Нанси Теър
Изненади по Коледа (2)

1

В Нантъкет коледните празници са различни.

Наистина.

Островът — петдесет и две квадратни мили равна песъчлива земя, лежи във ветровита изолация на почти трийсет мили от континента и всички негови институции и развлечения. През лятото слънцето напича златистите плажове и спокойното синьо море. През зимата свирепи ветрове духат и вият над океана, откъсвайки обитателите му от близки и приятели, а често и от пресен хляб и мляко. Проливът Нантъкет замръзва и към и от острова не прелитат самолети, нито плават лодки. Слънцето залязва рано и изгрява късно и дълбоки черни води обгръщат земята в безкраен мрак.

Тогава Нантъкет истински оживява. Островните жители необезпокоявани се наслаждават на Дикенсовото очарование, струящо от лъщящите павирани улички и старинните тухлени сгради. Те обичат уюта на малкото градче, в което познават всички и техните кучета. След трескавото лято се радват на спокойното темпо. Намират време да поспрат, да погледат, да послушат, да погалят кучето, да погъделичкат бебето по брадичката, да си побъбрят и да се посмеят. Ходят на коледни шествия, празнични фестивали и всякакви кабарета. Общината нарежда по централните улици на градчето десетки малки вечнозелени дръвчета, искрящи от многоцветни лампички и устойчиви на лошото време играчки. Хората се спират да погледат петнайсетметровия смърч, блестящ на „Мейн Стрийт“, и кимат с възхита и благодарност.

С идването на зимния мрак и пустота те празнуват светлината, живота и смеха.

Коледната разходка се зародила като повод търговците да поканят жителите на острова в магазините си на горещ ром с масло, подправен ябълков сайдер, топли клюки и добро настроение. Витрините били артистично украсени с русалки и Дядо Коледовци, морски кончета и приказни сцени. Дядо и Баба Коледа пристигнали с катер на бреговата охрана, а после се придвижили с файтон до хотел „Джаред Кофин Хаус“. От ресторантите се носел изкусителният аромат на прясна рибена супа и домашна бира. Градският глашатай обикалял улиците с цилиндър и пелерина, а викториански коледари омагьосвали соления въздух с песните си.

Не беше учудващо, че по същото време, когато започнаха курсовете на бързите фериботи, новините за Коледната разходка в Нантъкет достигна до приятелите и роднините на островните жители на континента. Един искрящ зимен ден бостънска телевизия изпрати репортер и оператор. Така ежегодното събитие се прочу.

За децата то беше вълшебство. За възрастните беше възможност отново да станат деца.

За Никол Съмърсет Коледната разходка беше почти чудо.

 

 

Преди три години Никол беше вдовица. Приятелката й Джили настоя тя да дойде от Бостън за уикенда на Разходката. Никол се съгласи и се влюби в очарователното градче, в празнично украсените витрини, в свежия солен въздух и в пеещите църковни камбани. Влюби се и в един мъж.

Срещна Себастиян Съмърсет на парти. Много се харесаха, при това бързо, ако не и веднага, но тъй като бяха по-възрастни и може би по-мъдри, отделиха повечко време да се опознаят. Никол беше бездетна вдовица, а Себастиян — разведен, с голяма дъщеря.

Никол беше медицинска сестра. Петдесет и пет годишна, тя тъкмо се бе пенсионирала, но пациентите и колегите й липсваха. Липсваше й и работата. Обичаше да има с какво да се занимава. Себастиян, шейсет и две годишен, беше работил за юридическа кантора в Бостън. Той също наскоро се бе пенсионирал, осъзнавайки, че е прекарал твърде много години в работа. Искаше да се порадва на живота.

Бавно и предпазливо започнаха да се срещат и да откриват, че заедно много се радват на живота. Себастиян имаше къща на острова и докато дните, седмиците, а после и месеците се нижеха един след друг, той запозна Никол с удоволствията, които предлагаше мястото — плуване, ветроходство и тенис. Никол пък го запозна с насладите, които първата му жена бе презирала: домашен пай, хапнат пред телевизора с широк екран; разходки през мочурищата на острова пеша вместо с колело, поспиране, за да се разгледат птичките и дивите цветя, вместо постоянно тичане за поддържане на форма, гледане на залеза от плажа вместо коктейлни партита.

Първата съпруга на Себастиян, Катя, беше перфекционистка, която го бе държала на къс повод и строг режим. След няколко месеца на спокойно удовлетворение с Никол Себастиян взе да се притеснява, че ще натрупа килограми и ще си натовари сърцето. За негова изненада не пълнееше, а кръвното му дори спадна. Когато попита лекаря си на годишния профилактичен преглед, Мори Молсън се облегна назад на стола си и многозначително повдигна вежди.

— Себастиян, ти си свикнал да живееш така, сякаш всичко е състезание. През последната година се научи да спираш, за да помиришеш розите, и това е най-полезното, което би могъл да направиш за здравето си.

Себастиян се изкиска изненадано.

— Шокиран съм.

— Аз също — призна Мори. — Не мисля, че съм те чувал друг път да се смееш така. И е вярно: щастието е най-доброто лекарство.

Когато разказа за това на Никол, тя грейна и каза:

— И ти ме правиш щастлива. Макар че не съм си мерила кръвното.

— Ще ми се да можехме да живеем заедно до края на живота си — дръзна да каже Себастиян с тревожно изражение.

— Защо да не можем, скъпи?

— Мисля, че първо трябва да се запознаеш с дъщеря ми — рече той свъсено.

Себастиян и Катя имаха дъщеря, Кенеди, която, както смутено призна Себастиян, беше личност със сложни емоции. Точно копие на русата си красива майка, Кенеди се опитваше да подражава на Катя, тоест да бъде съвършена, без да осъзнава след толкова години съвместен живот с нея, че е много по-лесно жената да бъде съвършена, когато се съсредоточава единствено върху себе си.

Тъй като Катя беше малко хладна майка, Себастиян призна, че много се е грижил за Кенеди, угаждал й е и дори може би малко я е разглезил. Добре де, може би много. Вече омъжена за вечно изнервен борсов посредник на име Джеймс, Кенеди се чувстваше смазана от отговорностите на пазаруването, готвенето, чистенето и грижите за малкия им Макс.

Освен това беше потресена от развода на родителите си.

Катя бе проявила достатъчно тактичност, за да изчака до сватбата на Кенеди преди четири години, и едва тогава да замени Себастиян с треньора си по тенис Алонсо. Кенеди не разбираше защо баща й, който винаги успяваше във всичко, не можеше да си върне Катя. Когато той й призна, че не иска да го прави, че му е по-добре без нея, Кенеди избухна в сълзи и каза, че повече не желае да го вижда.

Когато се роди момченцето й, размисли. Не искаше синът й да расте без баба и дядо, дори те вече да не са женени. През първите три години отношенията на Себастиян с дъщеря му бяха близки и топли. Кенеди дори беше приела присъствието на Алонсо в живота на майка си, макар да казваше на баща си, че при вида на Катя с друг мъж всеки път сърцето й се разбива.

Затова беше напълно естествено Себастиян да се притеснява да каже на Кенеди за Никол.

Той крачеше напред-назад в апартамента на Никол в Бостън и обмисляше стратегията за първата среща.

— Вече съм казал на Кенеди, че се виждам с една жена. Сега ще й кажа, че искам да те заведа на вечеря, за да се запознаете. Това би трябвало да й подскаже, че отношенията ни са сериозни.

Никол не можеше да му даде съвет. Тя не можеше да има деца. Всичките й майчински инстинкти се бяха насочили в професията й. Въз основа на чутото реши, че Кенеди вероятно е труден характер, но колко зле би могло да бъде?

— Кажи й, че бих искала аз да донеса десерта — предложи тя.

— Защо ще го правиш? — искрено се учуди Себастиян.

— Защото е мило — обясни внимателно Никол. Даваше си сметка, че в досегашния свят на Себастиян, в който всичко се свеждаше до изкачването по обществената стълбица, нямаше място за мили постъпки. Животът му с Катя се бе въртял изцяло около амбициите. — Ще й спестя усилията за едно ястие.

Себастиян се замисли.

— Разбирам.

Когато влезе в дома на Кенеди, Никол бе тази, която разбра, и сърцето й се сви за мъжа, когото беше обикнала, и за неговата дъщеря. Очевидно Кенеди беше изкопирала стила на майка си, който най-добре би могъл да се опише като „леден шик“. Стените, мебелите, подовете, дори картините бяха бели. Масичката в хола беше стъклена и с остри ръбове. Столовете и покривката на масата в трапезарията бяха черни, а чиниите — бели. Беше гореща лятна вечер, но на Никол й се искаше да си бе взела връхна дреха, за да се спаси от студа.

Кенеди, руса и тънка като закачалка, носеше бяла рокля без ръкави. Съпругът й, Джеймс, беше облечен в колосана бяла риза с панталони в цвят каки. Само малкият Мадокс, пухкав в синьо-бялото си моряшко костюмче, внасяше някакъв цвят.

Всички си стиснаха учтиво ръцете, а после Никол коленичи пред детето.

— Здрасти, Мадокс. Донесох ти подарък.

Тя му подаде шарено пликче. Беше прекарала часове в размисли какво да вземе на детето, понеже знаеше колко много ограничения му налага майка му. По това време Мадокс беше на две годинки — твърде малък да гледа телевизия според Кенеди. Освен това не можеше да яде бонбони и изобщо сладки неща. Не му се позволяваше да играе и с никакви „технологични“ играчки — колички и камиончета с дистанционно, или пък видеоигри.

В желанието си да му подари нещо специално Никол му купи глупаво космато бяло козле, което при натискането на едно копче запяваше „Високо на хълма стоеше самотно козарче“ и изкарваше песента до края, като махаше с опашка и мигаше с дългите си черни мигли.

Като го видя, Мадокс плесна с ръце и се засмя. Кенеди отвори уста да възрази, но понеже не успя да измисли нищо, рече само:

— Кажи „Благодаря“ на Никол, Мадокс.

— Благодаря — пророни детето.

Никол засия и се изправи. Беше минала първото изпитание. Гордо хвана Себастиян под ръка и бързо и сърдечно го прегърна.

— Влюбени гълъбчета! — изкиска се Мадокс.

Никол понечи да се отдръпне.

Себастиян обаче се разсмя и с другата си ръка притегли дъщеря си към себе си.

— Мадокс, аз обичам прегръдките на моите момичета.

Никол видя как по красивото лице на Кенеди пробягват различни емоции: изненада от необичайната спонтанност на баща й, радост от прегръдката му, смущение от факта, че го прави, докато е с Никол.

Вечерята представляваше сложно ястие с френско име и салата от озадачаваща изискана маруля, наречена „фризе“, която според Никол имаше вкус на остри горчиви косми. Въпреки това оценяваше усилията на Кенеди.

— Месото е много крехко — направи комплимент тя.

Кенеди се изчерви.

— Благодаря. Казва се daub au poivre. Месото се маринова във вино и най-различни подправки. Трябваше да намеря свинска мас за рецептата. Свинска мас. Кой използва мас в наши дни? Но исках да го направя автентично…

Кенеди продължи да бъбри и Никол осъзна, че е нервна. Не заради нея, а заради вечерята. Очите на Кенеди постоянно се обръщаха към баща й в очакване на похвала. Никол го срита, докато той не се усети.

— Вкусно е, Кенеди. Не съм ял по-хубаво нещо.

Никол видя как раменете на Кенеди буквално се отпускат с няколко сантиметра. В сърцето й разцъфна нежно чувство към младата жена.

Но когато дойде време за десерта, Кенеди отказа да опита ябълковия пай на Никол.

— Не ям десерти — каза тя с ръка през талията си. — Всички знаем, че захарта е вредна. И трябва да внимавам с теглото също като майка си. Не искам да стана… — Тя хвърли поглед към закръглената фигура на Никол — пухкава.

Себастиян се подсмихна с уста, пълна с вкусния пай.

— Всички напълняваме с възрастта, скъпа.

— Мама не е напълняла — напомни му Кенеди. — Има великолепна фигура.

Тя вероятно не яде и свинска мас, искаше да каже Никол, но си замълча.

И това, що се отнася до Никол, обобщаваше отношенията й с Кенеди. Една стъпка напред, една назад.

 

 

Никол и Себастиян се ожениха. На януарската церемония присъстваха само неколцина близки приятели, понеже предположиха, че Кенеди ще откаже да дойде. Катя блажено подменяше мебелите в къщата си в Бостън и продължаваше да излиза с Алонсо. Съпругът на Кенеди, Джеймс, се справяше добре с работата си, а Мадокс растеше и ставаше по-управляем. Във вътрешния кръг на Себастиян се беше установила деликатна хармония и двамата с Никол не искаха да нарушават мира.

Никол продаде малкия си апартамент и се пренесе да живее целогодишно в къщата на Себастиян в Нантъкет. Създаде си приятели, обикна малкия град и започна да очаква коледните празници.

Тази година Катя и Алонсо щяха да ходят на тенис и пречистващи спа процедури. Това означаваше, че Кенеди, Джеймс и Мадокс щяха да дойдат на острова за коледната седмица.

За цялата седемдневна коледна седмица.