Нанси Теър
Изненади по Коледа (29)

28

— Добре, Кенеди. Хайде пак. Напъвай.

Кенеди напъна. Почувства някаква сила, която й помагаше. Помагаше й майка й, която я държеше за раменете с такава сила, каквато Кенеди не бе и подозирала, че Катя притежава. Помагаше й Никол, която се беше превърнала в мъглявина от движения и думи — сериозна, способна, уверена сила. Но сега нещо друго облада Кенеди: внушителна непреодолима мощ, която изпълваше тялото й като вода, вливаща се в съдина.

Тя напъваше и ревеше като диво животно.

Болката я разкъсваше. Нещо в нея се раздираше. Тя изрева отново.

— Главичката се показа — каза Никол. — Още един напън и ще излезе.

Тресейки се цялата, откъсната от света, Кенеди се предаде на неизбежното, изпусна вой и напъна. Болката беше непоносима, а след това изведнъж намаля. Тя се отпусна на масичката разбита, няма и безпомощна.

Зад нея Никол се движеше бързо.

— Ела тук, Катя — нареди тя. — Подай ми въженцето. Срежи тук. Вържи тук. Добре, сега режи.

— О, боже — плачеше Катя. — О, боже. О, боже. О, боже. Кенеди, имаш си бебе!

Кенеди можеше само да стене, докато плацентата излизаше от нея с още болки.

— Кенеди, сега ще ти помогнем да легнеш — каза Никол. — Катя, сложи възглавниците на пода. Кенеди, ще легнеш на възглавниците, за да можеш да прегърнеш дъщеря си.

Една дума изпъкна стряскащо и ужасяващо през пелената на умората. На ултразвуковия преглед преди месеци й бяха казали, че бебето е момче.

— Нещо му има — изхлипа Кенеди.

Катя и Никол се засмяха заедно.

— Нищо му няма на бебето — увери я Никол. — Сега ще ти помогна да легнеш. Хайде, облегни се на мен, мога да те поема. Ще се завъртим леко… ето. Удобно ли ти е?

Очите на Кенеди се проясниха, щом възглавниците поеха тежестта на тялото й. Видя майка си, коленичила до нея, с голо бебе в ръцете си.

— Кенеди, имаш си момиченце. — Катя положи бебето в нетърпеливите обятия на Кенеди.

То беше тъмнорозово, покрито с бяла слуз, цвъртеше като птиче и мърдаше крачета и ръчички. Кенеди провери: да, определено беше момиченце. Най-прекрасното момиченце на света.

— О, миличка — каза нежно тя.

Бебето обърна лице към Кенеди и инстинктивно се намести върху гърдите й.

Кенеди вдигна очи към Никол.

— Здрава ли е? Всичко ли си има?

Никол плачеше и се смееше едновременно.

— Идеална е. Всичко си има. Не изглежда дори слабичка. И е дълга — виж колко са дълги крачетата й. Има си всички пръсти, нокти и вежди — абсолютно всичко.

— Прекрасна е — прошепна Кенеди.

— Така е. Щом успеем да намерим доктор или да стигнем до болница, ще намажем очите й с антибиотик. — Никол вдигна ръка. — По закон е така. Прави се с всички бебета, за да се предотвратят инфекции, но не е задължително да стане веднага, може да почака. Не се притеснявай.

Кенеди не можеше да откъсне поглед от мъничкото същество в ръцете си: толкова странно, толкова непознато и толкова изцяло нейно.

— Катя — каза Никол, — можеш ли да донесеш нещо чисто и топло за Кенеди? Нещо меко, което се отваря отпред? Може би памучен халат?

— Не искам да оставям бебето — призна със сълзи на очи Катя.

Никол се засмя.

— Тя ще те чака, като се върнеш. Отиди в моята стая. Най-мекият ми халат е преметнат на един стол. — После се наведе над Кенеди. — Искам да увия бебето в тази кърпа, за да се стопли, после веднага ще ти го дам пак.

Кенеди смътно схвана, че майка й излиза от стаята. Когато Никол вдигна бебето от гърдите й, Кенеди осъзна колко неудобно се чувства и колко са подгизнали кърпите под седалището й.

— Добре ли съм? — попита тя. Усещаше, че цялата трепери.

— Добре си. Раждането е мърлява работа. — Докато говореше, Никол уви бебето и го върна в обятията на Кенеди. — Трепериш, защото току-що си родила. Нормално е.

Катя се върна с белия хавлиен халат.

— Помогни на дъщеря си да го облече — нареди й Никол и отново пое бебето.

Кенеди се помъчи да седне, без да сдържа стоновете си. Майка й коленичи зад нея, разкопча червената й рокля и я съблече през главата й. После откопча сутиена за бременни, овлажнял от потта, и бързо попи шията и гърба на Кенеди, преди да й помогне да облече пухкавия халат. Внимателните грижи на Катя извикаха у Кенеди спомени за детството й, когато майка й й помагаше да се облича. Съзнанието й се проясни от болката, изместена от блаженството при мисълта за тази грижовност и нежност.

— Можеш ли да се изправиш? — попита Никол. — На дивана ще ти бъде по-удобно.

Кенеди кимна и се надигна с помощта на майка си. По краката й се стече течност.

— Съжалявам — каза тя. — Гадно е.

— Естествено е — засмя се Никол и подсуши краката й с кърпа.

Катя помогна на Кенеди да докуца до дивана.

— Внимавай с ядките.

— Само на мен ли ми звучи смешно? — запита се на глас Никол, широко ухилена.

Тя леко и сръчно застла дивана с кърпи и изтупа възглавниците с една ръка, докато в другата държеше бебето.

— Трябва ми превръзка — каза Кенеди.

Никол замръзна.

— Нямам.

— И аз нямам от известно време насам — отвърна Катя.

Двете жени се спогледаха с дружеско изражение на облекчение, примесено със съжаление.

— Е, и на мен не са ми били необходими от няколко месеца — рече Кенеди.

— Кърпа ще свърши работа — реши Никол.

Кенеди се отпусна на дивана, който пое тежестта й като планина от облаци. Майка й загърна краката й с халата. Никол сложи бебето на гърдите й.

Кенеди гледаше розовото, спокойно, учудено личице, сияещо от доверие. Някой — майка й или Никол — я зави с топло одеяло и тя си помисли каква благословия е да имаш това: човек, който така загрижено те завива и подпъхва одеялото около теб. В този момент това й се струваше основателна причина да се родиш.