Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (28)

Глава двадесет и осма

Луиз и Силвия излязоха на паркинга след работа под късното следобедно слънце.

Силвия си сложи тъмните очила и се облегна на вратата на джипа си.

— Още не мога да повярвам, че си гадже на секси фермер. Обичам Джейк много, но ще съпреживявам връзката ти, да знаеш.

— Боже, не го наричай „секси фермер“ в негово присъствие. По-добре Ягодов сладкиш.

Луиз хвърли поглед към улицата, търсейки колата на Сал. Заедно щяха да вземат децата от училище и да ги върнат у дома.

По-късно щяха да наминат Брендън и Джулия и да ги изведат на вечеря. Не знаеше къде ще ходят, но нямаше да дава съвети, освен ако не я попитаха. А те нямаше да я попитат.

— Не мога да повярвам, че си пада по мен.

Силвия изгледа Луиз над рамките на очилата си.

— Я да мълчиш! Защо не? Ти си сладка, забавна, интересна и общителна, когато искаш.

— Да, затова Брендън ме заряза заради блондинката с безкрайните крака и мозъка на Айнщайн.

— Заряза те, защото е говедо. Освен това със Сал се срещате вече няколко седмици и нещата вървят добре, нали?

— Да. Просто с бившия наоколо все изпадам в някакви дупки.

— Е, не е хубав колкото Сал, дума да няма. Този фермер е умен, мускулест и е луд по теб. Забрави за оня, как му беше името.

— Опитвам се, но това, че ще се навърта, все ми пречи. Но може да свикна, като с болен зъб.

Пикапът на Сал спря на паркинга, а Луиз веднага почувства прилив на вълнение. Почти забрави за Брендън.

Той свали прозореца и се приведе навън.

— Готова ли си?

— Да. А твоят пикап?

— Ще го оставя тук засега.

Сал излезе от колата си и придружи Луиз до нейното комби.

След като махна на Силвия за довиждане, Луиз закопча предпазния си колан и се опита да се успокои, докато Сал наместваше дългите си крака под седалката.

— Мразя да виждам Брендън. Винаги ме кара да се чувствам зле. Ето ме, с докторска степен, а работя в разпадаща се библиотека насред нищото, с две малки деца, с които едва се оправям. Ама че съм издънка — измърмори Луиз. Нагласи огледалото за задно виждане.

— Не може да го оставяш да те вкарва в подобни настроения — каза Сал.

Луиз подкара колата и излезе на шосето.

— Знам. Но не мога да го спра. Кара ме да се чувствам ниска, дебела и грозна. Не ми помага това, че ме напусна заради г-жа Висока, Руса и Ослепителна.

— Той е идиот. Не мога да си представя, че би била по-хубава от теб.

— Благодаря. Сигурна съм, че само ти от целия свят мислиш така.

— Понякога се преструвам, че съм някой друг. Скалата. Или Супермен, нещо такова. Или актьор, който следва сценарий. Не помага винаги, но може би трябва да опиташ.

— Трудно ми е да си те представя неуверен и слаб.

— Защото съм голям, силен мъж, нали така? — Той си свали шапката и прокара ръка по омачканите си къдрици. — Вярно, бе. Как мислиш се чувствах, когато се върнах тук от Чикаго? Знаех, че всички ще помислят, че съм се провалил. Че не ми е стискало.

— Но ти си такъв по избор. А мен ме съкратиха и сега работя под квалификацията си.

— Е, и? Аз също. Но харесваш работата си, нали?

— Да. Това селце наистина взе да ми влиза под кожата. Кой да предположи?

— Тогава не се тревожи какво мисли Брендън.

Луиз свърна в паркинга на забавачницата и спря.

— Защо се върна в Алигейтър Баю, честно?

— Отчасти заради семейството. Но има и нещо специално в малките градчета. Обзалагам се, че досега не си живяла в такова градче.

— Вече живея и не съм сигурна дали се вписвам.

— Няма нужда да се мъчиш насила. Просто бъди себе си. Ще е страхотно, ще видиш.

Сал се усмихна, напомняйки й защо точно Алигейтър Баю е страхотен. Защото той беше тук.

Физиономията на Брендън, когато Сал отвори вратата, беше безценна. Няколко мига просто го зяпаше. Дори Джулия вдигна глава от телефона си и дори погледна към Луиз, достатъчно, за да й даде да разбере, че е впечатлена.

— Вие трябва да сте Брендън и Джулия — каза Сал с убедителна на вид добродушна усмивка. — Влезте, влезте. Аз съм Сал.

Зоуи изтича при Луиз и я прегърна през краката, за да се скрие.

Стомахът присви Луиз при мисълта да остави децата си с тези двамата. Не й се нравеше това дори да стъпват в дома й, камо ли да се грижат за Зоуи и Макс. Сал я прегърна през кръста и прошепна:

— Ще се оправят.

И беше прав. Брендън и Джулия нямаше да позволят нищо да се случи на малчуганите. В най-лошия случай нямаше да си прекарат добре.

Луиз поизправи гръб.

— Ще влизате ли?

Брендън не й обърна внимание.

— Това Зоуи ли е наистина? Толкова е пораснала!

— Нямаше и една годинка, когато я видя за последно — отвърна Луиз, опитвайки се да откопчи момиченцето от коленете си.

— Да…

Брендън заоглежда дъщеря си, несъмнено търсейки следи от родителските неуспехи на Луиз. Щеше безпогрешно да открие и най-дребния недостатък — от недобре поддържани зъби до недоразвита реч.

Джулия прибра телефона в чантата си.

— Да тръгваме. Къде са им нещата?

Луиз пристъпи встрани и Брендън и Джулия най-после влязоха. Луиз бе приготвила по една раница за всяко от децата — Макс вече носеше своята. Изтича от стаята си, но когато видя Брендън и Джулия, веднага влезе обратно.

— Макс, аз съм. Татко.

Брендън направи крачка към стаята му, но Джулия сложи ръка на рамото му.

— Недей. Ще излезе, когато е готов.

— Но… би трябвало да ме помни, аз съм баща му.

— Той е на три. Това нищо не значи за него.

Луиз зяпна Джулия. Наред с всичките й останали дадености, тази неправдоподобно съвършена жена разбираше и от деца. Джулия видя изражението й.

— Вкъщи бяхме шест деца. Най-младият ми брат е на дванайсет сега.

— Аха…

Луиз отново се почувства глупава. Трябваше да се радва, че поне един от двамата ще може да се справи с Макс и Зоуи. Но това бе поредното нещо, в което годеницата на Брендън беше по-добра от нея. Не че бе съревнование.

Сал отиде в стаята на Макс и търпеливо му обясни, че ще прекара малко време с баща си. Брендън пък седна на дивана и опита да убеди Зоуи да се качи в скута му.

— Не — каза малката. Отиде при печката си играчка и започна да размахва тиганите и тенджерите.

На Луиз това й се стори някак твърде зряло. Зоуи приличаше повече на момиче и по-малко на бебе с всеки изминал ден. И повтаряше всичко, което майка й казваше. Луиз никога не бе изпитвала тъга, задето Макс порастваше, защото грижата за него ставаше по-лесна. От порастването на Зоуи обаче се боеше.

Сал и Макс се показаха от спалнята му.

— Това голямо момче ще отиде да хапне с татко си, нали, приятел? — каза Сал.

— Ще отида да преместя детските седалки — каза Луиз.

— Вече купихме — каза Брендън. — Джулия ги монтира. Надявам се да можем да ти ги оставим, когато се върнем, за да ги ползваш и ти.

— Да, добре — рече Луиз. Джулия вече подбираше и детски седалки. Сигурно се беше справила от първия път с монтирането. Когато на Луиз й се наложи преди време, прекара двайсет минути в проби и грешки, а докато приключи, цялата бе потна. Джулия бе по-съвършена буквално във всичко.

— Намерихте ли си къща вече? — попита Сал.

— Харесахме си местенце край кампуса — каза Брендън. — Ще погледнем още няколко утре, но май ще се спрем на него.

— Ще отида да проверя как сте нагласили седалките — каза Луиз.

Зоуи я последва навън и прокара ръка по лъскавата врата на колата.

Разбира се, седалките бяха правилните за размерите на децата, а Джулия ги беше монтирала както трябва. Презрамките изглеждаха добре стегнати, а индикаторите по безопасността светеха в зелено.

Луиз отвори вратата и Зоуи се качи. Луиз я настани в седалката й и я целуна по бузата. Това беше по-зле от моментите, когато я оставяше в забавачницата. Много по-зле. Оставяше я в чужда кола, с чуждо семейство, в чужд дом.

Сал стигна до колата, зад него Макс.

— Хайде да наместим тези мъници, преди да са огладнели твърде много.

Луиз затвори вратата откъм Зоуи и се върна в къщата, оставяйки Сал да се погрижи за седалката на Макс. Беше бясна на Брендън, на себе си, на целия свят. Вземаше й децата, а тя му позволяваше.

Брендън стоеше на стъпалата. Посегна да я докосне по ръката, а Луиз инстинктивно се отдръпна.

— Благодаря, че го правиш — каза той.

Луиз се отдръпна още малко и огледа бившия си. Не се шегуваше. Той продължи:

— Не беше длъжна. Обърках всичко. Изоставих всички ви. Благодаря, че ми даваш възможност да имам отново връзка с тях.

— Да… За нищо.

Част от неприязънта се разсея, но не цялата. В никакъв случай.

* * *

Без децата, докато караше към ресторанта, Луиз се чувстваше изгубена, все едно беше забравила някой свой крайник. Но после погледна към Сал. Вълнената му блуза беше разкопчана, а отдолу се показваше избеляла тениска, ръката му — опряна нехайно върху отворения прозорец. Луиз поне не беше сама.

— Завий вдясно тук — каза той, сочейки улицата, водеща към съдилището.

— Къде отиваме? — попита Луиз. Досега бе твърде обсебена от Брендън и Джулия и децата, дори за да попита.

— Любимият ми ресторант в Алигейтър Баю, ако нямаш против.

— Разбира се. Аз знам само този на Антъни и онази бензиностанция с пърженото пиле.

— Да, пилето е добро, но от атмосферата има какво да се желае.

Подминаха пощенската станция и общината. Отпред се виждаше още една бензиностанция, а до нея — жълта сграда от схлупени дървени панели и паркинг, пълен с коли. На табелата пишеше „Бар Мейн Стрийт“.

Сал си свали шапката и я остави между седалките.

— Това беше бакалията, преди да дойдат от „Пигли Уигли“. После Стефани купи това място и го превърна в ресторант. Доколкото мога да преценя, тя и дъщерите й въртят всичко.

Луиз се радваше, че „Мейн Стрийт“ изглежда непретенциозно, почти неугледно. Тежкарските ресторанти я смущаваха. Брендън обичаше да ходи по места, където всичко струваше двуцифрени суми, но Луиз ненавиждаше предвзетостта.

Сал задържа комарника, докато Луиз влезе. Отначало й се стори шантаво, сякаш той й бе организирал парти изненада: тя познаваше почти всички вътре.

Г-жа Труди й махна от масата си в ъгъла; Реджина, секретарката на настоятелството, седеше до прозореца заедно с мъж, навярно съпруга й; още неколцина редовни посетители на библиотеката се бяха разположили по обикновените дървени маси.

Виждайки ги, Луиз се замисли за библиотеката. Двете със Силвия се бяха съсредоточили да предлагат на хората програмите и услугите, които търсеха. Г-жа Труди беше започнала да организира групата си „Приятели на библиотеката“ и вече събираше пари, а освен това и разпространяваше информация за всичко ново около библиотеката. Явно работеше, защото тя се беше превърнала в средище на социалния живот в градчето. Пристигаха хора за уроците по готвене, за тийнейджърските програми, за нови книги и мултимедийни материали, за книжните клубове. Луиз работеше по-здраво от всякога, но не й се струваше трудно, а изпълнено със смисъл.

Сал избра едно сепаре в задния край, махайки си с неколцината души, които познаваше.

— В малкия град има само един проблем — с всички се познаваш.

— Няма нищо — каза Луиз. Тя взе менюто, ламиниран лист с подборка, която бе свикнала да очаква в почти всеки ресторант в Луизиана: гъмбо, червен боб и ориз, задушени ракообразни, тортички с рачешко и паниран сом.

— Винаги си поръчвам специалитета на деня — каза Сал. — Написан е ей там, на дъската. Тънко пържено филе от сом, полято с яхния от рачешки опашки.

Появи се тъмнокожа жена с късо подстригана коса.

— Здрасти, миличък.

— Здрасти, Стефани — каза Сал. — Как е работата?

— Не мога да се оплача. Имаме хубав сом днес. Знаеш какво ми е мнението за дълбокото пържене, но този сом сме го взели от рибарника на братовчеда, а такъв хубав сом само така се готви.

— Ще си вземем със сигурност.

— Ами ти, Луизиана? Някога яла ли си тънко пържено филе?

Луиз вече не се изненадваше, когато хората в Алигейтър Баю се обръщаха към нея по име, дори по цяло име.

— Не съм сигурна. Яла съм пържен сом преди…

— Това е по-специално. Ще ти хареса, миличка. Чух, че си взела местенцето до Сал. Срещна ли вече г-жа Петигрю?

— Засега само ме гледа през прозореца.

Стефани прибра бележника си в джоба на престилката и сложи ръка на хълбока си.

— Дай да те посъветвам. Направи едни курабийки или кейк, или нещо такова, и й го отнеси. Вземи и децата. Само това ти трябва.

— Добре, ще се постарая — каза Луиз.

— Добре тогава. Бира?

— Да, моля.

След минутка Стефани се върна с две изпотени халби. Побърза обратно към друга маса, на която бяха насядали неколцина възрастни господа и дами, опрели бастуни на столовете си.

Докато пристигне храната, Луиз бе преполовила халбата. Знаеше, че ако я допие, няма да може да кара. Сал долови дилемата й.

— Нека аз съм отговорният тази вечер. Сигурно не е лесно да се грижиш за всичко.

— Така е — рече Луиз. — Понякога искам някой друг да е майката, само за една вечер. Ужасно ли е?

— Не. Баща ми отсъстваше често, а на майка ми не й беше лесно. Усещах го дори като малък. Мисля, че затова Бета така и не се задоми. Знаеше, че е трудно сам, а не вярваше на мъжете до себе си.

— Омъжвала ли се е някога?

— Не. Ходеше с един, Джак, дълго след като завършиха училище, но накрая той се ожени за друга, в Сейнт Джуд. Не знам какво иска Бета. Чувства се донякъде длъжна да се грижи за мен, а аз пък го виждам и й позволявам. Откакто родителите ни ги няма, само аз съм й останал.

Стефани остави храната им разсеяно на масата. Ресторантът беше почти пълен, а тя като че ли сама обслужваше всички маси.

Тънкият пържен сом беше хрупкав до пристрастяване, а сочната яхния отгоре чудесно си контрастираше с него. Гарнитурата от зеленчуци в мазнина от бекон сякаш обаче бе по-добра от всичко останало.

— Май че ти харесва — каза Сал, пресушавайки бирата си.

— М? — Луиз понадигна глава от чинията си. Беше се надвесила над нея като умряла от глад.

— Не си казала нищо от десет минути.

— Извинявай, просто е толкова вкусно… Как успява да нареже филето толкова тънко?

Сал поразбута останалата си яхния с вилица.

— Нямам представа. Така и не се научих да готвя, Бета се самоназначи за мой личен готвач.

Луиз отпи малко бира.

— Дразни ли те понякога с поведението си?

— Малко, понякога. Имам чувството, че е зарязала собствения си живот. Освен в ягодовия сезон. Тогава има много работа за вършене.

— Би могла да преподава на деца, ако ги харесва.

— Бета се страхува от всякакво близко обвързване. Като се замисля, затова не се е омъжвала. Бои се и от новостите. Мен ме познава. Какво ти, познава всички в градчето. Така я устройва. Не иска промяна.

— Понякога промяната е хубаво нещо — каза Луиз.

Сал направи пауза, вдигнал вилица.

— Да, така е.

* * *

Колата на Брендън беше на алеята пред дома на Луиз, когато Сал спря на входа.

— Казаха ми осем и половина — каза Луиз. — Само осем и петнайсет е.

Сал спря двигателя.

— Не се тревожи. Едва ли са ядосани.

— Да, сигурно са. Говорим за Брендън, не за разумен човек.

Луиз затаи дъх и доближи колата. Макс я забеляза през прозореца и й махна. Зоуи спеше на седалката си, изкривила глава под неудобен ъгъл.

Брендън излезе и подаде на Луиз двете ранички.

— Отидохме на мексикански ресторант, но Макс не спря да стърже по масата с ножа си, а когато му го взехме, се разпищя. Зоуи не искаше да седи в детско столче, но когато я пуснахме, заподскача из цялото сепаре. Накрая ядохме в колата.

— Никога не ги водя на места, където се сяда — каза Луиз.

— Е, това обяснява нещата.

— Брендън, те са почти бебета. Не можеш да очакваш да са търпеливи. Затова им сложих играчките и книжките за оцветяване.

— Макс си разхвърля количките навсякъде, а Зоуи си хвърли маркерите на пода.

Сал сложи ръка на рамото на Луиз.

— Хайде да сложим децата да спят. По-късно ще говорите.

Брендън отвори вратата и пусна Макс.

— Ядохме в колата! Обичам колата.

Луиз заобиколи и взе Зоуи от седалката й. Тя поразмърда главица, преди да я отпусне на рамото на майка си.

— Ще говорим утре — прошепна Луиз на Брендън.

Сал отново помогна на Макс да си измие зъбите и му прочете книжка, а Луиз сложи Зоуи да си легне. След това си наля чаша вино. След няколко минути Сал излезе от стаята на Макс и седна на дивана до нея.

— Карай по-леко с Брендън. Няма опит с деца.

Луиз отпусна глава назад, уморена.

— Предполагам. Но не ме слуша за нищо. Вбесявам се.

— Дай му малко време. Ще види, че имаш повече опит. Ето тази вечер например. Ако те беше попитал, щеше да разбере, че децата са твърде малки за ресторанти.

— Не, мисли, че е моя вина. Че не съм ги научила. Така го вижда, познавам го.

— Ще се научи. Вече е тук, ще прекарват повече време заедно. Ще опитва това-онова и ще се проваля. Или пък не — ще успява, а ти ще се възползваш. Замисли се, ами ако може да ти улесни живота с Макс и лягането му?

— Още не разбирам защо с теб се разбира. На мен ми трябват десет минути да го накарам да си отвори устата.

— Ето на, значи ти помагам. Той и Джулия може също да ти помогнат. Трябва да осъзнаеш, Луиз, вече не си сама. И това е хубаво.

Тя се пресегна и хвана ръката му. Точно това искаше — малко подкрепа. Никога не бе я получавала от Брендън, дори когато не отсъстваше. Сега имаше чудесен мъж до себе си и цял град зад гърба си. Същия ден един от редовните посетители в библиотеката й беше оставил кутия с дрешки за Макс, останали от собствения му син, а Бриана им беше опекла курабийки.

— Благодаря ти — каза тя.

— Хей, по-добре да тръгвам. Не искам да обърквам децата, като остана.

— Да.

Луиз искаше той да остане, но знаеше, че трябва да я карат по-внимателно, и заради децата, и заради себе си.

— Ами пикапът ти?

— Ще се прибера пеша, а Бета ще ме докара до библиотеката сутринта. Тъкмо ще ми свърши поредната работа. — Той я целуна, първо леко, после продължително. — Съжалявам, знам, че трябва да се въздържам.

— Не е нужно да е вечно — каза Луиз. — Само засега.