Нанси Теър
Изненади по Коледа (33)

32

Отначало Мадокс просто лежеше и се опитваше да си поеме въздух, позволявайки на топлината да попие в тялото му като разтопено масло върху препечена филийка. (О, как добре би му дошло една канелена питка сега!)

Никога не беше мръзнал така и студът го плашеше и объркваше. Застанал на ъгъла на улицата, където вятърът го блъскаше в гърба като великан, който казваше: „Махай се, не си желан тук“, бе си пожелал с цялото си сърце да чуе как баща му го вика, да го види да тича към него, да се хвърли в любящите му обятия. Стоеше там, чакаше, ослушваше се, надяваше се… но никой не дойде.

Майка му го беше предупреждавала: „Не се отдалечавай“, казваше му тя винаги в магазините. „Не излизай сам от двора. Лесно можеш да се изгубиш.“

Той не я послуша. Майка му често повтаряше: „Виж какво стана сега!“, когато беше направил нещо лошо.

Виж какво стана сега.

Беше останал сам в мразовитата тъмна нощ, уплашен, треперещ от студ и страх. Но тук, сгушен в ароматната слама с малкото телце на Пух до себе си, той отново се ободри. Макар отпред да нямаше стена, все пак приличаше на къща. Прожекторът светеше. Наоколо имаше и други хора… поне приличаха на такива. Макар да бяха само статуи, той не се чувстваше толкова самотен.

Имаше само един проблем: нямаше храна. Естествено, че нямаше храна: на статуите на Дева Мария, Йосиф и бебето Исус не им трябваше храна.

Той разрови джобовете на панталоните си, за да потърси някое изостанало захарно бастунче или поне парченце. Но не. Беше ги изял до последната троха. Притиснал Пух до себе си, осъзна, че кученцето сигурно също е гладно. Беше толкова слабо. Но какъв добър, верен приятел бе то! Мадокс никога нямаше да изхвърли Пух в студената нощ.

Значи не можеше да се прибере вкъщи. Или можеше? Дали, ако се върнеше, щяха да му позволят да задържи Пух поне за малко?

А дали щеше да намери пътя? Така си мислеше. Къщата на дядо беше право нагоре по улицата от големия тухлен „Джаред Кофин Хаус“, а това не беше толкова далеч, нали?

Сгушен до него, Пух захърка така сладко, че Мадокс се ухили. Отпусна се в сламата и осъзна колко изморен е от цялото това ходене и носене на кученцето. Топлината го приспиваше.

Една сламка го убоде по ухото. Той раздвижи глава, за да се намести, и като се поизправи, огледа улицата пред колибата, за да види дали баща му не го търси.

Улицата беше пуста и само снегът продължаваше да вали.

Долната му устна потрепери. Очите му се напълниха със сълзи. Тъга изпълни сърцето му. От нослето му потекоха сополи — което не изглеждаше добре, така му бе казала мама. Но нищо не можеше да направи. Беше изплашен.