Нанси Теър
Изненади по Коледа (15)

14

Снегът се беше усилил и покриваше моравата със слой чиста белота. Сникс мръзнеше и беше гладен.

Освен това му беше любопитно. Сутринта се беше скрил в плет и беше наблюдавал как едно момченце строи странна къща — нещо като пещера, идеална за куче. Баща му беше излязъл да му помогне да я укрепи с картонени кашони, покрити с одеяла, а после беше увил всичко отвън с монтажно тиксо.

Сега момченцето и баща му ги нямаше. Сякаш всички хора бяха изчезнали.

Сникс се приближи до смешната импровизирана къщичка. Провря се между два сгъваеми стола, катурнати на една страна, и влезе вътре.

Беше топло. Подът беше покрит с възглавници. Снегът не влизаше вътре. Щеше да бъде страхотно място да спи нощем!

Ала колкото и да душеше, не намери храна вътре. Излезе неохотно в студения снежен свят навън. Време беше за нова експедиция. Преди да се отдалечи, препика едно храстче, стената на гаража и ъгъла на къщата, за да бъде сигурен, че ще познае мястото.

После се запъти към града. Много от по-тесните улички бяха притихнали и пусти. Собствениците на къщите си бяха отишли в зимните жилища, прозорците бяха тъмни, а от контейнерите за боклук не миришеше на нищо. Насочи се към „Сентър Стрийт“, където от „Джак Кофин Хаус“ се носеше аромат на бекон като любовна песен, но контейнерите имаха специални капаци, може би срещу грабливите котки.

От другата страна на улицата беше затвореният „Льо Ланкдок“. Мина покрай тухлените сгради на общината и Китоловния музей и стигна до най-вероятното място за намиране на храна.

„Броуд Стрийт“. „Кеят на параходите“. „Кучешки рай“. „Тако Тако“. Вкусните сандвичи на Уолтърс. Пицария. Кафене. Контейнери за боклук, които не бяха толкова здраво затворени, пък и тъй като бяха близо до водата, плячкосващите чайки често свършваха първи работата по проникването.

Както и очакваше, в една уличка намери обърнат контейнер, от който се бяха разпилели хартиени опаковки и чаши. Рояк чайки кълвяха съдържанието им.

Поколеба се. Чайките бяха подли същества. Почти винаги бяха по-големи от него. Тези клюнове бяха остри като нож. Единствената му надежда беше да ги излъже. Втурна се към тях с яростен лай, оголил острите си бели зъбки. За негово облекчение птиците отлетяха с разлютени крясъци.

Беше стигнал навреме. Подуши хартиените опаковки и откри кифли, хлебчета тако, един хамбургер и изстинали пържени картофки. Коремчето му се изду. Почувства се много по-добре. Много по-силен. Много по-обнадежден.

Яде, докато вече не можеше да натъпче и един залък повече. Заситеното му тяло молеше за сън.

Той се върна по стъпките си към къщата с топлата пещера. Хората бяха наизлезли по улиците, подвикваха си весело за снега, въодушевени от бялата Коледа. Сникс не беше толкова доволен. Беше уплашен. И все пак сърцето му се изпълваше с топлина, като виждаше толкова много хора да се усмихват, да си бъбрят, да си махат, облечени в червено, бяло и зелено, и с ръце, пълни с разни пакети. Така светът изглеждаше по-дружелюбно място.

Близо до книжарницата един тийнейджър забеляза Стикс.

— Здрасти — каза той и се наведе да го почеше между ушите. — Какво сладурче си!

Стикс наклони глава на една страна, опитвайки се да каже: „Вземи ме у дома“.

От магазина излезе момиче с торбичка в ръка.

— Добре, сега към магазина за дрехи на Мъри. Ще купя пуловер на татко — каза то.

След това хвана приятеля си за ръка и го поведе, без дори да забележи кученцето с махащата опашка. Момчето се отдалечи.

Но приятелската топлина от докосването му остана и се разля в цялото тяло на Стикс.

Той продължи по пътя си през лабиринта от тесни улички, докато не позна собствената си миризма на един храст. Вътре в къщата светеше, но не се чуваха звуци от човешко присъствие. Той рискува, втурна се в задния двор и се промуши през сгъваемите столове в пещерата.

О, колко топличко беше. Възглавниците бяха така меки. Вятърът виеше, но вътре не влизаше сняг. Стомахът му беше пълен. Вратлето му беше почесано. Един човек му беше казал, че е сладурче. Сникс се сви удобно на кълбо и заспа.