Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (25)

Глава двадесет и пета

Сал стоеше на верандата на Луиз, стиснал платнената торба с инструменти на баща си. Държеше я в камиона, за бързи поправки из фермата. Докато не се върна в Алигейтър Баю, не бе осъзнал колко му липсват познатите вехтории: инструментите на баща му, дървените лъжици на майка му, самата земя. Даваха му усещане за идентичност, за дом.

Луиз си нямаше нищо такова. Започваше от нулата, като него в Чикаго. Нелека работа. Той прехвърли торбата в лявата си ръка и натисна звънеца.

Не се чу нищо. Е, не е като да нямаше работа за вършене из къщата. Той извади отвертка и разкачи звънеца. Така се бе улисал в работата, че забрави да почука. Когато вратата се отвори, той се постресна. Луиз стоеше на прага в обичайните си дънки и черна тениска. Беше пристегнала косата си в чорлава опашка. Изглеждаше изумително.

— Счупен ти е звънецът — каза той.

— Знам. — Приглади кичур зад ухото си.

Зоуи го погледна иззад краката на майка си. Сал й смигна и тя отново се скри.

— Този и бездруго е доста стар. Може просто да ти взема нов.

Сал закачи обратно звънеца и върна отвертката си в торбата.

— Няма нужда — отвърна Луиз, пристъпвайки встрани, за да влезе той.

— Искам. Освен това ягодовият сезон свърши, тъй че ми трябва нов проект.

— Значи аз съм проектът ти?

Къщата миришеше на масло и канела. Стомахът на Сал изкъркори.

— За да сме честни, аз също може да съм ти проект. Особено ако ще включва готвенето ти.

Луиз прекоси всекидневната и взе престилка от една кукичка на стената в кухнята.

— Хубаво е някой да го оценява. Децата не искат да ядат почти нищо, което им готвя. Ям си сама всичко, та чак ми прилошава.

Сал обкрачи един от столовете.

Когато следващия път наминеше, щеше да донесе боя, за да оправи ужасяващо розовите рафтове в кухнята. Щеше да попита Луиз, но му се струваше, че шоколадовото ще пасва на пода и ще скрива донякъде мръсотията.

Зоуи отново се примъкна от коридора и го зяпна. Сал потупа стола до себе си, но тя не помръдна.

Макс изтича в кухнята.

— Ей, какво е това?

— Торбата с инструментите ми — каза Сал. — Искаш ли да погледнеш вътре?

Момчето кимна. И двете деца се прокраднаха напред, когато той започна да вади нещата отвътре — отвертки, чук, френски ключове, закачалка за кърпи.

— Какво е това? — попита Макс.

— Закачалката, която ще сложим в банята ви.

— Хайде.

— Не пречете на г-н Сал — каза Луиз. Сипа суров ориз в една от тенджерите на котлона и разбърка нещо в друга до нея.

— Не, те ще помагат, нали, хора?

— Може да получиш повече, отколкото търсиш. — Луиз отвори хладилника. — Предлагам да си вземеш бира.

— Няма как да откажа — отвърна Сал.

След това взе торбата си, а Макс и Зоуи го последваха в банята. Беше толкова малка, че Сал трябваше да се шмугне между тоалетната чиния и стената. Децата стояха край мивката, втренчени в него, сякаш беше екзотично, може би опасно животно.

— Къде да сложа закачалката? — попита Сал.

— Не знам — отвърна Макс, но пристъпи напред.

Единственото подходящо място беше над тоалетната чиния. Щом Сал включи бургията, Зоуи избяга. Макс обаче зяпна, охлабил челюст.

— Може ли и аз така?

— Не, но може да ми намериш хубава отвертка.

Докато приключи със закачалката и с поправката на мивката, Сал беше обяснил функцията на всеки инструмент в торбата си по два пъти.

— Вечерята е готова — подвикна Луиз от кухнята.

Сал събра инструментите и си взе бирата. Макс вървеше по стъпките му до масата и настоя да седне до него, а после постави салфетката на коленете си, след като видя от Сал.

Луиз сервира купите с ориз, ябълков сос и колсло. Точно пред стола на Сал имаше чиния с дебели свински котлети. Сал си взе най-големия.

— Искам и аз — каза Макс.

— Добре. — Сал сложи един и в неговата чиния и се зае да го реже.

— Искам голям, като твоя.

— Ще си нарежа и своя, като съм готов с твоя — отвърна Сал.

Луиз раздаде ябълковия сос.

— Не съм готвила така от… — Тя не довърши, а вместо това сипа ориз на Зоуи.

— Знам — каза Сал. — Няма нужда да ми казваш.

— Да… — Луиз побутна ориза към него. — Но не той ми липсва. Никак дори.

— Кой? — попита Макс.

— Ей, приятел, кажи на мама какво направихме — каза Сал.

— Пуснахме бургията. Беше силна.

— Силна. — Зоуи скри уши с длани.

По време на вечерята Сал научи имената на всички приятели на Зоуи от училище и на любимите супергерои на Макс. Зоуи искаше да е куче. Макс искаше да е астронавт. На Сал всичко му се струваше невероятно забавно — Луиз очевидно беше чувала всичко преди, но въпреки това се усмихваше.

След вечеря Сал доброволства да приготви децата за лягане, докато Луиз измие чиниите. Облекчението на лицето й го натъжи. Той работеше здраво по цял ден, но след това можеше да се отпусне с бира пред телевизора, вместо да се грижи за безкрайните нужди на малки деца.

Докато ги облече в пижамите им, измие зъбите им и намери плюшения заек на Зоуи, а после да изчете три комикса за Човека-паяк на Макс, беше готов за още една бира. Вместо това седна на леглото на Зоуи, опънал крака върху вълненото й одеялце. Отначало малката го гледаше подозрително. Когато обаче той привършваше втората й детска книжка, тя вече се бе примъкнала до него, притиснала раменце в ребрата му.

— Още една! Още една!

— Мисля, че заспииивам…

Сал отпусна глава — или на възглавница, или на дебел лилав еднорог — и започна да хърка шумно.

— Събуди се, г-н Сал! Събуди се!

Сал отвори око.

— Добре, само още една. Брат ти вече спи, нали знаеш?

Зоуи се пресегна към рафта над леглото си и грабна някаква книжка, привидно напосоки. Докато четеше историята за Мини Маус и приятелите й, Сал опита да се наслади на момента.

Някъде в едно от кътчетата на ума си винаги си се беше представял като баща. По някое време обаче в живота му нещата се бяха объркали. Възможността го бе подминала, без дори да разбере как.

Когато се върна във всекидневната, Луиз отваряше бутилка вино.

— Със сигурност вече съм готов за това — каза той и се облегна на плота.

— Не се спират, нали? — Луиз наля две чаши. — Така де, прекрасни са, но са изтощителни.

— Виждам. Пет минути убеждавах Макс да отвори уста, за да му измия зъбите.

— Не е зле. Обикновено ми трябват поне шест.

— Е, какво става с твоята работа? — Сал седна на дивана и отпи.

Луиз приседна на едно кресло. Под очите й се виждаха тъмни кръгове, а опашката й се бе измъкнала оттук-оттам от ластика си.

— Не знам какво ще правим. На мен и Силвия ни плащат от субсидия. Ако не вземем парите от данъка за догодина, ще ни съкратят.

— Сигурен съм, че има как да заобиколите настоятелите. Трябва да започнете петиция. Ако съберете достатъчно подписи, няма да имат избор. Говори с Джерълд Брю, той знае всичко за града.

Сал знаеше, че отговорът му не струва. Откакто чу какво се е случило на срещата, обмисляше начини да помогне на библиотеката да събере парите. Имаше идея, но му трябваше помощ. Дори тогава можеше да не е достатъчно. Гъндерсън бе твърде влиятелна. Ако тя не искаше нещо да се случи, обикновено не се случваше.

— Брю беше на срещата — каза Луиз.

— О, да, има логика. Попитахте ли го какво да правите?

— Не, тръгнахме си веднага след вота и оттогава не съм се сещала за него. Току-що си купих къщата, наистина не искам да си тръгвам отново. Ама че идиотка бях. Не знаех, че заплатите ни зависят от субсидията. Със Силвия бяхме твърде заети да мислим за библиотеката, за да мислим за сигурността си.

Сал остави чашата от виното — беше го изпил твърде бързо, без да се усети.

— Нищо не е приключило. Ти, Силвия и Хоуп сте по-умни от г-н Фоули и г-жа Гъндерсън. Живял съм тук цял живот и ти казвам: хората ще гласуват за това. Трябва само да намерите начин да го включите в бюлетината.

— Да, надявам се.

— Трябва да се прибирам. Кучетата ще си чакат храната, а имам и нов сорт ягоди, трябва да се погрижа за тях.

Той се изправи.

— Добре — отвърна Луиз. Пристъпи към него, но се поколеба.

Сал взе ръцете й в своите, приведе се и я целуна леко по бузата. Луиз обаче го придърпа към себе си и обгърна врата му. Той я прегърна през кръста и се целунаха наистина. Бе толкова хубаво, колкото винаги си го беше представял.