Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (14)

Глава четиринадесета

Сал се беше оставил на горещата струя от душа. Цял ден беше садил ягоди с помощниците си и тялото го болеше от горе до долу — също толкова упорито навсякъде се бе вмъкнала пръстта от градината. Той отново изтърка ръце с мрежестата гъба, която сестра му му бе подарила. Излезе изпод душа и се подсуши с полуразплетена кърпа, която уви около кръста си.

Спалнята му бе по-тясна от банята му в Чикаго, но не го беше грижа. Преди петнайсетина години жадуваше за живот в големия град. Разхождайки се по чикагските улици, той сякаш чувстваше вълнението през бетона. Толкова много неща се случваха през цялото време. Обожаваше как може да излезе от просторния си апартамент в Еванстън, да стигне до влакчето и да влезе в града. Опитваше храна, която не познаваше, слушаше музика до късно в барове със скърцащи дървени подове и прекарваше часове наред в музеи на изкуството.

Ходеше по срещи от време на време, но всяка жена като че ли искаше нещо, което той не искаше — живот на скорост, от който Сал вече се уморяваше. В крайна сметка престана да му е забавно. Особено след като единствената жена, за която бе успял да се загрижи, реши да го напусне. Беше самотен, времето минаваше. Родителите му починаха внезапно и той реши, че е време да се върне у дома. Сал купи караваната от далечен братовчед, чиято майка бе живяла там, докато се споминала на деветдесет и две.

Сам си бе купил леглото, но скринът бе на баща му, както и нощното шкафче от бор, в което дори още стояха част от неговите копчета за ръкавели. Бащата на Сал не искаше той да напуска работа. Беше горд с него и се хвалеше на приятелите си със сина си, адвоката в големия град, който показва на янките кое как се прави. На Сал му се искаше тези тревоги — че ще разочарова баща си — да не го бяха задържали далеч от дома толкова задълго. Когато се върна в Алигейтър Баю, сякаш се потопи в хладен поток насред горещ ден. Беше хубаво, беше редно.

Отвори чекмеджето на скрина и вдъхна аромата на дърво, който още му напомняше за баща му. Искаше отново да види Луиз, а от „откриването“ на новото им работно време сякаш по-подходящ момент нямаше да се намери. Може би щеше да се окаже твърде заета, за да говори с него, но трябваше поне да опита. Освен това беше гладен, а нямаше хляб — бе направил сандвичи с шунка за помощниците си за обяд. Бета сигурно би му сготвила нещо, но понеделниците ходеше по събирания с приятелки още от основното училище. Наричаха се „Клубът на старите моми“, но на практика всички бяха женени — всички освен Бета.

Избра си чисти дънки и тениска. Не искаше да се издокарва твърде много. Дрехите му влизаха в две категории — стари неща от адвокатските години и фермерско неглиже. Никога не докосваше първите, ако имаше избор.

* * *

Докато пет часът наближаваше, Луиз все по-често поглеждаше през входа на библиотеката към почти празния паркинг. Силвия наместваше салфетките на масата за храна и подреждаше напитките в хладилната чанта за трети път. Луиз надигна капака на глинения съд и разбърка уханното задушено. На една масичка в задната част имаше още четири такива съда — беше ги заела от когото може, за да държи гъмбото топло. Дори Хоуп неохотно бе дарила за каузата прекрасния си четирилитров модел.

Беше позволила на Луиз също така да използва осемлитровата й тенджера, понеже глинените съдове не ставаха за карамелизиране на зеленчуци и изваряване на бульон. Хоуп доби изненадано изражение, когато опита крайния резултат. Очевидно не бе очаквала севернячката да успее.

Само че никой не идваше да яде. Луиз неволно се върна назад във времето, когато в осми клас си бе организирала сама рождения ден.

Беше се появила само най-добрата й приятелка, също толкова залюхана девойка, която обичаше да плете. Накрая цял следобед играха карти и сами изядоха почти цялата торта. В онези объркани години майката на Луиз непрестанно й повтаряше да се сприятелява повече. Все едно можеше просто да се обади на някое популярно хлапе и да му каже, че му идва на гости.

— Никой не идва навреме в Юга — каза Силвия и отново затвори хладилната чанта.

Макар да звучеше лековато, присви очи към входа и с това се издаде. И тя беше също толкова нервна, колкото Луиз. Бяха заложили работата си на карта с този нов график: първата мащабна промяна, към която бяха склонили г-н Фоули. Ако се проваляха, може би никога нямаше да успеят да го убедят в каквото и да било. Това беше много по-важно от някакъв си детски рожден ден.

— Някой идва! — Силвия сграбчи ръката на Луиз и така я стисна, преди да се втурне към входа, че сигурно щеше да остане синина.

Когато отвори, отвън влязоха четири хихикащи тийнейджърки. Смехът им изпълни Луиз с облекчение. Зад тях вървяха две възрастни дами с пастелни палта — Луиз не помнеше имената им, но помнеше, че харесват леките кримки.

Момичетата — Ашли, Джоун, Минди и Сюзан, спряха край масата с храната и се съсредоточиха върху курабийките от супермаркета, едничкия принос на Силвия към ордьоврите. Избраха си от шоколадовите, както и няколко бутилки плодов пунш, след което се преместиха на една от масите в отредената им зона. Дамите се спряха при гъмбото, вдигнаха капака и подушиха с одобрителни изражения.

Дойде и г-жа Труди заедно с Хари, Майк и Джонатан, които работеха за строителната компания „Милър“. Присъединиха се към възрастните жени, за да си сипят вечеря.

— Казах ти, че ще стане. И за момент не съм се тревожила. — Силвия сложи ръце на кръста и огледа новодошлите собственически.

— Да, разбира се. Затова пренареди салфетките сто пъти — измърмори Луиз.

— Е, добре де, може и да съм се поразтревожила за минутка, минесотке. Но познавам южняците, няма да изпуснат събиране. Хайде на работа. Трябва да вземат книги, да ни вдигат показателите.

Силвия награби няколко книги и се запъти уверено към тийнейджърките. Там ги стресна, като пусна книгите на масата, непрестанно говорейки. Отначало девойките я зяпаха скептично, но после тя ги разсмя с нещо.

Пристигаха още хора. Три момиченца дойдоха с майка си, като махнаха на Луиз, преди да си сложат гъмбо и курабийки и сами да заемат цяла една от масите. Силвия нарече момиченцата сестрите Би, защото с тази буква започваха всичките им имена.

Луиз тъкмо тръгна към тях, за да ги поздрави, когато зърна едно изпосталяло момиче с дебели очила с черни рамки, което тикаше курабийки в раницата си. Нещо в движенията й улови вниманието на Луиз — може би методичния начин, по който крадеше, все едно очакваше да я хванат.

— Ще си задръстиш книгите с трохи — каза Луиз. Момичето я изгледа поравно със срам и непримиримост.

Затвори раницата си и я нарами, сякаш предизвикваше Луиз да я принуди да върне курабийките.

Луиз бавно свали сакото си и го преметна през ръка, за да покаже, че не е ядосана.

— Какво обичаш да четеш? — попита.

— Мама казва, че само Библията си струва да се чете. Дойдох само защото разбрах, че ще има храна. Понякога вкъщи няма за вечеря. — Момичето се попрегърби или от тежестта на раницата си, или от тази на живота си, била тя истинска или самовнушена.

— Вземи си една купа с гъмбо и да поседнем.

Момичето замислено огледа Луиз. За миг изглеждаше, сякаш ще избяга през вратата. Вместо това загреба ориз и гъмбо и препълни една пластмасова купичка, а после си избра напитка. Луиз я поведе към маса в задния край на библиотеката.

— Аз съм Луиз. Ти как се казваш? — Момичето си беше подбрало стол, по-близо до аварийния изход.

— Мари Абер.

Въпреки произношението на Луиз й беше ясно, че точното изписване, в добрата каджунска традиция, включва няколко допълнителни букви. Мари се приведе над купичката си и започна да гребе от гъмбото без почивка, докато почти не свърши.

Луиз я наблюдаваше, опитвайки се да прецени как да завърже разговор. Почака, докато Мари спря, за да отвори напитката си.

— Какво четеш в училище?

Мари изстърга и последната лъжица от гъмбото си.

— Де да знам. Повечето неща са стари. Но някои ми харесаха: „Да убиеш присмехулник“ и „Песента на Дайси“.

— Харесват ли ти филмите по „Игрите на глада“? „Истинска кръв“?

— Не ми е разрешено да гледам тия неща. Майка ми е малко чалната по религията. Взех си първата книга за дивергентите от училищната библиотека, но трябваше бая да се крия вкъщи.

— И какво мислиш?

— Хубава беше. Може да си потърся втората.

Луиз се приведе напред, внимаваше да не изглежда твърде развълнувана. Момичето беше потенциален читател, личеше й. Трябваше й само малко окуражаване. Но Мари не би се спогодила с характера на Силвия, поне все още не. Луиз опита да звучи неутрално.

— Ами нещо на Сара Десън?

Мари понадигна глава, поусмихна се.

— Чувала съм я. Звучеше ми твърде бонбонена. Нали разбираш?

Луиз кимна, спомняйки си колко трудно бе на тази възраст. Желанието да се отличава се бореше с това да има приятели и да се вмести някъде.

— Да, съвсем добре. Имам идеалната книга за теб, не е хич тийнейджърска.

— Хубаво.

Мари изпи безалкохолното си наведнъж. Раменете й не изглеждаха толкова напрегнати, когато отново сложи раницата си и си събра приборите.

Луиз потисна желанието да й помогне. Не искаше да влиза твърде много в личното й пространство. Вместо това си проправи път през хората към отдела за детско-юношеска литература. Откри „Ангел с часовников механизъм“ и се обърна, опасявайки се, че Мари ще си е тръгнала. Момичето обаче стоеше точно зад нея и наблюдаваше Силвия и другите момичета, подредени край една от дървените маси. Силвия говореше за тематично парти с костюми по „Игрите на глада“ и конкурс за най-добър костюм. Мари заотстъпва, докато не се подпря на една от библиотечките. Изглеждаше паникьосана, досущ като елена в офиса на г-н Фоули. Луиз разбра. Преди години връстниците й я караха да се чувства по същия начин.

Докосна леко Мари по рамото и я насочи към регистратурата.

По-далеч от тълпата тийнейджърки, Мари свали раницата си и я отвори, като посегна към книгата.

— Още не. Трябва да ти направя карта и да я отбележим — каза Луиз.

Заобиколи от другата страна и бързо въведе данните на Мари, все още боязлива, че момичето може да промени решението си и да си тръгне. Когато получи картата и книгата си, Мари се усмихна.

— И мога да вземам каквото поискам, така ли?

Луиз й върна усмивката. Бе дала на Мари подарък. Чувството бе прекрасно.

— Разбира се. Върни се скоро, по всяко време.

— Добре.

Мари прибра книгата и нарами чантата си — караше я да изглежда още по-малка и кльощава. Докато си тръгваше, пристигнаха още петима тийнейджъри, пренебрегвайки я напълно. Нито едно от двете момчета в групичката не й задържа вратата, сериозно нарушение на южняшките обноски. Луиз можеше да усети съчувствието си почти физически.

Понеже всички останали бяха твърде заети с разговори и ядене, за да си вземат книги, Луиз излезе иззад регистратурата, сипа си гъмбо и се оттегли в ъгъла с периодиката. Тъкмо започна да яде, когато след последната групичка тийнейджъри влезе и Сал. Когато го видя, Луиз потръпна и преглътна хапката си с усилие. Не беше го виждала от онази среща край къщата почти преди седмица. Тогава, боса и окаляна, едва ли е била привлекателна гледка. Ала не беше забравила сините му очи и мускулестите му рамене, потръпващи от студа.

Той си взе един кен кока-кола и се подпря на стената до нея.

— Оживление.

— Не мога да ти избягам — каза тя, опитвайки се да звучи нехайно.

— А искаш ли? Защото даже в това градче мога да изчезна.

— Няма нужда. Отива ти да си чист.

Миришеше на сапун и някакъв остър афтършейв. Беше се постарал да се изкъпе, преди да дойде. Може би дори бе дошъл само за да се види с нея. Луиз почти се изсмя на самонадеяността си. Запуши си устата с още една лъжица гъмбо.

— Още ли мислиш да купуваш онази къща? — попита той.

— Разгледах още няколко места с агента си през уикенда. Но онази къща до теб е единствената, която мога да си позволя и която става за живеене. Трябваше да видиш през какви коптори минах. Едното място даже нямаше кухня, защото преди това е било офис.

— Мисля, че къщата до мен е хубава. И наистина бих ти помогнал да я стегнеш.

— Предупреждавам те, че уменията ми на майстор са ограничени до смяна на крушки.

Сал отпи от кена си.

— Няма проблем, на мен ми харесва. Едно от многото ми хобита.

— Моето е готвенето. Трябва да ми опиташ гъмбото. Още никой не се е оплакал, нищо че е правено от янки.

— Малко помощ! — провикна се Силвия откъм регистратурата. Опашката беше вече десет души.

— Опа. По-добре да отида. Е, ще се виждаме — каза Луиз. Така се бе разсеяла със Сал, че изобщо не забеляза кога тълпата е връхлетяла клетата Силвия.

* * *

На Сал му се щеше да бе предложил на Луиз среща. Досега се навиваше, но не уцели момента. Последния път, когато си позволи да е по-открит с жена, нещата не се бяха получили. Въпреки това не можеше да позволи глупавите му комплекси да го спират. Достатъчно отдавна бе сам.

Отби се край масата с храната. Наблизо имаше три тийнейджърки с твърде прилепнали тениски. Бяха хем дългокраки, хем недорасли.

И трите бяха дъщери на негови съученици.

Кога бяха пораснали толкова? Времето си минаваше. Понякога на Сал му се струваше, че е пропилял твърде много.

Сложи си ориз и гъмбо в една от пластмасовите купички. Луиз беше използвала бланширан ориз — хитро, защото, дори след като поизстинеше, нямаше да слепне. Поля си порцията с малко лют сос и се премести в зоната с периодиката. На столовете там седяха четиримата служители от бакалията. Той им кимна за поздрав и се облегна на стената, оставяйки кена си на един рафт наблизо.

Сал бе ял много гъмбо през живота си. Майка му го правеше по специални поводи, а след това Бета, която го приготвяше и без повод. Обикновено слагаше пиле и наденица, а понякога бамя, ако беше в сезон.

Ястието изискваше часове, а някои дори го оставяха да преседи през нощта, преди да го сервират. Луиз бе сторила нещо със своето, което като че ли събуждаше усещането за вкус по езика му както никога преди. Макар да бе използвала замразена бамя и домати — на които някои традиционалисти се мръщеха, — гъмбото й му действаше пристрастяващо. Още щом привърши, той отново се упъти към масата, но гърнето бе празно.

Луиз стоеше на регистратурата и маркираше купчина книги за Ейда Готро. Сал искаше отново да я заговори, но тълпата само се увеличаваше. Той си взе курабийка и си тръгна.