота Колинс и семейството й го бяха научили на това. Той бе толкова сигурен, че тя го обича, че дори не подозираше, че може да спре да го обича. Може би по някакъв начин грешката беше негова.

Въпреки това вярваше, че Мадокс го обича. Мадокс го беше взел. Мадокс беше с него сега. И Мадокс определено беше достоен за обич — умно и храбро момче с пухкави пръстчета, които приятно го чешеха зад ушите.

Загадката бе следната: защо всички тези хора бяха толкова лоши един към друг? Насред черната страховита нощ те се намираха в топла светла къща, заобиколени от омайващите ухания на вкусна храна. Имаха семейство и за миг в съзнанието на Пух проблесна спомен за времето, когато самият той беше новородено кутре, сгушено сред други скимтящи кутрета, докато майка им ги ближеше. Тя приличаше досущ на него и миришеше на топло мляко. Спомни си как очите му се отваряха все повече с всеки изминал ден, как се клатушкаше непохватно из кашона, как се учеше да ходи, как се препъваше в другите палета; спомни си острите зъбки на братчето и сестричката си! Как се бутаха едно в друго, ръмжаха си игриво, джафкаха се и се удряха с лапи.

Спомни си как една пролетна сутрин ги пуснаха на двора, където тревата ухаеше, а слънцето грееше щедро по гърба му. Светът го изненада: беше толкова огромен и светъл. Той се втурна обратно към майка си, за да се увери, че тя е още там, а после отиде да си играе с братчето и сестричето си.

Един ден дойде Кота. Вдигна го, притисна го към гърдите си, погали го по козината и зашепна нежно в ухото му. Повече не видя нито братчето и сестричето си, нито майка си. Напълно изгуби следите на миризмите им.

Дали и Мадокс щеше да го изостави?

Думите на момчето прекъснаха мислите му.

— Слушай, Пух, можем да се стоплим.

Мадокс закрачи смело напред, като от време на време се подхлъзваше на леда, и вдигаше високо крака, за да прескача преспите, които се бяха изплъзнали от лопатите на магазинерите.

Пух го следваше неотклонно — скачаше, хлъзгаше се, тътреше се, куцаше. Между пръстите на лапите му се беше образувал лед, който режеше възглавничките му. Вървяха по тротоара, осветяван от малките коледни дървета, към огромната елха на „Мейн Стрийт“ пред тухлената сграда. Дори гигантското дърво се люлееше от силата на вятъра.

— Тук! — извика Мадокс.

В очите на Пух влизаше сняг. Той примигна и видя: пред широката бяла методистка църква, върху покритата със сняг морава, се извисяваше странна постройка: тристенна колиба, облята в златиста светлина. Към нея беше насочен прожектор, а върху покрива имаше друга светлина във формата на звезда.

Вътре имаше хора и магаре. Пух се канеше да изръмжи предупредително, но когато се приближиха, осъзна, че в тях има нещо странно. Не бяха с реални размери. Не миришеха. Аха: това бяха статуи. Баща, майка, бебе в люлка и магаре.

На пода обаче беше пръсната истинска слама. Дебел слой златна слама.

Пух усети как Мадокс го вдига на ръце. Момчето нагази през снега и влезе в колибата. Веднага се стоплиха на светлината на прожектора.

— Ще останем тук — каза Мадокс.

Той се сви в дъното на колибата, притисна Пух към корема си и покри със слама краката и телата им.

Ставаше все по-топло. Вятърът шибаше стените на колибата, но тя стоеше стабилно.

— Тук сме в безопасност — увери го момчето.

Пух изджафка тихо в знак на съгласие и изви вратле, за да оближе ръцете на Мадокс, които се бяха зачервили от студа.

— Ще си починем и ще се стоплим, докато измислим какво да правим — реши Мадокс.

Пух се притисна плътно в него. Прекрасната топлина го унасяше, но гладът, който свиваше стомаха му, не му позволяваше да заспи.