Нанси Теър
Изненади по Коледа (1)

Пролог

И тази история, като много други в Нантъкет, започва с куче. Норички териер, изтърсакът в котилото, наистина съвсем дребничък — набито, яко бежово кутре с размер на халба, муцуна като на лисица, уши като на панда и тъмните страстни очи на Антонио Бандерас.

Казваше се Сникс.

Дундестото пале беше осиновено от семейство Колинс, което гостуваше от Роуд Айлънд. Тътрузенето на пухкавото му телце накара Кота, тяхната тийнейджърка, да изписка колко е сладък. Кръсти го Сникс, понеже знаеше, че на света никога не е имало куче с това име. Кота беше на възраст, когато искаше да бъде забелязвана като специално момиче, което би имало куче на име Сникс.

В началото на лятната почивка на семейството Кота глезеше Сникс, пускаше го да спи в леглото си, решеше острата му козина, гъделичкаше го по коремчето и го водеше на много разходки по „Мейн Стрийт“ в Нантъкет, при които Сникс чаровно се препъваше в каишката си с изкуствени камъчета.

Три месеца по-късно Кота вече не беше на тринайсет, а на четиринайсет. Косата й беше с пет сантиметра по-дълга, а краката й — със седем, гръдната й обиколка беше нараснала със седем сантиметра и нямаше нужда от куче, за да бъде забелязвана. Сникс пък вече не беше сладко закръглено кутре. Изражението му беше печално и леко озадачено, понеже за нищо и никакви три месеца се беше превърнал от обожаван любимец в куче, което никой не забелязва.

В края на лятото семейство Колинс направи това, което много почиващи правят на тръгване към дома: изоставиха осиновеното куче. Подкараха черния си луксозен джип към тресавищата в средата на острова, където пътищата се издигаха по ниските хълмове и заобикаляха малките езерца, а в ниските храсти се криеха зайчета, къртици и елени. Свалиха нашийника, медальона с името и повода на Сникс, след което Кота отвори вратата, наведе се навън и го остави върху сухата трева.

— Чао, Сникс — изчурулика набързо тийнейджърката и тресна вратата.

Огромният черен джип изрева и потегли, оставяйки след себе си облак от пясъчен прах.

Сникс седна и наклони глава. Гледаше. Чакаше. Изпълнен с очакване. После с по-малко очакване и повече надежда. Накрая — с тъга. Легна и сложи глава на лапичките си, вперил неотлъчно поглед в черния път, където за последно беше видял колата на своето семейство. Още усещаше миризмата на изпаренията и лекото ухание на Кота.

Други коли не минаваха. Беше точно след Деня на труда. Всички бяха напуснали острова. Е, не всички, разбира се — дванайсет хиляди души продължаваха да живеят и работят на острова, но в този горещ ден никой от тях не се разхождаше по песъчливия път сред блатата.

На остров Нантъкет септември много приличаше на август. Слънцето прежуряше върху пращящата кафява трева и Сникс. В небето прелитаха малки самолети, които превозваха хората от острова до сушата. От време на време изцвърчаваше врабче и прелиташе от един храст на друг. Сникс гледаше един паяк, който пресече пътя и се скри в храстите мирика. Нищо друго не се случваше този следобед.

Сникс в никакъв случай не беше глупаво куче, но беше верен по природа, а също така млад и наивен. Липсваше му опит, който да му подскаже, че въобще съществува вероятност дългокосото момиче, което миришеше така сладко и го прегръщаше и чешеше под брадичката, повече да не се върне за него.

И той чакаше. Коремчето му къркореше. Ожадня. Подушваше вода — прясна вода, някъде наблизо, но не искаше да се отдалечава, да не би точно тогава семейство Колинс да се върнат за него. Затова лежеше там: малко кафяво кутре, повече длъгнесто, отколкото дундесто, повече куче, отколкото пале, повече непохватно, отколкото очарователно. Лежеше с глава върху лапите, докато слънцето не залезе и светът наоколо не притъмня. Никъде не виждаше светлини. Никога не бе попадал в свят без светлини и това го накара да потрепери, да изскимти и да нададе такъв безутешен вой, че сам се уплаши и стресна още няколко твари наблизо.

После се спусна бързо по пътя към миризмата на човешката цивилизация.