Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (29)

Глава двадесет и девета

Сал се отпусна назад на седалката в колата на Луиз. Странно се чувстваше отново със смокинг. Бета го беше прекроила леко, защото раменете му сега бяха по-широки, отколкото в адвокатските му дни. Той вече не ходеше да тренира, но цялата работа покрай фермата постигаше същото. Сърбящият плат върна спомените от последния път, когато носеше пингвински костюм: пред олтара в мразовита църква, докато цигулковият квартет свиреше всичко, което знае. Горките музиканти трябваше да убиват време, докато бащата на булката се опитваше да я убеди да тръгне по пътечката. Не се беше получило — но за добро, осъзна Сал по-късно.

Луиз паркира на едно от последните останали места на паркинга пред черквата.

Първа Епископална беше внушително надвиснало тухлено здание с тъмни прозорци. Сал не разбираше защо Брендън и Джулия не могат да се оженят в Сейнт Джуд. Луиз му беше казала, че родителите на Джулия искали да видят гледките. За след това бяха избрали ресторанта на някакъв прочут хотел — Сал не помнеше кой. Хората имаха романтични представи за Ню Орлиънс, които той, като провинциално момче, не разбираше.

Ако някога пак имаше сватба, щеше да е във фермата му. Децата щяха да си играят на люлките, докато трае официалната част.

Сал взе ръката на Луиз и я целуна.

— Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря. Бих казала същото за теб, но мъжете реагирате странно на комплименти.

— Приличам на селяндур в цирков костюм — отвърна Сал.

— Виждаш ли? Невъзможен си.

Луиз излезе и разкопча коланите на децата. Сал хвана Макс за ръка.

— Хайде, приятел. Ще видим татко ти.

— Може ли вече да махна сакото? — попита Макс.

— Още не. След церемонията.

— Може да махна сакото след церемонията?

Сал се засмя.

— Да. Ще е чудесна идея.

Макс се усмихна и скокна от колата.

— Зоуи, чакай ме! — извика Луиз.

Сал се обърна — момиченцето топуркаше след него. Той я вдигна със свободната си ръка.

— Хайде, миличка. Недей да бягаш така от мама.

На вратата Сал пусна и двете деца, а те се втурнаха вътре, като почти се блъснаха в млада двойка, която им хвърли два еднакви неприятни погледа. Сал се усмихна извинително, а те извърнаха глави.

Шаферките в розовите си рокли и шаферите в черните си костюми се бяха скупчили смутено пред вратите на светилището. След броени секунди шаферките вече клечаха край децата, умилени. Макс получи възглавничка, а Зоуи — кошничка, а после и двамата получиха наставления от жените.

— Трябва да си намерим места — каза Сал. — Започват след няколко минути.

— Дали ще се оправят? — попита Луиз, наблюдавайки Макс, който се хилеше широко на обожателките си.

— Ще седнем точно до пътечката, за да излезем бързо, ако има нужда.

Сал хвана Луиз под лакът и я поведе към една от предните пейки. По време на едночасовия път почти не бе отронила дума. Сега стискаше устни, побледняла. Щеше му се да я види малко по-спокойна. Не че той самият беше спокоен.

Църквата приличаше твърде много на онази, в която почти се беше оженил. До самия ден на сватбата някак бе пропуснал всички признаци, че Клои не го обича така, както той — нея. Може би се бе опитала, но дори така не бе редно. Семейството й обаче обичаше Сал. Баща й особено го виждаше като сина, който не бе имал. Старецът беше част от причината Сал да отлага признанието си пред Клои, че е решил да напусне кантората. Мразеше мисълта, че ще разочарова г-н Хендерсън. Дори му беше позволил да го научи на голф — хоби, което след това така и не продължи.

Времето с г-н Хендерсън му беше напомнило колко му липсва собственият му баща. Но докато се върне в Алигейтър Баю, вече беше късно. Сал стисна юмруци.

Последните празни седалки бяха до групичка опърпани мъже, които Сал реши, че са преподаватели в университета. Говореха си за най-добрите барове във Френския квартал. Явно най-важният критерий беше цената на напитките, а след това — броят хубави жени, които биха посетили мястото.

Сал се обърна към Луиз, за да я пита дали познава мъжете, но тя сякаш не го чуваше. Взираше се право напред, в суровото тъмно дърво на амвона. От цялото място напираше на талази внушителност: пред църковните пейки клечаха хора, свещниците бяха лъскави и тежки, килимите — виненочервени. Дори органът звучеше по-скоро мрачно, отколкото тържествено. Мелодията се промени и всички обърнаха погледи към пътечката.

Макс влезе и направи още няколко плахи стъпки. Зоуи го последва, пръскайки розови листенца от кошницата си. От време на време се навеждаше и ги прибираше обратно.

Малко след това тръгна отново към олтара, но спря, когато пред нея Макс се закова на място.

Той се поогледа, ококорил уплашено очи — после се затича. Изприпка по пътечката и замери сепнатия свещеник с възглавничката.

— На! — извика той и изтича обратно по същия път. Зоуи го последва, пищейки весело. От кошничката й се разпиляха всички розови листенца.

Последва миг стреснато мълчание, а после всички се разсмяха.