Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (9)

Глава девета

Брендън се облегна в коженото си кресло и намери на смартфона си номера на Луиз. Беше си направил скоч, преди да й се обади, който сега се намираше в чашодържателя, вграден в една от страничните облегалки. Джулия му беше купила нафуканото кресло за четиридесетия му рожден ден. Баща й беше пенсиониран президент на компания. Брендън не беше сигурен с какво се занимават, но семейството беше достатъчно богато, за да притежава дом на Роуд Айлънд, както и ваканционен апартамент в Сийсайд, Флорида. Когато разбра колко са богати — след като започна да се среща с Джулия, — той я беше посъветвал кротко да не се омъжва за него. Парите й значеха, че Луиз може да поиска по-голяма издръжка за децата. Джулия обаче си беше традиционалист и настоя да стегнат примката. Като че ли не й пречеше да подпомага децата на бившата му. Брендън предполагаше, че така правят тези, които винаги са имали пари. Той нямаше как да знае — баща му беше преподавател по история, а майка му поемаше допълнителни курсове в същата катедра, когато можеше. Беше последвала мъжа си в университета в Небраска, преди да завърши докторантурата си, което я обричаше на цял живот академична анонимност. Никога не бяха страдали от недоимък, но детството му нямаше нищо общо с това на Джулия. Тя беше отраснала с детегледачка и лична прислужница.

Брендън за миг се втренчи в номера на Луиз. Още пазеше кода си от Айова, но нямаше особено значение в тези дни на мобилни оператори. Новите технологии караха Брендън да се чувства като отломък от миналото. Дори не искаше глупавия телефон, но Джулия го бе склонила. Тя сякаш правеше всичко от своя. Той просто говореше по него. Сложи пръст на номера на Луиз.

— Какво искаш? — Тя звучеше раздразнено както винаги. Още една причина той да мрази клетъчните телефони.

Луиз знаеше, че има слушател насреща си, и не чувстваше нужда да е любезна дори за миг.

— И аз се радвам да се чуем. — Брендън отпи от скоча си. — Намерих си работа в лесотехническия в Луизиана.

— Какво?

Нещо изтрещя от другия край на връзката, сякаш беше изпуснала телефона. Брендън почувства леко задоволство. Тя си беше виновна, задето бе преместила децата на другия край на страната. Когато обаче му се мярна обявлението за работа, Брендън не можа да повярва на късмета си. Вероятността изобщо да предлагат работа по неговата специалност беше крайно малка. След известно пазарене дори се съгласиха да му плащат повече от настоящата заплата. По време на посещението си в кампуса той едва се сдържа да не потърси Луиз. Но не искаше да й казва нищо, преди да получи работата.

— С Джулия ще се оженим и тя иска да е в Ню Орлиънс. Семейството й никога не е било там и са въодушевени за голяма южняшка сватба. Вече са резервирали някакъв скъп хотел за приема. Не споря, защото те плащат. Освен това междувременно можем да потърсим къщи в Сейнт Джуд — каза той.

— Как си си намерил работа? В момента не наемат никого.

— Администрацията прави изключения за нарочените като приоритетни факултети. В този по английски наемат още осем човека.

Брендън не се изненада, когато научи, че са съкратили Луиз, а разбра, когато получи от нея нов адрес, на който да изпраща чековете за издръжката. Библиотечните науки според него бяха излишна област. Със сигурност не следваше да е пръв приоритет за който и да е университет. Преди години се опита да я убеди да избере по-смислена област за специализация — история или дори английски. Тя обаче си мислеше, че подхожда практично. Да си умреш от смях.

— Не мога да повярвам — каза сега тя.

— Иска ни се да доведеш Макс и Зоуи на сватбата — каза Брендън.

— Твърде малки са. Не.

— Луиз, аз съм баща им и се женя.

— Е, и? Те не го разбират. Почти не те помнят.

— Знам. Затова кандидатствах.

Колкото повече остаряваше, толкова повече Брендън съжаляваше, че не прекарва достатъчно време с децата си. Не можеше просто да се появиш в живота на някое дете, когато навърши десет, и да тръгнете по изложби на миниатюрни влакчета. Малките деца обаче го отегчаваха. Досега бе пълен провал като баща. Поне това можеше да си признае.

— Ако случайно не знаеш, изгубих си работата. Освен това имаш ли представа какво е да пътуваш с две малки деца, сам? Разбира се, че нямаш. Никога не си правил нищо с тях сам.

— Защо не си ми казала, че ти трябват още пари?

— Защото едва се сещаш да ми изпращаш издръжката, за която вече сме се разбрали.

— Плащат ми веднъж месечно. Трябва да изчакам да си получа парите. Ако ти трябват още, мога да ти изпратя.

Брендън разклати леда в чашата си. Нима трябваше да се радва, че изпраща пари на бившата си жена? С всеки чек като че ли признаваше поражението си. Бракът му се беше провалил, а сега общуваше с децата си само с пари. Е, това щеше да се промени, за добро или лошо.

— Обясненията ти не ми казват защо закъсня с три седмици — продължаваше Луиз.

Брендън въздъхна и стана, за да си налее още.

— Ще ти изпратя пари за смокинга и роклята. Двеста ще стигнат ли?

— Нямам представа. Никога не съм наемала смокинг за тригодишно момче.

— Ще запиша четиристотин. Намери си нещо хубаво за обличане — каза той. — И, виж, направи ми услуга. Не кандидатствай за университетски позиции. Не искам да се изнесеш отново от щата.

— Ще правя каквото поискам. Стига си ме командвал, Брендън.

Той натисна бутон на хладилника и в чашата му се изтърколиха кубчета лед.

— Нямах предвид това. Просто искам да съм край децата. Твърде много ли искам? Ще ти помагаме. Семейството на Джулия има пари.

Луиз изсумтя.

— Браво на нея.

Брендън се отказа. И бездруго пазарът на труда беше ужасен, само няколко университета предлагаха библиотечни програми. Нямаше защо да се тревожи. Наля си допълнително скоч и се върна в креслото.

— Когато станат ясни повече подробности за сватбата, ще ти изпратя имейл. И се оглеждай за къщи край кампуса, с басейн.

— Все тая.

Луиз му затвори.