Нанси Теър
Изненади по Коледа (17)

16

Мадокс стоеше в задния двор и с изплезен език се опитваше да улови снежинките, които вятърът духаше в очите и носа му. Когато езикът му измръзна, реши да влезе в крепостта си.

Върху скривалището му беше натрупал сняг. От едната страна беше навяло като стена. Мадокс коленичи и пропълзя между сгъваемите столове в топлата сигурност на пещерата си.

Вътре беше тъмно. Той примигна, мъчейки се да проумее. Навън, в истинския свят, слънцето почти беше залязло, но бледите лъчи все още осветяваха небето, а яркобелият сняг отразяваше светлината. Тук, благодарение на картонените стени, закрепени с монтажно тиксо, и дървото на масичката не влизаше нито сняг, нито светлина.

След малко очите му се нагодиха към сумрачната вътрешност на крепостта. Беше хубаво и топло в сравнение със студа навън. Мадокс пропълзя по-навътре и затвори картонения капак, който служеше за врата. Вече беше страхотно уютно. Само че…

В ъгъла имаше нещо. Нещо с размерите на Мадокс. Нещо тъмно — или поне изглеждаше тъмно, — което се размърда пред погледа му.

Скован от ужас, така че дори не можеше да изпищи, Мадокс гледаше нещото. Да не беше вълк? Не, вълците са по-големи. Плъх? Не, плъховете са по-малки. Заек? Това би било добре, но нямаше формата на заек.

В тъмнината проблесна око.

Мадокс не знаеше какво да прави. Дали да се престори, че не е жив — например на камък? Дали да се опита да бъде дружелюбен? Колко бързо можеше да се измъкне от крепостта, преди това нещо да скочи към него и да го захапе за обувката?

Съществото се размърда. Две очи проблеснаха. Като че ли не бързаше да изяде Мадокс. Знаеше, че не е лъв или мечка — татко му беше казал, че на острова няма такива. Може би сърничка? Но животното се изправи и той видя, че краката му не са достатъчно дълги за сърна.

— Ехо? — прошепна Мадокс. — Мац-пис-пис!

Насърчено от гласа му, животното бавно и предпазливо се приближи, препъвайки се леко в неравните възглавници, докато Мадокс видя, че това е космато кафяво кученце с черни очи като на плюшена играчка и розов език, подаващ се между малките му бели зъбки.

— Здрасти, приятел. — Мадокс подаде ръка, както мама го беше учила, за да може кучето да го подуши и да не се чувства застрашено.

Кученцето подуши Мадокс. Тъмните му очи се вдигнаха в очакване, за да срещнат погледа на Мадокс, и то замаха обнадеждено с опашка.

— Кой си ти? Изгубил ли си се?

Кученцето легна по корем и пропълзя по-близо, без да спира да маха с опашка. Мадокс го погали по главата. Животинчето се примъкна още по-близо, без да сваля закопнелите си очи от лицето на Мадокс.

— Хубаво кученце си ти — каза детето. — Как се казваш? Къде ти е нашийникът? — Той попипа врата на кученцето, но пръстите му не намериха кожена или метална каишка.

Насърчено от допира, кученцето дойде съвсем близо и близна пръстите на Мадокс.

В съзнанието на детето изведнъж проблесна прекрасна мисъл. Възможно ли бе Дядо Коледа да му е донесъл това кученце за подарък?

Но Коледа беше чак след два дни. И майка му не искаше куче.

Като прокара пръсти по животното, усети ребрата му. Макар да беше съвсем малък, стана му ясно, че това куче не е яло много напоследък. Беше изгубено. И гладно. Може би се криеше от лош стопанин. Веднъж Мадокс беше видял мъж да рита куче. Може би това кученце беше избягало. Мадокс знаеше какво е да ти се иска да избягаш.

— Мадокс! — Гласът на баща му прогърмя в двора и детето подскочи от изненада.

— Само минутка, момче — прошепна Мадокс и като изпълзя покрай сгъваемия стол, подаде глава навън и извика: — Тук съм, татко, в крепостта.

— Хайде да направим снежен човек. Имаме време до вечеря.

— Добре, татко. Идвам.

Вътре в крепостта кученцето седеше послушно и търсеше с поглед лицето на Мадокс.

— Гладен си, но не мога да те заведа в къщата, защото на мама няма да й хареса. След вечеря обаче ще ти донеса храна, обещавам. Много и хубава храна, става ли?

Кученцето размаха опашка.

Мадокс потръпна от удоволствие, осъзнал, че сега си има таен приятел — само негов си. Можеше да преживее приключения с това куче!

То трябваше да има име. Мадокс се замисли за прочути приятели и се сети за Пилето и Патето. Е, не можеше да го кръсти Пиле или Пате, щеше да бъде глупаво. Подсмихна се на себе си и кученцето, доловило настроението му, завъртя дупе и се покачи в скута му. Близна го по брадичката, махайки с опашка. Кристофър Робин и Мечо Пух! Мадокс се прекатури от смях.

— Пух! — възкликна той, докато кученцето го ближеше по лицето. — Ще те кръстя Пух. — И той прегърна Пух, който се мъчеше да се сгуши колкото може по-близо.

— Мадокс? — чу отново гласа на баща си.

— Идвам! — Той седна и сложи ръчички на муцуната на кучето. — Слушай сега. Аз трябва да вляза вътре. Ти оставаш тук. Ще ти донеса храна веднага щом мога. Ти стой тук на топло. Много скоро ще се върна.

Пух наклони глава с умни очи, сякаш разбираше всяка дума.

Татко реши да направят снежния човек в предния двор, така че хората да го виждат. Показа на Мадокс как да натиска снега, за да го уплътнява. Заедно направиха три топки, сложиха ги една върху друга и забучиха паднали пръчки за ръце. Татко отвори предната врата и помоли Никол да му даде морков за нос, а в това време Мадокс надникна под храстите и намери две камъчета за очи. Бяха с различни размери, така че снежният човек стана смешен, но все пак сладък.

Като влязоха вътре, къщата беше топла и грейнала. Татко му помогна да си свали ботушите, ръкавиците, палтото и шапката и Мадокс осъзна колко тъмно изглежда навън, ако си вътре, въпреки че във въздуха се стелеше перлената светлина от уличните лампи и лунните лъчи, падащи върху снега.

— Ела да измием ръцете и лицето — подкани го баща му, като го хвана за ръка и го поведе към банята.

Мама беше станала и си говореше с дядо в дневната. Никол сновеше напред-назад между кухнята и трапезарията. Мадокс обичаше да си мие ръцете и да си играе с водата. Можеше да праща струите в различни посоки и да се плиска с водата, насъбрала се в мивката.

— Стига толкова — каза баща му. — Пуловерът започна да се мокри. Хайде, Мадокс.

Момчето неохотно спря чешмата и си изсуши ръцете. Идваше досадната част от деня, когато трябваше да седи с възрастните в трапезарията. Те се хранеха толкова бавно! Той можеше да излапа набързо храната си и след минута да бъде готов за игра, но родителите му го караха да седи там като статуя, без да се люлее на стола си, без да потропва с пръсти по масата, без да клати крака и дори без да бръмчи с уста. Това беше едно от многото неща, които не разбираше у големите.

Храната обаче миришеше приятно. Майка му настояваше да хапне от гадната салата с марули, освен това се насили да преглътне няколко лъжички от боровинковия сос, но при вида на тъмното месо в чинията си, за което мама каза, че било патешко, той се присви от отвращение. Мадокс предпочиташе месото на малки накълцани парченца, не на такива големи. За щастие в тиквената лазаня имаше много разтопено сирене и той изяде две порции, за което всички възрастни го похвалиха. Мина му страхотна мисъл: Пух щеше да хареса патешкото! Трябваше да измисли как да му го занесе. Разсъждаваше за различни варианти, докато възрастните си бъбреха с бузи, поруменели от топлата храна и виното. Масата беше красива със запалените свещи, от които приборите блестяха. Беше хубаво да гледа как родителите му се забавляват с дядо и Никол. Когато дядо стана да налее на татко още вино, той скри Мадокс от погледа на мама — достатъчно задълго, че да пъхне парче патешко в джоба на панталоните си. После му хрумна страхотната идея да сложи месо в устата си, да се престори, че го дъвче, а после да избърше устни със салфетката си и да го изплюе в нея. Много скоро събра прилична порция месо за Пух.

Гордееше се със себе си. Ето какво било да се чувстваш като супергерой.