Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (33)

Глава тридесет и трета

На следващата сутрин Луиз гледаше отново клип от новината за библиотеката в кабинката си, когато Силвия се появи до нея със зелената си чанта от алигаторска кожа.

— Хайде до Антъни, за обяд.

Луиз затвори оранжевия плик, в който слагаше книгите, заети от други клонове, и го остави в таблата с останалата поща. Човекът от щатската библиотека щеше да дойде да го вземе следобед. Преди Луиз и Силвия щатската библиотека дори не включваше Алигейтър Баю в маршрута си. Г-н Фоули не виждаше смисъл от заемане между библиотеките. Ако в тази книгата я нямаше, местните нямаха нужда от нея и толкоз. Луиз го пренебрегна и свърши работата въпреки всичко.

— Между другото, изглеждаш много добре по телевизията. Не е късно да си смениш работата с блясъка на камерите — каза тя на Силвия.

— Я тихо. Сигурна ли си, че не се сърдиш, задето с Хоуп ти изядохме от времето?

— Не, нищо подобно. Последното, което искам, е порите ми да пораснат тройно по телевизионните екрани. Ужасия, както казваше баба ми.

— Г-жа Труди каза, че купища хора са звънели в телевизията, за да подпишат петицията. Някои дори не били от Алигейтър Баю.

Стигнаха до регистратурата и Луиз остави до Лили подноса с пощата.

— Отиваме до Антъни за обяд — каза Силвия.

Лили кимна и се приведе да сподели поредната клюка с Ада Готро, която прехвърляше въртящата се стойка за розови романи.

„Морските дарове на Антъни“ бе спечелил много от разрастването на Алигейтър Баю. Някога според Хоуп мястото било просто барака, а сега приличаше на малка бакалия. На практика това си и беше. Антъни продаваше сом, убит и почистен на място, и други пресни морски дарове, както и замразени меса, от алигатор до пиле, натъпкано в патица, натъпкана в пуйка, а също и прочутите дълбоко пържени кръгли наденички с ориз и пържен сом — и задължителните багети с какво ли не месо. Откакто се премести в Алигейтър Баю, Луиз експериментираше с по-необичайните местни предложения. Макс неочаквано си бе харесал варените рачешки опашки.

Луиз и Силвия стояха на опашката пред претъпкания тезгях с топлите блюда.

— Боже, всичко изглежда толкова добре — каза Силвия.

— Да. — На Луиз не й се мислеше за храна. Въпреки привидния успех на телевизионното предаване тя се тревожеше, че предложението за данъка ще пропадне, дори г-жа Труди да успее да го включи в бюлетината. Случеше ли се това, трябваше да опита да си намери работа в системата на съседната енория, тази на Сейнт Джуд, или отново да се мести. От мисълта да напусне Сал я хващаха киселини.

Освен това Брендън нямаше да е доволен да се окаже, че е дошъл чак дотук точно преди тя да отведе децата другаде. Може би щеше дори да я съди.

— Добре, ще ни трябват кръгли наденички, пържени скариди и пържен сом. И хляб. И колсло с два студени чая, неподсладени — каза Силвия на набитата чернокожа жена зад тезгяха.

Без да каже нищо, продавачката им събра храната в две стиропорени кутии и ги подаде на касиерката.

Силвия извади двайсетачка.

— Аз черпя.

— Мерси.

Луиз се опита да звучи признателно, но не беше сигурна ще успее ли да хапне каквото и да било.

Когато седнаха на една от високите кръгли маси обаче, апетитът на Луиз се възвърна. Сомът беше хрупкав отвън и сочен отвътре, а кръглите наденички — пикантни и вкусни. Изядоха повечето си храна мълчаливо.

— Знаеш, че не съм те довела само да обядваме — каза Силвия.

Луиз изпи последната си глътка студен чай.

— Тъпчеш ме с морска храна, за да ме навиеш на някакъв шантав план ли? Няма да замервам къщата на Гънд с тоалетна хартия.

— Тъкмо обратното. Тук сме чужди. Но това не значи, че не можем да омаем хората — просто трябва повечко да се постараем.

— Ти си тази със страхотната коса и екранно присъствие. Аз съм някаква библиотекарска мишка — каза Луиз.

— Я да млъкваш, не си. Трябва да следим кой кого познава, кой на кого е роднина и с кого е скаран от години. Хоуп може да ни помогне. Трябва да започнем да пазаруваме в местни магазини, да използваме местната поща, да ни подстригват момичетата на Бета, да обядваме тук или в „Мейн Стрийт“.

— Какво мислиш, че правя? Нали тук се преместих?

Луиз си дояде кръглата наденичка.

— Знам. Но не можеш просто да влезеш в бакалията, да си вземеш покупките и да си тръгнеш. Трябва да попиташ касиерката как са децата, да разбереш как се казва мъжът й, фризьорката й, зъболекарят й. Схващаш идеята. — Силвия откъсна опашката на една от скаридите си. — По една случайност племенникът на преподобния Макдоналд притежава това място.

— Откъде знаеш?

— Говоря с хората и запомням.

Силвия дръпна стола си назад и се изправи.

— Имат три деца, две са в гимназията. Познавам ги от книжните си лекции. — Обедните посетители се бяха по-разредили, тъй че Силвия отиде при касиерката между две поръчки. — Знаете ли дали г-н Макдоналд е тук?

— Да, скъпа.

Жената й се усмихна — проблесна златен зъб, и каза:

— Отзад е, прави поръчка. Ще го повикам.

След минута вече разговаряха с един плешив тъмнокож мъж. Единственото, което издаваше позицията му, беше върхът на вратовръзката, който се виждаше над дългата му бяла престилка. Мъжът ги гледаше с леко подозрение.

— Как да ви помогна, дами?

— Г-н Макдоналд, аз съм Силвия Джоунс, а това е Луизиана Ричардсън. Работим в енорийската библиотека. Дъщеря ви Шанте е един от любимите ми членове на тийнейджърския книжен клуб.

Макдоналд се поусмихна.

— А, да. Доста се навърта край библиотеката. Викам й: „Шанте, не ти ли се ходи в мола?“, обаче не, предпочита да си ходи при вас. Не че не ми харесва.

— За мен е чест да мога да предоставя на момчетата и момичетата безопасно и забавно място за прекарване на времето — каза Силвия. — Дано и научават по нещо. Шанте се труди много и е много талантлива. Помогна ми да предекорирам библиотеката и я попитах дали не я интересува кариера като вътрешен дизайнер.

— А, не и моята Шанте. Твърде е сериозна. Това ми ти момиче иска да стане екоинженер. Понякога се притеснявам, че твърде много учи, но човек така успява. Комай обаче не ме викнахте да си говорим за дъщеря ми.

— Не, сър. Искаме да ви уведомим, че групата „Приятели на библиотеката“ се опитва да включи в бюлетината в следващото гласуване данък за библиотеката. Излиза по по-малко от сто долара на година на домакинство.

— Е, със сигурност хубава работа вършите там. Не знам какво им става на онези с табелките за горене на книги. Срещу това ходих да се бия във Виетнам. Трябва ни знание, образование, здрава работа. Не може така да пречиш на младите, да им казваш, че могат да четат само една книга, ако ще и Библията да е. Ако четеш само една книга, даже нея няма да я разбереш.

— Съгласна съм. Правим всичко възможно, но Луиз и аз ще си изгубим работата, ако този данък не мине. Заплатите ни се плащат от федерална субсидия, която спира догодина. Но ще дам на Шанте копие на петицията, ако ви интересува.

— Да, няма проблем.

Макдоналд се обърна и отново влезе в задната част на магазина.

— Ето това трябва да правиш — каза Силвия, като събра останалата храна.

Луиз се обади на Хоуп от джипа, докато Силвия караше обратно към библиотеката.

— С Макдоналд сте говорили, така ли? Чувам, че и бонбоните на някое дете ще вземе, ако му изнася — каза Хоуп.

— Изглеждаше приятен. Силвия говори с него за дъщеря му — каза Луиз.

— Хм. — Хоуп направи пауза, сигурно за да отпие от вечно пълната си чаша кафе. — Познавам още един-двама, дето мога да ги кандърдисам да ни помогнат с подписите.

— Носим ти пържени скариди и кръгли наденички.

— Значи няма как да не ви свърша работа.

Хоуп затвори.