Нанси Теър
Изненади по Коледа (30)

29

Мадокс тичаше ли, тичаше. Спря да си поеме дъх чак когато стигна до следващата пресечка и сви зад ъгъла. Остави внимателно Пух на земята и изпъшка:

— Стой тук.

Кученцето наклони глава настрани, замаха с опашка и се свря до крака на Мадокс.

В другия край на улицата група хора излизаха от ресторанта, смееха се, прегръщаха се и се тупаха по раменете. Гледката и звуците насърчиха Мадокс и го привлякоха към тях.

Беше студено. Той погледна към Пух.

— Ти си имаш козина. Аз нямам. Ако ти стане студено, ще те гушна, става ли?

Пух замаха с опашка, а Мадокс взе якето си от него и го облече. Почувства незабавна прекрасна топлина.

— Хайде, Пух — каза Мадокс, като вдигна брадичка и се усмихна оптимистично, проправяйки си път в снега пред себе си. — Може би ще намерим добри хора с мобилни телефони. Те могат да се обадят на татко и мама и тогава…

Въображението му не стигна по-далеч. Щеше да го докара дотам и да види какво ще се случи. Те щяха да съжаляват — родителите му и особено майка му, която му беше крещяла с най-ужасния глас, който бе чувал, сякаш го мразеше, сякаш се беше превърнала в някое от чудовищата от игрите, на които играеха големите момчета. При този спомен очите му се напълниха със сълзи. Той не беше толкова лош. Беше правил и по-лоши работи. Беше разливал разни неща, беше се лигавил, не беше давал играчките си.

Може би майка му щеше да се радва, че си е тръгнал.

Пух се хлъзгаше до Мадокс, който вървеше по средата на улицата. Бяха минали снегорини и машини за посипване на пясък и там беше чисто, макар да продължаваше да вали сняг, който веднага се заледяваше.

Въпреки това Мадокс продължаваше да върви към центъра на града, който блестеше от светлини и вдъхваше някаква надежда в сърцето му. Когато стигна до ресторанта, хората вече се качваха по колите си и потегляха, така че той продължи нататък, пъхнал ръце в джобовете си, като мърдаше устни, докато мислеше какво да прави.

Книжарницата беше отворена. Вътре се движеха хора.

— Хайде, Пух — каза той и посегна към дръжката на вратата.

Озоваха се в същинско лято. Веселие, радостно бъбрене и сладък топъл въздух. Мадокс постоя за миг до вратата, просто за да попие от горещината, докато кученцето се притискаше в крака му.

— Затваряме! — извика някой.

Възрастните, до един много високи, се скупчиха и забутаха около касата с покупките си, направени в последния момент. Един от тях настъпи Пух по лапата. Кучето изскимтя от изненада. Високият мъж изгледа сурово Мадокс.

— Това животно хапе ли?

— Не — отвърна Мадокс, — ние трябва да…

Мъжът обаче се обърна и зае мястото си на опашката. Една жена с ботуши като на мама с дълги остри токчета стъпи недалеч от Пух и той се присви още по-близо до Мадокс.

Обезсърчено, момчето взе кученцето, отвори вратата и излезе навън. Не искаше да наранят лапите на Пух. Тръгна надолу по улицата, без да пуска кутрето.

Изведнъж го обзе тъга. Баща му вече трябваше да тича по улицата и да го вика: „Върни се, Мадокс! Можеш да задържиш кучето!“

Коремът му къркореше. Ръцете го боляха. Остави Пух на заледения тротоар. Той наклони въпросително глава.

— Гладен съм, Пух, а се обзалагам, че и ти си гладен.

Мадокс подуши въздуха. Не долови примамливи миризми.

Не знаеше накъде да върви и какво да прави. Беше избягал, изпълнен с гордост, смелост и желание за приключения. Сега знаеше, че е само едно измръзнало, гладно, безпомощно момченце.