Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (36)

Глава тридесет и шеста

Когато Луиз спря на паркинга на библиотеката в понеделник, Лили изтича буквално пред колата й, размахвайки няколко листа, прикрепени с тел.

— Затвориха библиотеката — каза тя. — Не мога да повярвам.

Силвия паркира до Луиз.

— Какво става?

— Де да знам — отвърна Луиз, докато излизаше. Силвия взе листовете от Лили.

— Гънд е накарала Агенцията за защита на околната среда да обяви собствеността за рискова зона на токсични отпадъци. Библиотеката трябва да бъде затворена и срината, за да се обезопаси земята под нея.

— Г-н Фоули е подписал. След влаковата катастрофа той беше един от тези, които се съгласиха да не раздухват колко е лош разливът, за да получим земята. Не знам защо сега се е разприказвал — каза Лили, кършейки длани.

— Каква катастрофа? — Силвия свали слънчевите си очила.

— През 80-те тук е имало някакъв химически разлив — каза Луиз.

— Значи работим в опасна зона? Чудесно.

— Мислех, че знаеш.

Пристигна и Хоуп с пикапа си и опря месеста ръка на прозореца.

— Не ми харесва, задето сте наизлезли така.

Силвия й подаде листовете. Хоуп ги прочете и излезе от пикапа си.

— Не бих се изненадала и шефът да е разлял още няколко варела химикали зад библиотеката, преди да се обади на АЗОС. По-добре да погледнем.

— Аз няма нищо да гледам — каза Силвия. — Няма да стъпвам с моите „Джими Чу“ в гадориите зад библиотеката.

— Влизам, за да си събера нещата — каза Лили.

Луиз и Хоуп тръгнаха по тротоара към задната част на сградата. След няколко метра високи треви теренът се превръщаше в гъст лес.

— И ти няма да ходиш там с обувчиците си — каза Хоуп.

— Аз ще погледна.

Закрачи през бурените, по-навътре в горичката.

Луиз подуши въздуха и си въобрази щипещата миризма на химикали. Идваше обаче пролет, а някои от цветята обикновено миришеха странно, когато цъфтяха. А и някои от най-страшните химикали нямаха никаква миризма. Защо ли не бе взела Хоуп насериозно, когато научи за пръв път за разлива? Понякога чувстваше ума си като сито.

Силвия също беше свърнала зад ъгъла.

— Дали има нещо там отзад?

— Не знам. Съжалявам, че не ти казах за катастрофата. Хоуп я спомена за пръв път, когато се запознахме, докато правех проучванията си. И някак съм предположила, че съм ти казала.

— Няма проблем. И така щях да приема работата. Колко зле би могло да е? Построили са библиотека все пак.

След няколко минути Хоуп се върна с разкаляни маратонки.

— Не ми изглежда различно, но и не съм се завирала много из буренаците. Може да са хвърлили нещо там, но щеше да има следи от гуми или празни контейнери, нещо такова.

Силвия поклати глава.

— Г-н Фоули ни мрази. Това е отмъщение.

— Да си затрие собствената библиотека, вместо да ни позволи да работим в нея, както си знаем? Може би има някаква налудничава логика — каза Луиз.

— Не е могъл да види лесен начин да ни спре. Ако ни уволни, трябва да наеме някого другиго. Опита се да попречи на идеите ни, но посетителите ги харесваха, затова е щял да изглежда зле пред настоятелите, ако беше продължил да ни пречи. Тъй че направо ни затвори.

— Не знам какво да ви река. Един Бог знае, че трябваше по-добре да почистят мястото, тъй че може би е за добро. Но ще трябва да съборят библиотеката — каза Хоуп.

— А Гънд няма да иска да построим нова — каза Луиз.

— Засега ще трябва да се изнесем към Ънгериън спрингс, в техния клон — каза Силвия. — Хайде да отидем при Лили и да изнесем каквото можем.

Без Хоуп и Лили, Луиз и Силвия никога нямаше да открият клона в Ънгериън спрингс. Намираше се в един крайпътен, едноетажен безистен, където още се помещаваха църквица и магазин за компютърни части. Насред паркинга имаше заведение за бързо хранене, което приличаше по-скоро на колиба за риболов на лед — именно то пречеше табелата на библиотеката да се види от пътя. Но поне миризмата беше божествена.

— Най-добрите бургери в енорията — каза Хоуп.

— Е, поне обядът е ясен. — Силвия паркира, както можа, до дървената колиба, боядисана в синьо. — Не мога да повярвам, че никога не сме били тук преди.

Луиз каза:

— Г-н Хенри все предлагаше да ми го покаже, но бях заета. Почти се съгласих да дойда с Мат веднъж, но кара като за Наскар.

— Така си е. — Силвия си взе дамската чанта с размерите почти на сак измежду седалките и отвори вратата. — А двигателят на колицата му е по-шумен от този на мотоциклет.

Луиз излезе на тротоара. Сега, пред зданието, вече се виждаше табелата на библиотеката. Витрината и дървеният надпис над вратата караха мястото да прилича повече на магазин за вехтории, отколкото на библиотека. До него беше Църквата на Светото чудо. Луиз се опита да погледне вътре, но жълтеещи завеси скриваха вътрешността.

Когато Силвия отвори входната врата, над нея прозвънтя звънче. Жената, която ги посрещна, носеше безформена рокля с щампи на цветя, а на яката — брошка с Исус на кръста.

— Аз съм Силвия, а това е Луиз. От главния клон сме.

— Здрасти на всички, аз съм Гленда.

Луиз предположи, че жената е на около петдесет и няколко. Спомни си коментарите на Хоуп за ужасяващия й здравословен проблем и липсата на готварски умения. Реши да не пита за първото и да предположи, че второто е преувеличение.

Гленда завъртя очи нагоре, сякаш се молеше, когато Силвия й каза, че главният клон е затворен.

— Г-н Фоули каза, че почти нищо не се е разляло там. Обаче ще ви кажа, че не ми се нравеше как мирише откъм ония гори. Обаче ей на̀, малко след това построиха библиотека и г-н Фоули стана директор. Хората наоколо не са глупави. Знаеха, че нещо става. Извинете ме за момент.

Задържа входната врата, за да влязат четирима мъже със зелено-белите затворнически униформи на енорията, мъкнейки дълги дъски. Край тях двама пазачи застанаха със скръстени ръце. Затворниците опряха дъските в стената и излязоха, за да вземат следващите.

— Получаваме нови рафтове за детската стаичка. Дарение от някого.

Гленда отново вдигна глава към тавана.

— По какъв ли повод? — зачуди се Силвия.

— Услуги. Г-н Фоули нещо е направил за някого.

Вътре библиотеката още повече приличаше на антиквариат. Компютърът на регистратурата измамно приличаше на каса, а няколко книги бяха разположени като в заложна къща. Но може би новите рафтове щяха да придадат на мястото малко по-библиотечен вид.

— Предполагам, че известно време ще работим оттук — каза Силвия. — Ако може да използвам телефона ви, ще отида да се обадя на Мат и Хенри, за да им кажа. Лили, двете с Хоуп може да започнете да внасяте нещата.

— Телефонът е тук. Боя се, че нямаме много място. Едно време това беше книжарница за християнска литература. Преди това беше аптека. Автоматът за газирана вода беше ей там — каза Гленда. — Здрасти, Гъртруд. Виждам, че си си взела още от вдъхновяващите розови романи.

До регистратурата се беше дотътрила белокоса женица. Гленда сканира книгите, почти опирайки се в Силвия, която стоеше до телефона. Докато Гленда си бъбреше със старицата, а Силвия говореше по телефона, затворниците превърнаха дъските в рафтове.

Работеха, без да говорят, сякаш изпълняваха отрепетиран танц.

Никой дори не ги погледна. Пазачите ги наблюдаваха с неутрални изражения, неподвижни като статуи.

Силвия затвори.

— Странна работа. Г-н Хенри казва, че г-н Фоули си е взел отпуск за неопределено време. Г-н Хенри ще работи от клона в Оук Лейк. Изглежда, ние сме начело сега.

Хоуп и Лили се върнаха с компютър и кутия с папки.

— Тези момчета тук дали ще ни помогнат? — попита Хоуп.

Един от пазачите поклати глава.

— Струваше си да пробвам. — Хоуп остави монитора на пода. — Я ми дай да звънна един телефон. Ще се обадя на съпруга на една братовчедка, той държи склад край шосето. Ще трябва все някъде да оставим всички книги. Има си и камион, за да ги пренесем.

Тя седна на стола, където досега бе Силвия, и набра номера.

— Хайде да ви поразведа. Ще искате някъде да се установите — каза Гленда и ги поведе по един тесен коридор. Подът доби лек наклон нагоре, докато навлизаха по-навътре.

Предната стая очевидно бе магазинната част, а задната — тази с книгите. Между високите библиотечки в тъмното помещение без прозорци имаше място точно колкото за масичката с четири компютъра за ползване от посетителите.

— Стаичката за почивки е зад онази врата, а банята е ей там — каза Гленда и махна към две боядисани в бяло врати.

— Предполагам, че нямате повече площ — каза Силвия.

— Не, само онзи компютър в предното помещение и онази регистратура. Обикновено тук работи само един човек.

— Я да видим стаята за почивки.

Силвия отвори вратата вдясно — мястото бе колкото един килер, с масичка и хладилник. Ако сложеха втора, нямаше да могат да влязат. С един удар г-н Фоули и г-жа Гъндерсън бяха сложили край на целия труд на Луиз и Силвия от последните няколко месеца. Едва щяха да имат място да си разположат компютрите, а камо ли да провеждат книжните си клубове и курса по зумба на Силвия. Това показваше що за власт притежава г-жа Гъндерсън — да затвори библиотеката против волята на собствените й гласоподаватели. Дори ако данъкът минеше, парите нямаше да стигнат за построяването на нова библиотека. Така енорията трябваше да заеме допълнителната сума, а това изискваше още едно гласуване.

Силвия с нищо не показваше, че споделя отчаянието на Луиз. Крачеше из сградата, докато останалите четири библиотекарки я следваха.

— Ще сложим компютъра на Хоуп в стаичката за почивки. Там има и място за лаптопа на Мат. Луиз и аз ще си делим моя компютър засега, но ще трябва да го сложим някъде другаде, може би в един ъгъл в задния край.

Когато се върнаха в предната част на библиотеката, грубо рендосаните дървени рафтове бяха готови. Затворниците бяха приключили работата си и се бяха изнесли без следа.