Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (2)

Глава втора

Луиз не можеше да се съсредоточи върху черновата на статията си. Все се озърташе из кабинета си: неугледните, сивкавобели стени, изподрасканото метално бюро, задръстено от листове хартия и снимки на децата й, скърцащ дървен стол от около седемдесет и пета, зелени библиотечки до тавана, където едва си намираха място учебниците и списанията. Беше кофти кабинет, но беше нейният кофти кабинет и скоро щеше да остане без него — както и без работа. Сега, когато щеше да се раздели с всичко това, мястото й се струваше особено скъпоценно. Само възможността за постоянен договор я свързваше с този щат. Без нея щеше да е изгубена не просто финансово, но и личностно.

Не че някога бе планирала да става университетски преподавател. Като много от решенията й, и това бе идея на Брендън.

Не даваше вид на безотговорен баща, когато се срещнаха с Луиз. Бяха заедно в часовете по немски, когато бяха първи курс в университета в Минесота. Не го биваше много с немския, но беше чел на практика всеки класически роман и помнеше всичко. Луиз нямаше нужда да чете материалите си за часовете по литература — можеше просто да говори с него и да си води записки. Освен литературата, надълго и нашироко обсъждаха какво ли не. Той искрено се интересуваше от мнението й и я караше за пръв път в живота си да се чувства, сякаш има какво да каже. Това обичаше у него: как умее да слуша.

Тя последва Брендън до университета в Индиана, където го бяха приели в магистърска програма по англоезична литература.

Луиз пък си намери работа в университетската библиотека. Прекара много слънчеви и топли дни да регистрира новите броеве на това и онова списание или вестник в студеното мазе на сградата. Плащаха й толкова малко, че на Луиз й се струваше загуба на време, затова тя реши да запише магистратура. Вместо това Брендън я нави да влезе в докторантската програма. Когато завършиха, той получи позиция в университета в Айова. Вече бременна с Макс, Луиз си стоеше вкъщи и пишеше статии за историята на публичните библиотеки. Две от тях бяха публикувани.

След като Макс се роди, Брендън се промени. Все повече време прекарваше заточен в кабинета си, оставяше Луиз да се грижи сама за бебето. Макс пък се будеше по три-четири пъти нощем, гладен. Луиз постоянно бе твърде уморена, за да чисти, да готви, да пише или дори да мисли. Заспиваше на стола с бебето в скута си и се будеше от ужас, че го е изпуснала на пода.

Брендън се оправдаваше с нехайното: „Как мислиш, че плащаме за всички тези памперси?“. Докато Макс растеше, Брендън показваше известен интерес за няколко дни или седмици, но се връщаше към старите си привички.

Брендън очевидно се виждаше с някоя. Луиз го забеляза как се зазяпва по една нафукана магистърка на едно от партитата на катедрата по английски и реши да повдигне въпроса. Но точно когато събра кураж, осъзна, че отново й закъснява.

Тестът за бременност беше позитивен. Същата нощ Брендън за пореден път го нямаше, уж беше с колегите си от катедрата.

Луиз се тръшна на леглото и се приспа с плач.

Искаше още едно дете, но не и от Брендън. С това беше свършено.

Три месеца след раждането на Зоуи Брендън й каза, че иска развод.

Луиз нямаше сили да изхвърли книгите и дрехите му през прозореца. Не каза нищо, само го изпроводи с поглед през вратата, помъкнал куфара си. В този миг се зарече никога повече да не зависи от никого.

Написа още две статии, кандидатства тук-там и получи предложение от Луизианския лесотехнически университет. Макар още да бе пролет, а работата започваше чак от есента, тя остави Макс с Брендън и доведе Зоуи в Сейнт Джуд, за да си търси дом. След няколко месеца се нанесоха и преживяха първото си задушаващо луизианско лято.

Това бе преди година, но ето че Луиз още се мъчеше да реализира мечтата си за независимост. Трябваше й издръжката от Брендън, а за капак той все се бавеше с чековете.

Животът в Луизиана бе по-евтин от този на места като Чикаго, но библиотечните науки също не плащаха добре. Прибави студентските заеми и памперсите — и човек живееше ден за ден.

Само докато си мислеше за физически и психически тежкото местене през половин страна, стоенето до късно, за да работи над статиите и книгата, които щяха да й осигурят щат, Брендън и младата му приятелка — от всичко това й се разблъскваше сърцето, а гневът й кипваше. Намери мобилния си телефон в чантата и набра номера му. Мина на гласова поща, разбира се.

— Брендън, би ли изпратил чека? Наистина ми трябва. Знам, че имаш работния ми адрес. Мерси.

Захвърли телефона обратно в чантата си и вдигна глава — на прага стоеше Ръс Адуел. Възрастният преподавател носеше обичайната си риза, с леко накривена папийонка.

— Извинявай — рече той. — Тъкмо щях да почукам.

Луиз се сдържа да не отпусне глава на бюрото си и да се халоса в него няколко пъти. Не й трябваше Адуел да слуша гневните й съобщения. Но пък се радваше да види ексцентричния си колега.

— Няма проблем. Тъкмо тормозех словесно бившия си съпруг.

Адуел имаше склонността да приклещва нищо неподозиращи студенти и надълго и нашироко да ги осведомява за всичко от масонските гонения в нацистка Франция до химическите разлики между различните плодове. Каталогизирането бе основният му интерес и понякога вадеше речта си защо Десетичната класификация на Дюи е очевидно по-добра от Контролния номер на библиотеката на Конгреса^[1]. Луиз я бе чувала поне седемнайсет пъти. Въпреки това той си оставаше един от най-близките й приятели. Разбираше го много по-добре, отколкото Триш и тълпата й бивши дебютантки по баловете. Адуел казваше точно каквото му е на ума, а това успокояваше Луиз.

При него нямаше скрито-покрито.

— Две седмици — каза той с иронична усмивка под надупчения си от шарка нос.

— Две седмици до какво? — Луиз не мислеше много ясно, наполовина улисана в статията и наполовина замислена какво ще ядат децата за вечеря.

— Тогава ще ни кажат, че сме свършени. — Той прокара длан през гърлото си. — Може да не закрият цялата програма, разбира се. Може да не ни уволнят всички. Може да заточат някои от нас в педагогическия факултет. Така де, старите щатни пръдльовци като мен. — Когато не държеше предварително подготвена реч, Адуел говореше бавно като недонавит часовник.

Луиз търпеливо го изчака. Не й казваше нищо ново, но от неговата уста звучеше по-зле.

— Или пък ще намерят отнякъде пари и ще ни оставят на мира — каза тя.

— Не разчитай, моето момиче. Надявам се, имаш варианти. — Вече звучеше по-малко като часовник и повече като електронен синтезатор.

Луиз с изненада установи, че наистина е разстроен. Не знаеше някога нещо да го е смущавало: дразнещи студенти, нахални администратори, дори страховитите американски хлебарки, които в Луизиана порастваха понякога почти колкото плъхове, не му пречеха. Но сега светът му — а и нейният — губеше почва. Дискомфортът му придаваше ужасяваща неизбежност на всичко.

— Още не съм си търсила друга работа — призна тя.

— Наистина ли? Божичко. Ще ти напиша препоръка този следобед. Вече си пропуснала крайните срокове за някои позиции. Конференцията на Американската библиотечна асоциация е на двайсет и седми декември.

— Знам. Просто не мога да понеса мисълта пак да се местя. — Присви я под лъжичката. Преместването с две малки деца бе сред най-трудните неща, които някога е правила. Само докато пристигне, над хиляда и петстотин километра, мъчението бе пълно. Зоуи плака през половината път, защото искаше да слезе от столчето си. Спираха всяка нощ в някой хотел, а децата не заспиваха до полунощ. Луиз така се тревожеше да не заспи зад волана, че пиеше кафе, докато й се разтреперят ръцете. Беше пристигнала в Сейнт Джуд изтормозена от нервно вълнение и изтощение. Мисълта да го повтори беше кошмарна.

— Е, трябва да се замислиш, освен ако не искаш да сканираш баркодове в някоя обществена библиотека. — Адуел изплю последните думи като отрова. Видно беше, че не му се нравеше представата за библиотекарите като борци за свободен достъп до образование и застъпници на онеправданите.

Но тревогата му за нея бе трогателна.

— Може да не е толкова зле — каза тя.

— Не се заблуждавай. Минал съм през това. Искаш да си останеш в академичните среди, вярвай ми.

— Е, може би те не ме искат вече. Мисля, че обмислят развод. Познавам предупредителните знаци.

— Сериозен съм. Отивам още сега да ти напиша препоръката.

Адуел излезе, затръшвайки решително вратата.

Луиз затвори файла с текста си и отвори браузъра. Докато преглеждаше обявите на сайта на Библиотечната асоциация, най-лошият й страх се потвърди. В университетите нямаше места. Не и в нейната област. Наистина бе пропуснала някои срокове, но нямаше значение — всички бяха за обслужване на деца или инвалиди, или пък каталогизация. Беше, както се изрази Силвия, прецакана. Съкрушена, тя затвори лаптопа и го прибра в чантичката му.

Изтри прахта от любимата си снимка на Макс и Зоуи — заснети от професионален фотограф, двамата се бяха прегърнали на фона на нарисувана горичка. Трябваше да е силна. Нямаше място за провал с двете й дечица, които разчитаха на нея. Реши да поработи над книгата си за историята на публичните библиотеки в Луизиана.

Вече беше посещава многократно щатската библиотека, бе изровила каквото може от източниците в Сейнт Джуд. Сега трябваше да обиколи още от щата, започвайки с най-близките окръзи — или енории, както им казваха тук.

Свободното време за целия този труд бе предизвикателство.

Докато децата бяха на училище, тя обикновено преподаваше или консултираше студенти. След като приключеше със задълженията си, не й оставаше време да излезе от града и после да се върне навреме, за да прибере децата в три часа.

Може би можеха да останат в занималнята до по-късно, поне веднъж. Набра секретарката на училището им.

— Г-жо Сюзън, обажда се Луиз Ричардсън. Дали Макс и Зоуи биха могли да останат до пет следобед днес? — Последва дълга пауза. Луиз усети как се изцеждат и последните й сили и надежди. Предусещаше какво следва.

— Г-жо Луиз, закъснявате десет дни с вноската си за обучението.

— Знам. Чакам чека с издръжката от баща им. — Луиз мразеше да чува умолителност в гласа си.

Идваше й в повече унижението да проси от жени в забавачници.

— Съжалявам. Но с това закъснение не биваше изобщо да пускаме Макс и Зоуи на училище днес.

— Да, г-жо. Съжалявам. Ще съм там в три.

— Дано скоро получите парите. — Гласът на Сюзън поомекна. — Ако можете, платете част сега, а останалото — когато получите издръжката.

— Така ще направя.

Луиз й благодари отново и затвори. Денят бе преминал от лош към непоносим. Имаше сто долара и петдесет и пет цента в чековата си сметка и я чакаше съкращение. Извади обяда си от чантата: останки от пица, които децата не искаха, надъвкана ябълка и някакъв йогурт, който Зоуи си избра от магазина, а после реши, че не харесва. Суши или прясна салата от бюфета на университета щяха да я накарат да се почувства по-добре, но нямаше бюджет за целта. Отхапа от студената пица и отново извади лаптопа. Ако не можеше да работи над книгата, можеше поне да довърши статията си „Ефектите на дигиталните каталози върху тиражите на публичните библиотеки“. До два и половина вече напълно й беше писнало от нея.

Беше оправила текста, беше добавила няколко препратки и го бе форматирала в стила на списанието, където искаше да го подаде. Когато изпрати имейла, почувства леко задоволство от свършената работа. В този оптимистичен момент безразсъдно реши да вземе децата със себе си на посещение в някоя от библиотеките, които й трябваха за книгата.

Взе ги от училище и закопча коланите им.

— Отиваме на вълнуващо приключение из неизследваните кътчета на Луизиана — заяви тя и им раздаде кутийки със сок и за суха храна, които бе напълнила с „Чириос“. Програмира адреса на дестинацията в джипиеса, който майка й бе изпратила, още щом разбра, че дъщеря й се мести в Луизиана. Подаръкът бе символичен, изразяваше съпричастието на майка й към живота на това ново, различно място. Луиз предпочиташе посещение на живо, но здравето на майка й не бе стабилно. Трябваше да се задоволи с машинката и студения й женски глас.

— Да тръгваме! — каза Макс от задната седалка.

Луиз натисна бутона за ориентиране. Според системата Алигейтър Баю се намираше на трийсет минути път с кола. Като малка Луиз обожаваше да придружава баба си по задачки. Дълго след като всички останали бяха започнали да пазаруват в големите супермаркети и по моловете, бабето продължаваше да ходи в залиняващия център на Норт Сейнт Пол. Аптекарят й правеше намаления от пастата за зъби и аспирина, преди да й даде сметката. Пред бръснарницата имаше ивичест стълб и старо радио „Зенит“ вътре, настроено на една от двете станции, които се чуваха без твърде много шум. След това ходеха до пекарната на Андерсън за понички. Всичко, от което бабето се нуждаеше, се намираше на тези няколко пресечки. Бе простичко и прекрасно.

Алигейтър Баю^[2] приличаше малко на това градче в Минесота. Вместо бръснарница имаше фризьорски салон на име „Подстрижки и боядисване“, а аптеката на Марк беше по-голяма и по-добре осветена от тази на стария Рупърт. Бакалията „Пигли Уигли“ пък приличаше много на тази на стария Кендал, която Луиз помнеше. Даже си имаше мрежи срещу насекоми вместо модерна плъзгаща се врата от стъкло. Вместо пекарна пък си имаха някаква имитация на „Дейри куийн“^[3] с червен покрив и прозорче, през което се поръчваше. На няколко метра от сладоледаджийницата пък, една бензиностанция с лого на петел рекламираше „хрупкаво пържено пиле“. Комбинацията от гориво и панирано пиле бе, меко казано, необичайна за Минесота. Но основната разлика между Алигейтър Баю и Норт Сейнт Пол бе планът на централната част. Всички магазини бяха от едната страна на улицата, а от другата нямаше нищо освен блата и железопътни релси.

Луиз паркира пред библиотеката. Когато беше още нова в Луизиана, матираните стъкла на обществените сгради я караха да мисли, че всичко е затворено.

Беше свикнала с вечно потъмнените прозорци, но сивкавото стъкло на енорийската библиотека на Алигейтър Баю светеше като чифт заплашителни очи.

Библиотеката носеше недотам успокоителни спомени, за разлика от останалия град. Луиз имаше проблеми с вписването сред останалите дълго преди да се премести в Луизиана. Още в детската градина децата си я набелязаха както лъвове най-слабата газела. Криеше се в книгите, в библиотека, много подобна на тази. Беше в безопасност там, сред всички герои, които обичаше. Бродейки из тъмните хладни пътечки между рафтовете, тя можеше да е друга, поне за малко. Но и така беше самотно. Библиотеката й напомняше за противоречивите й желания — да намери място в света и да избяга от него.

Отвори вратата на Зоуи и кутийката с хрупанките на дъщеря й изпадна на земята. По седалката бяха пръснати „Чириос“, а дрешката на Зоуи бе омазана с черешов сок. Луиз я преоблече с друга от чантата за спешни случаи. Резервното горнище имаше нещо като петно от шоколад отпред и беше оранжево, което не се връзваше с розовото долнище на Зоуи. Луиз се замисли дали да не извади и другата част от резервните дрешки, но усилието й се стори твърде голямо. Изтощението я обгърна като мъгла, а отчаянието не закъсня. Нека се държат добре, само този път.

Макс беше по-добре от сестра си. Беше си изял корнфлейкса, но кутията му със сок се мъдреше на пода, край нея — лепкава локвичка. Поне дрехите му бяха относително чисти.

— Хора, това е библиотека, нека поне не шумим толкова, че да предизвикаме земетресение — каза Луиз, докато оставяше Зоуи на тротоара.

Макс скокна от колата и се затича към библиотеката. Зоуи тръгна в обратната посока. Луиз я сграбчи и вдигна на ръце, а малката възнегодува пискливо.

Вътре, когато пусна Зоуи, тя веднага се пльосна на пода и се намуси комично. Макс се закова на място пред регистратурата и остана изненадващо неподвижен, опулен, сякаш е попаднал на чужда планета.

По това време библиотеката следваше да гъмжи от майки с деца, хора с необичайно работно време, пенсионери с вестници, хлапета на връщане от училище… Но беше толкова тихо, че тиктакащият часовник на регистратурата звучеше като изваден от Едгар Алан По.

Сивкави рафтове с книги се издигаха внушително в помещението. Хартиените обложки бяха махнати, виждаха се само убито сиви и червеникави гръбчета. Няколко неудобни на вид пластмасови стола стояха подредени около рафта с периодиката, а границите на детския кът представляваха грубо нарисувана на ръка табела — на нея пък се виждаха избелели нарисувани първи заселници и декоративни пуйки, навярно още от ерата на Рейгън.

Луиз не се изненада, че библиотеката е празна. Никой не би искал да използва стари компютри, прашасали книги и списания, сякаш прекарали цяла вечност в претъпканата чакалня на някой зъболекар. Нещо не беше наред тук — не само зловещият часовник. Коментарът на Адуел за сканирането на баркодове придоби нов смисъл. Ако Луиз не публикуваше скоро нещо и не кандидатстваше за работа, щеше да свърши в някое потискащо, изоставено място като това. Преглътна на сухо.

Едно предимство на празното място бе, че Макс и Зоуи нямаше на кого да пречат. Макс вече се бе окопитил от размишленията си и се упътваше към списанията, вероятно за да ги разкъса.

— Да видим имат ли детски книжки от този век — рече Луиз и го поведе към детския кът.

Там избра няколко от албумите за оцветяване и ги остави на кафеникавата масичка. Макс седна до нея и отвори „Джордж Любопиткото кара колело“. Зоуи взе пример от него и намери на най-долния рафт „Боровинки за Сал“. Луиз си помечта, че ще останат така през цялото време в библиотеката. Най-вероятно скоро щеше да се извинява за някоя пакост — я скъсана книжка, я нещо счупено, като керамичната пуйка на бюрото на библиотекарката. Усети как вратът й се схваща от неприятно предчувствие.

Доближи бюрото. Там едва се побираха два компютъра със стари, дебели монитори, където се търсеха книгите, ако библиотеката някога се сдобиеше с посетители. Друго бюро, по-малко, гледаше към детския кът.

Имаше място само за един служител, жена на около шейсет, с коса, боядисана в неопределено кестеняво. Остави бюлетина, който четеше.

— Здравейте, аз съм Луиз Ричардсън от Луизианския лесотехнически. Обадих ви се за библиотечната документация.

— А, да. — Жената се изправи. Носеше прилежно изгладени панталони цвят каки и блуза, която се връзваше отпред. — Казвам се Лили. Аз съм нещо като експерт по местна история, най-вече родословни дървета. Имаме всички подобни документи на микрофилм, някои стари фамилни библии, писма и така нататък.

Луиз кимна търпеливо. Не беше ни най-малко заинтересувана от генеалогията, а местната история, така както я знаеха хора като Лили, бе най-вече под формата на поверия. Някои добре износени приказки, които старците разказваха, а внуците им записваха и после публикуваха в тънки, лъскави книжки с меки корици.

— Ще хвана да взема си почина малко. — Лили се обърна назад. — Хоуп, може ли да наглеждаш регистратурата?

Луиз се разсея от фразата на Лили — „ще хвана да взема“, — не беше я чувала през цялото си време в Луизиана досега. Наум я добави към речника си с местен диалект, който събираше. Може би някой ден щеше да напише статия по темата.

По пода проскърцаха гуменки, възвестявайки пристигането на Хоуп. С нищо не приличаше на деликатното си име: носеше полиестерни панталони и дълга риза върху набитото си тяло, а мръснорусата й коса бе късо подстригана, тъй че лицето й изглеждаше квадратно. Тежък южняшки грим подчертаваше проницателните й сивкави очи.

Още от пръв поглед Луиз разбра, че с Хоуп шега не бива.

— Това твоите ли са? — попита тя.

Луиз се обърна, виновно отбелязвайки наум, че почти бе забравила за децата си. Макс тъкмо късаше последната страница от книжката за Джордж Любопиткото. Зоуи вече беше изпосъборила целия ред с юношески романи и съсредоточено прелистваше някакъв роман за вампири. Луиз прехапа устна, за да не извика. Още не беше твърде късно да натика децата обратно в колата, да се върне у дома и да си сипе чаша вино.

— Макс! Не късаме книжките! — Луиз се постара да звучи като строг възпитател, което обикновено с нищо не помагаше. — Вдигни страниците и се извини на г-жа Хоуп.

Макс затвори книжката и грабна другата, „Боровинки за Сал“.

Хоуп пристъпи иззад регистратурата.

— Макс, няма да го направиш. Късането на книги е лошо. — Макс се ококори насреща й, обзет от страхопочитание.

— Да, г-жо.

— Сега ела и ми дай книжката.

Увесил нос пораженчески, с необичаен извинителен вид, Макс донесе книгата на Хоуп.

— Вече за нищо не става — смъмри го Луиз. — Никога повече не прави така.

— Да, мамо.

Макс се върна на столчето си.

— Съжалявам — каза Луиз.

Напоследък децата й даваха всичко от себе си да унищожат света. Последното им ходене до бакалията заприлича на малко бойно поле с две кутии строшени яйца и счупен буркан кисели краставички. Понякога нямаше търпение да пораснат — или поне да им мине това пълно нехайство за всичко наоколо.

Хоуп последва Луиз в раздела за детско-юношеска литература с бързи стъпки.

— Нищо работа. Оная книга беше толкова стара, че сме й залепяли страниците поне стотина пъти. Най-после имаме причина да я изхвърлим.

Когато стигнаха до Зоуи, Хоуп извади от задния си джоб износен плюшен бял заек с розов нос. Зоуи остави вампирския роман.

— Зайо Фред ще си играе с теб — каза Хоуп, като върна играчката зад гърба си. — Но трябва да отидеш в детския кът, става ли? — Зоуи кимна. — Аз ще се оправя с тези двечките. Ти върви да си вършиш работата.

Хоуп хвана Зоуи за ръка, поведе я към детския кът и отново извади Зайо Фред. Децата се бяха втренчили в куклата така, както обикновено зяпаха телевизора.

Лили остави бюлетина си отново и застана на прага на една задна вратичка.

— Ще ти покажа архивите ни.

Луиз погледна за последно странно послушните си деца, преди да последва библиотекарката покрай две сиви кабинки до стената. Едната беше празна — виждаше се само компютър като онези на регистратурата. В другата висок, с прошарена коса мъж се бе надвесил над един телефон, а крайниците му като че ли заемаха всеки сантиметър празно пространство в и бездруго неособено просторната кабинка. Луиз побърза да настигне Лили, докато тя отваряше една врата в дъното на помещението. Вътре библиотекарката включи флуоресцентната лампа, която зажужа над главите им.

— Микрофилмите са в този шкаф. В този пък има копие от градския устав и малко стари карти. Дори не знам точно какво има там. Но разглеждай каквото искаш, стига да го върнеш после на мястото му.

— А има ли нещо за тази библиотека? — попита Луиз.

— През 1946 г. представители на щатската библиотека са направили демонстрация за библиотечна програма тук. После са отворили клон в съдилището, а гражданите са гласували данък сграда, за да го финансират. Някъде трябва да има снимка на книжния фургон. След като е бил одобрен данъкът, са можели да си го позволят. Бил е в движение до 80-те години на миналия век. — Лили отвори една от картотеките и подаде папка на Луиз. — Ще доведа Хоуп. Понякога знае повече от мен за по-скорошните неща.

Луиз седна с папката и прегледа старите флаери за панаири, бюлетини на исторически общества, снимки на града от ранния 20-ти век, както и няколко листа, изписани на език, който не разпознаваше. В един оцапан кафяв плик откри снимката на книжния фургон с надпис „Щатска библиотека“ отстрани. На друга снимка пък пет момиченца с къси полички се кипреха до една тухлена сграда. На гърба на снимката някой бе написал: „10-ти май 1947 г. Първи час на разказвачите в библиотеката на Алигейтър Баю“. Луиз обърна отново снимката и разгледа децата.

Всички бяха бели, на по пет-шест години, замижали, широко усмихнати. Три от тях носеха тъпоноси лъскави обувки с бели чорапи, а другите две бяха боси. Бабата на Луиз бе истинска дама — веднъж седмично ходеше на фризьор и козметик, а в гардероба й бе пълно с полиестерни дамски костюми. Никога не би позволила децата й да ходят без обувки. Ала бащата на Луиз бе от момчетата, които веднага ги изуваха, щом излезеха от вкъщи.

Самият той й бе разказвал, че двамата с брат му са побърквали благоприличната си майка. Луиз бе отраснала с историите за пакостите им — как боядисали бялата си котка в розово, измисляли си научни проекти. Като малка от тези истории й се приискваше да е момче. Като че ли само те се забавляваха.

— Въпрос си имала? — разнесе се гласът на Хоуп, твърде силен в малкото помещение. Луиз не бе я чула да влиза и подскочи стресната. Библиотекарката се усмихна.

— Това на какъв език е? — Луиз вдигна една от листовките. Хоуп се приближи.

— Унгарски. Първите заселници са били най-вече унгарци. Не знам защо. Били са основно фермери, всички освен дървосекачите. Сигурно се е започнало с едно-две семейства, които са повлекли останалите. Никой не е искал да се заселва тук, докато железницата не е стигнала дотук. Много материал за дърводобив, но е трябвал начин да го превозиш. А пък преди време един влак се блъсна в камион, ей там. — Тя посочи към далечната стена. — Дерайлира и разля някакви токсични отпадъци. Така получихме земята за библиотеката. Беше част от споразумението с железопътната компания. И като стана дума, не пий от водата тук. Но вече никой май не иска да плаща за тази библиотека. Последният вот за финансиране от общината не мина. Явно хората мислят, че всичко е в интернет. Или не им се чете повече.

Луиз слушаше внимателно — беше интересно, но трябваше да се върне на темата. Без Хоуп децата можеше пак да започнат да късат книги или да чупят порцелановите статуйки.

— Лили ми каза, че може да знаеш повече за ранните библиотеки по тези краища. — Хоуп седна пред микрофилмовия четец, обръщайки стола с облегалката напред.

— Преди тази библиотека, която построихме през 1987 г., работих в старата, онази в съдилището. Виждала ли си я?

— Не мисля.

— Неугледна тухлена сграда от 50-те. Както и да е, въвеждали затворниците в съда направо през библиотеката. С все белезниците и охраната. Малко е нарушавало атмосферата.

— Това първата библиотека ли е била?

— Официално, да. Майката на Гленда е споменавала и за някаква преди това. Мисля, че се е помещавала в едно училище на Магистрала Едно. Това брои ли се?

— Може би.

— Гленда идва понякога за детските представления. Може да я питам. Тя управлява клона в Оук Лейк. Може да стигнеш дотам за половин час. А, не, чакай. Гленда още е в болницата до Сейнт Джуд. Пролапс на тазовото дъно. Горката женица, седяла си на тоалетната, вършела си работата и усетила, че нещо увисва. Направо й били излезли червата. Можеш ли да си представиш?

Луиз потрепери и устоя на порива да стисне собствения си корем.

— А майка й?

— Вече не можеш говори с нея. Има алцхаймер. Гленда я е настанила в старчески дом край Сейнт Джуд. Тук наблизо нямаме такива, освен онази съборетина покрай Магистрала Едно. Даже котката на мъжа ми не бих дала там, а гадината е много проклета.

Луиз показа снимката с момиченцата.

— Кои са те?

— Не знам. Тази прилича на някоя Краски, бих казала. — Показа едно от момиченцата с четвъртит показалец. — Наоколо се разхождат милиони такива. Всички с този крив нос. Унгарци. Наоколо няма каджуни^[4]. Наоколо са най-вече германци, унгарци и чернокожи. А на хлапетата от смесени бракове им викали Джери Бриндели. Нямам представа защо.

— Струва ли си да търся нещо друго тук? — попита Луиз.

Хоуп поклати глава, а здраво стегнатата й в кок коса едва помръдна.

— Не мисля. В щатската има много исторически архиви.

— Да, вече разгледах повечето. Само че нямат много за Алигейтър Баю и другите подобни градчета, почти никаква информация, освен за Сейнт Джуд и Ню Орлиънс.

— Може да пробваш местния исторически център. Но да те предупредя, нямат друго освен плесенясали бебешки забрадчици и сватбени рокли.

Луиз не бе успяла да запълни дори страница от бележника си.

Не бе открила на практика нищо, което да не знае. Алигейтър Баю можеше да се окаже много кратка глава в историята й на луизианските библиотеки. Беше довлякла децата чак дотук за нищо. Идеалният завършек на този скапан ден.

— Може ли да ксерокопирам някои от тези неща? — попита тя.

Хоуп избута стола и се изправи.

— Вземи каквото искаш и ще свършим работата.

Луиз взе една папка, натика в нея малко листовки и бюлетини и последва Хоуп в общото помещение. Преди да стигнат до кабинките, Луиз дочу комбинация от звуци, които означаваха беда: трясък и вой.

— Да му се не види, Лили трябваше да наглежда хлапетата — каза Хоуп.

Отзад се обади гневен мъж.

— Какво става там?

— Ей сега събудихме дракона.

Хоуп ускори темпо през помещението.

Зоуи беше приклещена под един рафт с розови романи — Луиз се затича, но Хоуп я изпревари. Приклекна, освободи Зоуи от бъркотията и я прегърна.

— Няма, няма, моето дете.

Макар да искаше сама да утеши Зоуи, Луиз се огледа за Макс. Играеше си с памучни топчета в детския кът. Подът вече приличаше на земята след снежна буря.

— Кой разрешава на тези хлапета да ми трошат библиотеката?

Червендалест плешив мъж с очила и яркооранжева риза се подаде иззад регистратурата.

— Бях казала на г-н Фоули да се отърве от този рафт. Някое дете го преобръща поне веднъж седмично. Това е той — директорът на библиотеката. Напълно безполезен е — подшушна Хоуп и го посочи с палец, докато той ги гледаше, кръстосал ръце. — Малката е добре, само се поуплаши.

Зоуи се изправи от скута на Хоуп и изтича при Луиз. Вкопчи се в майка си, сякаш не се бяха виждали от дни, а не от минути. Беше много немирна, но и много любвеобилна. Луиз целуна мокрите й бузки и я погали по косата.

— Няма нищо, миличка. Поуплаши се, знам, но си добре, нали?

Момиченцето тръсна глава и само се притисна още по-плътно в майка си.

— Ако тези деца не могат да се държат добре, ще трябва да си вървите — заяви директорът.

Хоуп се изправи и го изгледа сурово.

— Г-н Фоули, оправихме се.

— Не ми изглежда така.

— Както ще да ви изглежда. Това са малки деца.

Г-н Фоули изсумтя и се върна там, откъдето беше дошъл, затръшвайки вратата. Лили се показа измежду два рафта.

— Г-жо Лили, мислех, че наглеждате децата! — Хоуп сложи ръце на едрите си хълбоци. — Вижте как се разлюти г-н Фоули.

— Само прибирах няколко книги. Мислех, че няма да е проблем.

— А защо не се показахте, когато рафтът падна върху малката?

Лили сведе поглед, поприсви рамене и се върна зад регистратурата.

— Чух те и реших, че няма какво да направя, което вече не правиш ти.

— Искахте да ме оставите аз да се оправям с шефа — отвърна Хоуп.

— Стига де, Хоуп. Знаеш как ми се качва на главата.

— Щото не ви стиска. Оставяте го да ви се качва на главата. — Хоуп хвана Зоуи за ръка и я поведе към детския кът. Пътьом подхвърли на Лили: — Поне покажете на г-жа Луизиана как да използва копирната машина.

Луиз се втренчи в гърба на Хоуп. Откъде знаеше пълното й име? Библиотекарката улови погледа на Луиз — сякаш можеше да прозре чак до съкровените й тайни. Луиз отвори уста — да обясни за името си, за Брендън, за децата, за всичко. Вместо това просто отнесе папката до копирната машина.

— Макс, хайде сега да си събереш бъркотията — каза Хоуп, избирайки книга от купчината.

— Да, г-жо.

Макс се приведе и започна да събира памучните топчета с невиждана решителност и концентрация.

Луиз се зае набързо с копирането, надавайки ухо към Хоуп, която развличаше децата с някаква история за котка, която си играела в дъжда. Щеше й се да ги остави тук само за малко — колкото да подремне или да изпие едно кафе в някое близко кафене. Малка почивка, за да си върне самообладанието преди дългия път до вкъщи и въпроса какво да вечерят. Натика копията в дамската си чанта.

— Ще отида да върна оригиналите — каза Лили.

— Колко ви дължа?

— Не го мисли.

— Благодаря.

Луиз неохотно се обърна към детския кът. Хоуп се превъплъщаваше в стъписващо многообразие от карикатурни герои, докато четеше. Луиз я изчака да приключи, преди да каже на децата, че е време да си ходят.

— Не искам — каза Макс.

— И аз не искам — прошепна Луиз сама на себе си, твърде тихо, за да чуят останалите.