Нанси Теър
Изненади по Коледа (14)

13

Кенеди хвана баща си под ръка, докато вървяха по улица „Индия“ към града. Сърцето й преливаше от задоволство. Започваше да вали лек сняг, бял и мек като пух, който правеше деня още по-вълшебен.

— Много ми харесва, че съм тук с теб, татко. — Тя за миг подпря глава на ръката му.

— Радвам се, Кейби.

— Да разгледаме витрините на „Мейн Стрийт“ — предложи Кенеди. — Търговците измислят какви ли не неща.

Тя фино насочваше баща си към долната част на главната улица и бижутерския магазин „Накитът на острова“. Заслужаваше диамант за Коледа, а знаеше, че няма да го получи от Джеймс: беше преровила тайно бюрото му и беше разбрала, че ще й подари нов луксозен джип мерцедес. Мило, но разбира се, по-скоро практично, отколкото романтично. Той просто искаше децата му да се возят удобно и безопасно.

— Ох. — Кенеди стисна ръката на баща си. — Спри за малко.

— Да нямаш контракция? — попита загрижено Себастиян.

— Да. Не се притеснявай. С Мадокс три пъти ходих до болницата, защото решавах, че раждането започва.

На витрината на аптеката беше нарисувана сцена на ледена пързалка. Овалното огледало, което изобразяваше езерото, беше обградено от пухкав бял плат. Джуджетата, Дядо Коледа и няколко еленчета правеха пируети по блестящия „лед“. До елхичките, украсени с малки мигащи лампички, стояха снежни човечета, направени от памучни топчета, с очи, нослета и уста от бонбони. Баба Коледа се беше навела над отворена кутия с шоколадови бонбони, сякаш се чудеше кой да си вземе първо.

— Сладко е — отбеляза Себастиян.

— Възхитително. Завиждам на Баба Коледа. Може да яде колкото си бонбони иска.

— А ти защо да не можеш?

— Татко! Превърнала съм се в кит. — Кенеди го дръпна за ръката. — Вече съм добре. Да повървим още малко.

Един прелестен пуловер с шарки около деколтето, изложен на витрината на „Прасковеното дърво“, улови погледа й, но тя го подмина, решена да получи диаманта си.

— Да се разходим ли до кея и да купим дървени играчки за Мадокс от „Лодката на играчките“? — предложи Себастиян.

Баща й беше улучил правилната посока. Тя стисна ръката му.

— Добра идея.

Себастиян обикаляше с грейнало лице из малката рибарска къщичка, в която се намираше детският магазин, сякаш самият той е дете.

— Фарове, фериботи, параходи — има толкова много. Какво мислиш, Кенеди?

Тя понечи да го предупреди да не глези Мадокс, но прехапа език. Помисли си, че й се иска баща й да поглези нея. Защо децата получаваха всички хубави неща? Майките вършеха цялата работа. Да, днес Джеймс се занимаваше с Мадокс, но през повечето дни от годината съпругът й се измъкваше от потъналата в хаос къща с костюм и вратовръзка, запътил се към изискания свят на възрастните, докато Кенеди се бореше да качи Мадокс в колата, за да го закара на детска градина, а после да се върне към пазаруването, прането и чиниите.

Сега разбираше защо майка й бе взела бавачка, която да живее при тях. Кенеди имаше няколко добри почасови бавачки и договор с фирма за почистване, от която идваха два пъти седмично. Пералнята се справяше с ризите на Джеймс. Вечеряха навън или си взимаха готова храна за къщи, особено след като забременя повторно. В сравнение с много други беше разглезена, но определено не се чувстваше така.

Кенеди обичаше Мадокс с цялото си сърце. Той беше светлината на живота й. Но нищо не я беше подготвило за шума, безпорядъка и постоянните неумолими нужди на децата. Добре че Мадокс харесваше градината, в която ходеше сутрин. Следобед се опитваше да го приспи, но той беше същински тайфун. След месец щеше да се нагърби с две деца — с бебе, което не спи през нощта, и с момче, което не спира на едно място по цял ден.

И все пак… нещо дълбоко в нея ценеше и обичаше всичко това. Кенеди много се възхищаваше на майка си и искаше да бъде като нея, може би само не толкова перфектна, което — бог й беше свидетел — лесно можеше да се постигне. Кенеди си спомняше бъркотиите — действителни и емоционални, — които забъркваше като дете и как бавачката й я утешаваше и й помагаше да ги оправи. В тези мигове имаше нещо толкова сърдечно, толкова истинско, толкова сближаващо. Искаше да даде това на собствените си деца, дори да не беше по идеалния начин — и, да, определено не го правеше по идеалния начин.

Само някой да можеше да разбере. Никой никога не хвалеше майките за еднообразната работа по гледането на децата. Никой не ги възнаграждаваше, че не си изпускат нервите по десет пъти на ден или че успяват да убедят децата си да си изядат зеленчуците. Джеймс се опитваше да й съчувства, но беше твърде зает с работата си.

Може би затова й се искаше баща й да й подари нещо — изненада, с която да й покаже, че тя е светлината на неговия живот. Нещо като… диамант?

На връщане по „Мейн Стрийт“ минаха покрай „Накитът на острова“.

— О! — ахна Кенеди. — Не е ли прекрасна!

Себастиян се спря, благодарен за възможността да остави торбите, пълни с играчки, и да отпусне ръце.

— Кое, милинка?

— Тази диамантена брошка с елхичка. Толкова е сладка. Себастиян надникна във витрината.

— Хубава е. — Изведнъж му хрумна нещо. — Да влезем, Кенеди.

Бижутерията искреше от скъпоценни камъни, сребро и злато. Кели Трейнър се приближи към тях.

— Здравейте, мистър Съмърсет. Весела Коледа.

— Весела Коледа, Кели. Би ли ми казала колко струва онази брошка с елхичка на витрината?

Кели взе брошката с черната кадифена кутийка и я остави на стъкления плот. После назова цената.

— Това ми звучи разумно, не мислиш ли? — Себастиян попита Кенеди. — Диамантите са доста чисти.

— Великолепна е, татко — пророни Кенеди.

Струваше й се, че ще припадне. Това беше коледна приказка. Баща й беше доловил желанието й без думи, сякаш си предаваха мисли!

— Ще я взема. — Себастиян извади портфейла от джоба си и подаде кредитната си карта.

— Искате ли да ви я опаковам? — попита Кели.

Кенеди отвори уста да предложи направо да я забоде на палтото й, но преди да каже нещо, баща й кимна.

— Да, моля. — После се обърна с грейнало лице към дъщеря си. — Благодаря ти за идеята, Кенеди. Никол много ще се изненада. Никога не ми хрумва да й купувам романтични подаръци. Тя полага толкова усилия да направи празниците идеални за всички. Нямам търпение да видя изражението й, когато отвори подаръка си на Коледа.

Кенеди зяпна. В гърлото й беше заседнала топка от разочарование.

— Много мило — каза Кели, запълвайки неловкото мълчание.

— А сега… — Гърдите на Себастиян бяха изпълнени със задоволство, докато прибираше малкото пакетче при останалите.

— Да, татко? — попита Кенеди с невинно широко отворени очи.

— Къде ще обядваме? На някое уютно местенце. Вятърът навява снега.

Кенеди се тътреше мълчаливо до баща си към „Братството на разбойниците“. Беше сляпа за ярките празнични витрини. Баща й си тананикаше „Бяла Коледа“, без ни най-малко да усеща разочарованието, което струеше от нея. Искаше й се да спре там, на тротоара до проклетата елха, да отметне глава назад и да закрещи с пълно гърло. Всичко беше ужасно. Тези празници бяха отвратителни. Тя приличаше не на жена, а на глиган, и то с корем, който й тежеше на всяка крачка. Не можеше да изглежда сексапилна за съпруга си, не можеше да изглежда дори хубава, а когато се опита да изглежда очарователна за собствения си баща, какво направи той? Купи диаманти не за дъщеря си, която носеше втория му внук, а за новата си жена, която нямаше дори да ги оцени. Която със сигурност нямаше да знае как да ги носи! Никол си падаше по евтини бижута; тя не притежаваше нужната елегантност, за да оцени диамантите. Жалко! А Кенеди, която се намираше в период от живота си, когато имаше нужда от малко топлина и глезене, и, нямаше да получи дори глупава сребърна гривна!

Дали Никол нямаше някакво психологическо влияние над баща й? Да не би да слагаше наркотици в кафето му? Не можеше да се мери по привлекателност с Катя, нямаше усет за стил, приличаше на чистачка, която случайно е седнала със семейството, а Себастиян й купуваше диаманти! Идеше й да се разпиши.

— Стигнахме. — Себастиян отвори вратата на бистрото пред дъщеря си. — След като хапнем, може би ще добиеш енергия да разгледаш ботушите.

— Ботуши — измърмори Кенеди.

Служителката, посрещаща гостите, ги настани в предната зала, близо до сгряващата топлина на камината.

Те свалиха палтата си, седнаха и си поръчаха.

— Изглеждаш разстроена — отбеляза Себастиян.

Кенеди прехапа долната си устна.

— Предполагам, че… не осъзнавах, че си толкова… влюбен в Никол.

Баща й отметна глава назад и се разсмя.

— Миличка, Никол е моя съпруга. Определено се надявам да бъда влюбен в нея. — Той се взря внимателно в Кенеди. — Но ти като че ли не си доволна от това?

Тя сведе очи и се заигра със салфетката, като я сгъваше в различни форми, докато говореше.

— Искам двамата с мама пак да се съберете.

— О, Кейби, това няма да стане. Бъди реалистка, Кенеди. Майка ти ме заряза заради Алонсо…

— Но те не са женени!

Себастиян сви рамене.

— Катя вероятно няма да се омъжи втори път. Майка ти иска нещата винаги да стават по нейния начин. Както вече знаеш, бракът е пълен с компромиси. Виждала си Катя. Чувства се много добре без мен. Има си собствен апартамент, в който Алонсо може да ходи, но все пак си е неин и не иска никой да й се бърка. Вече е почти на шейсет. Заслужава да се поглези. Аз също, ако става на въпрос. Работих усилено, за да издържам семейството си. Майка ти също се потруди много, за да ви отгледа и да се грижи за дома ни. Сега и двамата искаме да се порадваме на живота, да бъдем свободни, дори малко глупави, преди да свършим в люлеещите се столове.

Кенеди стисна ръката на баща си.

— Татко, ти не си стар!

— Не съм и млад. Аз съм здрав. А сега, благодарение на Никол, съм и щастлив. Това е много.

Кенеди искаше кокетно да попита: „Аз не те ли правя щастлив?“, но в този момент дойде сервитьорката с ястията им.

— За мен е много важно, че Джеймс е свестен мъж — подхвана Себастиян, като взе вилицата си. — Обича двама ви с Мадокс. Това е очевидно. И е най-добрият подарък за един баща: добър, надежден зет.

— Да — съгласи се Кенеди неохотно. — Джеймс е страхотен.

— Ще ми се да се научиш да харесваш Никол — продължи Себастиян — Тя е прекрасен човек и много би се радвала да бъде част от живота ти.

— Но тя не ми е майка — напомни му Кенеди.

— Вярно е. Никол е много различна от Катя. Повече се интересува от политика, отколкото от мода, медицинска сестра е и обича да бъде част от общността. Ти познаваш майка си, Кенеди. Катя винаги е искала да бъде възприемана като човек, стоящ над общността. Като по-добра от нея.

Това беше вярно, но Кенеди все пак възрази:

— Моля те, не говори лоши неща за мама. Това ме натъжава.

— Извинявай, Кенеди. Нека сменим темата. Какво си взела на Джеймс за Коледа?

— Някакви неща за спортуване на открито, които поръчах по каталог. Все пак ще го даря с втори син.

— Радвам се, че го спомена. Малко зле се чувствам, че ще трябва да придружа майка ти и Джеймс в болницата, а да оставя Никол.

Този разговор изобщо не вървеше както беше планирала!

— Може да чака отвън заедно с Алонсо.

Себастиян я потупа по ръката.

— Струва ми се, че имаш нужда от сън.

Кенеди искаше да му каже, че има нужда от диамантена брошка, но си замълча и се втренчи в храната си. Ако не беше толкова уморена от тази бременност, щеше да има по-добри идеи как да събере отново родителите си или поне как да се отърве от Никол. Но баща й беше прав. Тя беше уморена. След като си подремнеше, щеше да мисли по-ясно.

Защото още не беше свършила.

Какво ли се е случило, замисли се изведнъж тя, с бащата и злата мащеха на Пепеляшка, след като се е омъжила за принца?