Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (16)

Глава шестнадесета

Луиз седеше на една маса в залата за посетители и гледаше втренчено купата си с домашни браунита. Макар и да бе решена да направи библиотеката популярен избор, не я въодушевяваше идеята за книжен клуб. Разговори за някоя посредствена комерсиална книга с група от запалени фенове на сапунени опери не бяха идеалната й представа за библиотечна дейност.

Само че анкетата сред посетителите категорично показваше, че това искат най-много, тъй че Силвия я беше принудила да го организира. Докато Луиз чакаше да се появят заявилите хора, Силвия и групичка ученици украсяваха отдела за детско-юношеска литература с лава лампи, барбарони за сядане и лепяха хартиени звезди по стените. Силвия сама бе купила всичко, защото г-н Фоули отказваше да отдели каквото и да било от средствата им за целта. И бездруго едва-едва бе склонил, дори след като Силвия се беше съгласила да покрие разходите.

Мари седеше на друга маса в ъгъла, преструвайки се, че чете книга, докато скришом хвърляше погледи към групичката. Луиз искаше да й каже просто да се присъедини, но знаеше от първа ръка колко трудно би могло да бъде. Накрая Силвия се понесе феерично натам и постави една лава лампа точно пред Мари. Момичето се усмихна, но остана на място.

— Това ли е книжният клуб?

Луиз остави кафето си. Не бе чула някой да приближава, но изведнъж край нея се бяха оказали г-жа Труди и още две жени и я гледаха с майчинска загриженост.

И трите носеха очила за четене на въженце около врата и полиестерови блузи. Бяха като състарена версия на сестрите Би.

— Да, съжалявам, бях се улисала. Искате ли кафе?

— Би било чудесно — каза г-жа Труди.

Луиз отиде в кухнята, глождена от лошо предчувствие: щеше да е точно както си го представяше — шайка жени, които искат да четат Никълъс Спаркс.

При машината за кафе тя избра три чаши и добави в една купичка върху подноса нискомаслена сметана и захар. Беше донесла истинска сметана, защото ненавиждаше изкуствените прахчета на г-н Хенри.

На път обратно към масата тя не откъсваше очи от кафето, чудейки се дали не е попрепълнила чашите. Когато отново вдигна поглед, ръцете й потрепериха, а кафето се разплиска върху подноса. За няколко минути отсъствие масата се беше препълнила с хора. В две от жените разпозна касиерки в бакалията. Единият мъж беше баща на момичето, което често се отбиваше след училище. Майката на сестрите Би — Бриана? — вече си вземаше брауни, докато говореше с тъмнокосия мъж, твърде напомнящ на един конкретен ягодов производител. Луиз затаи дъх в очакване той да се обърне — беше сигурна, че е Сал.

Но коя беше тази до него, с фигурата на кабаретна танцьорка и бухналата коса? Жена му?

Луиз се върна в кухнята с изпоцапания поднос. Опита се да се овладее, докато почистваше и наливаше допълнително кафе. И какво ако Сал е женен?

Бяха си поговорили два-три пъти по приятелски, нищо повече. Освен това не беше го виждала от първия вечерен прием, преди цяла седмица. Не че това я спираше да не си мисли за него. Пое си дълбоко дъх и отнесе подноса обратно в главното помещение. Остави го на масата и зае последния свободен стол — този до Сал.

— Май ще трябва да се запознаем — каза г-жа Труди, като си взе кафето и едно брауни. — Това тук е Луизиана Ричардсън, ужким тя ще води.

— Да — каза Луиз. — Макар че сте свободна да поемете, г-жо Труди.

— Не, скъпа. Но ще се представя. Аз съм Труди, а това са приятелките ми Елоиз и Елинор.

Двете белокоси дами кимнаха, а очилата им се разлюляха на вратовете, огледални образи.

Една от касиерките от бакалията изглеждаше сякаш се прехранваше с шоколадчета и кока-кола, а приятелката й — с цигари и тик-так.

— Аз съм Амбър — каза пълната и посегна към браунитата.

— Аз съм Тина. — Кльощавата имаше глас като удавен в уиски, който добре си пасваше с лицето й като кожа за моторджийски якета.

Обади се и мъжът с дъщерята ученичка.

— Майкъл. Жената ме накара. Казва, че не чета достатъчно. — Поохлаби вратовръзката си и се пресегна към кафето.

— Мисля, че мен ме познавате — каза майката на сестрите Би. — Бриана.

— Сал — представи се Сал. — А това е сестра ми Бета. Луиз почти припадна от облекчение. Сестра, не съпруга.

Трябваше да се досети — очите и косите им бяха еднакви. Отпи от кафето си и се опита да си придаде равнодушен вид.

— Мога и сама да си кажа — каза Бета и сръчка брат си в ребрата. От вида на Сал не личеше толкова, че е италианец, но от този на сестра му — със сигурност. Бета сигурно нямаше и метър и петдесет, дори на токчета, и бе закръглена точно там, където трябва. Късата й къдрава коса не би помръднала дори в буря.

— Ох. — Сал разтърка ребра. — Стига де.

До масата се приближи млада двойка — той в панталони цвят каки и риза с дълъг ръкав, а тя с вталена рокля и високи токчета. Приличаха на актьори, играещи млади градски професионалисти.

— Закъсняхме ли? — попита момичето. — Аз съм Катрин, а това е Стив.

— Не, не сте.

Луиз взе още два стола. Сал се премести по-близо до нея, за да направи място на новодошлите. Тя приседна отново и загриза едно брауни, а лакътят й почти докосваше неговия. Трудно се съсредоточаваше, умът й — изцяло зает от близостта на Сал. Дали беше дошъл, защото му се четяха книги? Или сестра му го беше накарала? Или имаше друга причина? Как някой можеше да ухае толкова хубаво?

* * *

Сал се радваше, че освен него има още двама мъже. Така нямаше да изглежда, сякаш е дошъл да се запознава с жени. Макар че бе точно така — искаше да види една конкретна жена. Когато Бета му се обади и го попита дали иска да дойде с нея на книжния клуб, той се съгласи с охота, която я изненада. Това начинание може би не беше идеалният метод за запознанство, но пък и не можеше просто да се втурне героично в библиотеката и да я покани на среща. Може би чикагският Сал би го сторил. Само че сега му се искаше да действа по-внимателно, особено след като сестра му и братовчедка му го следяха толкова изкъсо.

Всъщност Бета седеше твърде близо до него. Макар да бе дребна, с поведението и гласа си сестра му заемаше доста пространство. Хората, които не я познаваха, не биха могли да си представят как я бе съкрушила смъртта на родителите им. На погребението не бе плакала, но после просто се разпадна, докато адвокатът четеше завещанието им. Бяха й оставили къщата. Тя и Сал я прочистваха седмици наред. През повечето време спореха дали да пазят стари билети, пресъхнали писалки и подправки с изтекъл срок на годност. Бета настоя да запази дрехите на майка си, макар че всички й бяха малки.

Три години се чудеше какво да прави със себе си и така се бе прилепила към Сал, помагаше му във фермата покрай собствената си работа и му готвеше постоянно. Сал много я обичаше, но тя трябваше сама да вземе живота си в ръце.

Сал леко примъкна стола си по-далеч от този на сестра си и по-близо до Луиз. Тя се взираше в кафето си, сякаш потънала в размисъл.

— Мисля, че можем да започваме — каза г-жа Труди.

— А, да, съжалявам. Ами какво искате да четем?

Луиз срещна погледа на Сал за миг, докато оглеждаше хората около масата. Той си взе брауни. Беше богато, плътно и ужасно вкусно. Сигурно бе издал някакъв звук, защото Луиз отново се обърна към него.

— Нещо хубаво, но не твърде потискащо. Без Халед Хосейни, ако може — каза Елоиз.

— Съгласна съм. — Елинор остави браунито си върху салфетката си. — Разбирам защо всички припадат по книгите му, но животът е кратък, за да четем за някое ужасно детство отново и отново.

— Толкова сте против хубавата литература — скастри ги г-жа Труди. — Няма да четем Никълъс Спаркс.

— Никой не е предложил него — възпротиви се Елоиз.

— Ами, ако не щете ужасии…

— Казах само „без ужасно детство“ — рече Елинор.

Г-жа Труди се разсмя.

— А други ужасии може?

Сал се отпусна назад на стола и довърши браунито. Обожаваше храната на Луиз — или беше страхотна готвачка, или така му се струваше от близостта с нея, почти усещаше топлината от тялото й.

— Брат ми чете много, може би има предложения — казваше Бета.

Сал не внимаваше в препирните на възрастните дами и сега изгледа сестра си с присвити очи. Знаеше ли тя същинската причина той да е тук? Бета открай време умееше да чете мислите му. Полезно умение, докато Сал беше на три и още говореше с неохота, но оттогава си беше чиста проба досада.

— Харесвам Майкъл Шейбън. Ричард Русо, поне ранните му неща. Ед Макбейн, Елмър Ленърд…

— Книги за мъжа — изкоментира Бета.

— Аз съм мъж, какво очакваш? — Бета го тупна с юмрук по рамото. Явно беше решила да му остави синина днес.

— Имам идея — включи се Луиз. — Ще се редуваме с избора. Всеки месец нов човек ще задава книгата.

— Чудесна идея. Да започнем от най-възрастните — каза г-жа Труди.

— Значи аз съм първа — каза Елинор.

— Знам, драга.

Елинор смачка салфетката си.

— Добре, тогава избирам „Най-дългото пътуване“ на Никълъс Спаркс.

Г-жа Труди простена.

— Шегувам се! Сериозно: „На изток от рая“.

— Потискащо — отвърна г-жа Труди.

Елинор сви рамене.

— Добре. Но има проблем — каза Луиз. — Г-н Фоули, директорът, няма да иска да осигури копие от всяка книга за всеки от нас. Тъй че не знам с колко разполагаме в момента. Предполагам едно.

— Не се тревожи, скъпа. Всички вече четем на „Киндъл“ — отвърна г-жа Труди.

Когато се разбраха, събирането се превърна в раздумка. Сал скръсти длани зад главата си и остави бърборенето да се разлее около него. Този път нямаше да пропусне да покани Луиз. Докосна я по рамото.

— Може ли да поговорим ей там за минутка?

Луиз кимна и го последва до списанията. Сал се облегна на един стол и заби поглед в протритите си работни ботуши.

— Трябва да ти призная нещо. Знам, че звучи налудничаво, но не мога да си позволя да купя книгата. Не искам Бета да разбере. Изхарчих всичките си пари за едни нови ягодови разсади. Не знам ще се прихванат ли. Може да измрат. Но искам да участвам в клуба.

Той вдигна глава и я изгледа като гладно кученце.

— Може да вземеш моята бройка — каза Луиз. — Няма проблем. Вече съм я чела, но за клуба ми се ще да я препрочета.

— Ще си я споделяме. Чета бързо. В правото трябваше да се науча. Ще си я предаваме.

— Да, добре.

Сал долови разочароване в гласа й. Нима и тя се надяваше да я покани да излязат? Запленен от представата, той се впусна с главата напред.

— Искам да те поканя на среща, но понеже нямам пари, ще трябва да изтърпиш готвенето ми и филм по телевизията.

— Дадено — отвърна веднага Луиз. — Ще намеря бавачка за утре вечер.