Нанси Теър
Изненади по Коледа (27)

26

— Кажи й, татко, кажи й! — Кенеди се хвърли в ръцете на баща си. От очите й се стичаха сълзи. — Кажи на Никол, че не може да определя правилата за моя син!

— Не съм… — подзе Никол.

— Кенеди? — В стаята влезе Джеймс. Беше свършил с изриването на пътеката и вълнената му шапка и раменете му бяха покрити със сняг. — Какво става?

Кенеди едва се държеше на краката си. Беше се задъхала, завладяна от ситуацията, превита на две от емоциите си.

— Никол смята, че може да казва на Кенеди как да живее — обади се Катя с глас, пропит от презрение към втората съпруга на Себастиян.

— Не, не смятам — възрази Никол, като почти изплюваше всяка дума.

Кенеди потрепери.

— Татко, накарай я да спре да се държи гадно с мама.

— Кенеди. — Джеймс пристъпи напред и сложи ръка на рамото й. — Миличка, какво ти става? Звучиш като хленчеща тийнейджърка.

Никол доволно скръсти ръце. На Кенеди й идеше да я зашлеви.

— Да не си посмял да говориш така на дъщеря ми! — скара му се Катя.

— Хайде всички да се успокоим — предложи Себастиян. — Да се махнем от тук и да обсъдим нещата разумно.

— Какво да обсъдим? — попита недоумяващо Джеймс.

— Никол иска да позволи на Мадокс да задържи кучето — отвърна му Кенеди.

— Какво куче?

— КЪДЕ Е МАДОКС? — изпищя Кенеди.

В антрето се възцари тишина и всички се обърнаха към мястото, на което допреди малко бяха стояли момчето и кучето. Сега там имаше само мокро петно на килима и малка купчина топящ се сняг.

Себастиян се приближи, отвори задната врата и изкрещя в тъмната нощ:

— Мадокс? Мадокс!

Никол бързо отиде при него. Излезе на верандата и извика:

— Мадокс, миличък, всичко е наред. И кучето може да влезе.

— Как смее — измърмори Катя.

Себастиян взе фенер от рафта над закачалките и излезе на двора.

— Мадокс? Мадокс.

— Може би е в палатката си. — Никол слезе по стълбите и като прегази през преспите, коленичи и пропълзя покрай сгъваемия стол. — Не са тук.

Сърцето на Кенеди щеше да се пръсне от мъка.

— Какво направих? — Тя грабна първото попаднало й палто и го наметна на раменете си.

Докато се клатушкаше по верандата и по стъпалата, майка й извика отвътре:

— Кенеди! Не можеш да излизаш в това време. Не и в твоето състояние. Ще паднеш! Кенеди, върни се тук.

Джеймс заобиколи тъща си, излетя през задната врата и хвана Кенеди точно когато стигна до най-долното стъпало.

— Кенеди — тихо каза той, — всичко е наред. — После се спря и погали лицето й с ръка.

Нежното му докосване и загриженият му поглед успокоиха Кенеди. За миг, сред вихрушката от сняг, светът отново стана понятен.

— Джеймс — изхлипа тя, — държах се гадно с Мадокс. Той иска да задържи кученцето, което е намерил, а аз не му позволих. Той каза, че Дядо Коледа му го е донесъл. А аз… — Не можа да довърши изречението си. Мразеше се. Беше най-лошата майка на света. — Казах му, че е лош. На Бъдни вечер. И той избяга. — Тя се преви от болка.

Джеймс я прегърна. Беше толкова силен. Любовта му беше като целебен балсам.

— Прибери се вътре. Трябва да се погрижиш за себе си. Аз ще намеря Мадокс. Не може да е отишъл далеч.

Себастиян и Никол се приближиха като призраци в посипаните си със сняг дрехи.

— Не е в двора, нито в гаража, нито пред къщата — съобщи Себастиян.

Кенеди сподави риданието си.