Нанси Теър
Изненади по Коледа (12)

11

Мадокс се събуди рано, както винаги. Поигра си с готините играчки в стаята си, колкото можеше по-тихо, понеже мама трябваше да се наспи заради бебето. Разгледа книжките с картинки. Застана на прозореца, загледан в задния двор на дядо. Беше интересен — с барака, дървена масичка и пейки. Ако обърнеше пейките и ако си намереше голям картонен кашон, можеше да си направи крепост като приятеля си Джеръми. Яко!

Той излезе от стаята, слезе по стълбите и отиде по коридора до кухнята и антрето на задния вход.

— Отиваш ли някъде? — Дядо му седеше на кухненската маса с чаша кафе и вестник в ръката.

Никол беше в другия край на масата, пиеше кафе и правеше списък на лист хартия. И двамата бяха по пижами, халати и пантофи.

— Може ли да си поиграя в задния двор? — помоли учтиво Мадокс.

— Не виждам причина да не може — отвърна дядо.

— Чакай малко — обади се Никол. — Първо трябва да се облечеш, Мадокс. Ще замръзнеш по пижама. Мина ли през банята?

Мадокс посърна. Мислеше си, че Никол е различна, но и тя се оказа като всички възрастни — пълна с правила.

Никол стана от масата и му подаде ръка.

— Ела да ти помогна да се облечеш. Ще ти избера най-топлите панталонки.

Мадокс се загледа във вратата на стаята, където спяха мама и татко.

— Няма да будим родителите ти — прошепна Никол. — Ще бъдем тихи като мишчици.

Речено-сторено. Качиха се на пръсти по стълбите. Тя му помогна да се облече и да мине през банята, без да кажат и дума. После слязоха като пирати по стълбите, без да събудят никого.

Като се върнаха в кухнята, Никол попита:

— Искаш ли да закусиш, преди да излезеш, Мадокс?

— Не, благодаря. Искам да си направя крепост от масата и пейките.

Реши, че е по-добре да каже истината, в случай че не обичат такива неща — някой да им разхвърля двора.

Никол го изненада.

— Добра идея. Имаме няколко сгъваеми стола в бараката, от които можеш да си направи врати. Ще ти ги извадя, само първо да се облека.

Мадокс я изгледа скептично. Не беше сигурен за сгъваемите столове. Не беше сигурен, че иска някой да му се меси.

— Обувки — каза Никол. — Палто, шапка и ръкавици. — Тя ги взе от закачалките в антрето и ги сложи на Мадокс — тромав процес, който той ненавиждаше. Никога не му ставаше студено, а заради всички тези неща му беше трудно да се движи. Но позволяваше да го дърпат, връзват и закопчават, защото разбираше, че възрастните са прави.

Най-после Никол отключи вратата. Мадокс излезе на задната веранда.

— Стой само в двора, Мадокс — предупреди го Никол. — Няма да се отдалечаваш, нали?

— Обещавам.

Верандата приличаше на стая без стени. От тавана висеше люлка, а до нея имаше ракитов диван и два ракитови стола. Широките стъпала имаха парапети от двете страни. Мадокс се държеше за тях, докато слизаше, защото обувките му бяха малко големи и го спъваха.

Задният двор беше ограден с ограда и жив плет от упорити зелено-кафяви листа, закачени за кафяви криви клони. Виждаше къде са били цветята през лятото, защото лехите им бяха обрамчени с миди. В дъното на двора имаше широко басейнче за птици. Изтича през кафявата трева, за да провери: вътре имаше вода и едно черно перо. Взе го и го пъхна в джоба си. После се върна при цветните лехи покрай моравата и заразглежда мидите. Повечето бяха бели, с бледи лилави линии от вътрешната страна. Върховете на някои бяха достатъчно остри, за да го порежат, други бяха загладени. Тук-там проблясваха сини и зелени парченца стъкло, заоблени от морските вълни.

В края на градината растеше глог, на който бяха останали няколко плодчета. Никол му беше казала, че птиците обичат глогинките, така че той харесваше дървото, макар да не можеше да се катери по него заради бодлите.

Навън наистина беше студено. Вдигна очи към небето. То беше бяло, тежко и влажно, като мокра възглавница. Може би щеше да завали сняг. Надяваше се. Мама му беше казала, че е виждал сняг и преди, но той не си спомняше. Ако завалеше, крепостта щеше да бъде идеално място, където да стои на топло, и той тръгна към масата и пейките.

Нужни му бяха няколко опита, докато успее да обърне пейката настрани, така че краката й да щръкнат, а дългата плоска седалка да се превърне в стена. После заобиколи масата и се напъна да обърне и другата пейка. Най-сетне успя. Отиде в единия край на масата и пропълзя отдолу.

Не се получи много добра крепост. Седалките на пейките не стигаха чак до плота на масата и от двете страни оставаха големи пролуки. Сухата трева бодеше. Поседя за момент, чудейки се каква крепост да бъде. Пиратска? Космическа? Индианска?

Отвори се врата. Никол излезе на верандата със син пуловер, по който се пързаляха и въртяха пингвини с кънки. Това го разсмя.

— Пингвините не карат кънки! — извика той.

Никол слезе по стълбите.

— О, аз не бих била толкова сигурна. — Тя се запъти към бараката в дъното на градината и отвори вратата. — Да видим какво имаме за теб тук.

Мадокс се втурна при нея и надникна в тъмното. Никол се пресегна нагоре, дръпна една верижка и крушката, закачена на тавана, светна. Постройката беше чудесна: с плочник на пода, високи тезгяси покрай две от стените, рафтове на третата и градински инструменти, подпрени на четвъртата. Видя гребла, косачка, лопати, триони. На специална закачалка беше навит зелен градински маркуч. По рафтовете бяха наредени гърнета, кутии с боя и други съдове. Над тях, очертани с бял тебешир, висяха инструментите: чукове, клещи, гаечни ключове, отвертки. Искаше му се да ги свали долу и да направи нещо.

— Ето тук са — каза Никол. — Сгъваемите столове, за които ти казах. Виждаш ли?

Тя взе един алуминиев стол с вдлъбната седалка и облегалка, след което го отвори и го обърна настрани, за да му покаже как може да се използва като стена.

— Супер! — кимна Макс.

— Да ги извадим ли навън?

Макс отново кимна.

Никол вдигна два стола — по един под мишница. Мадокс взе третия, който се оказа учудващо лек, хвана го пред себе си колкото можеше по-добре и последва Никол към дървената маса на двора. Никол се върна в бараката и се протегна да свали няколко дебели винилови възглавници от един рафт.

— Могат да станат за сядане в крепостта — предложи тя.

— О, да — ухили се Мадокс.

Тя му подхвърли едната и сама изнесе още две. Остави ги пред крепостта: като че ли разбираше колко лично е това занимание за него. Искаше да подреди всичко сам, дори да му костваше повече време и усилия.

Никол се върна още веднъж в бараката, сложи ръце на кръста и огледа стените.

— Да видим. Какво друго? — И като наклони глава на една страна, попита: — Какво ще кажеш за това?

Подаде му бинокъл. Той го завъртя озадачено в ръцете си. Никол коленичи и му показа как да го използва. Помогна му да го настрои, докато гледката се проясни.

Мадокс загуби ума и дума. Това беше най-великолепната играчка за крепост, която беше виждал. Побягна с бинокъла в ръка, готов да се впусне в света на фантазиите си.