Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (19)

Глава деветнадесета

Главата на Силвия се понесе над стената на кабинката като разглобена част от кукла Барби.

— Трябва да дойдеш.

— Не мога да танцувам, казвала съм ти го.

Луиз подреди купчината книги, които вкарваше в каталога. Не беше танцувала от часа по физическо в осми клас, когато трябваше да се мъчи с валса заедно с Дани Стюарт и потните му длани. Бесните кучки — както тайничко наричаше глутницата от трите й най-свирепи мъчителки — й натякваха случката седмици наред. Оттогава всички я наричаха Луиз Левачката.

— Така и така ще си на смяна на регистратурата, не виждам защо да не се присъединиш.

— Няма да мога, ако дойдат хора — каза Луиз.

— Ами ти, Хоуп? — Силвия премина към съседната кабинка. — Идваш ли на зумбата довечера?

Хоуп изсумтя.

— Всички сте се чалнали. Не си питала г-н Фоули, нали?

— Тц. Правя го в извънработното си време. Като обществена услуга.

— Не го мисли, няма да те издам. Ама ти казвам. Няма да остане доволен, като разбере.

— Пуснах обявление в бюлетина и изпратих прессъобщение във вестника. Да не говорим за табелата на вратата. Не е точно тайна.

— Чупѝ си главата — каза Хоуп.

— Кхъм. Добро утро, дами. — Гласът на г-н Хенри постресна Луиз.

Дали беше чул коментарите на Силвия? Той самият никога не казваше нищо лошо за директора. Двамата се държаха странно един край друг, едва си продумваха, но някак се разбираха. Или си четяха мислите, или тайно си пишеха съобщения по телефоните.

Силвия с нищо не показа смущение, задето са я хванали да одумва шефа си.

— Как сте днес, г-н Хенри?

— И по-добре съм бил, но ще преживея. — Отпи кафе и се прокашля, преди да продължи: — Имам малка задачка за вас. От няколко години насам се опитваме да прокараме едно данъчно увеличение, за да получаваме повече средства. Не е много, само малко данък собственост, около стотина долара на година на домакинство. Поисках от съблюдателния събор да ни включат в графика си за следващата седмица. Мисля, че ще е хубаво да изнесем малка презентация за подобренията, които сте направили.

— Заемаме се, г-н Хенри — каза Силвия. — Не се тревожете за нищичко. Луиз и аз ще се погрижим.

— Наистина мисля, че вършите страхотна работа. Едно време щях и сам да се захвана, но вече съм старец.

— Недейте така. Човек е на колкото се чувства — каза Силвия.

— Чувствам се на около сто и десет — промърмори той и се затътри към кабинката си.

Хоуп се изправи и го изпроводи с поглед до входа към общото помещение.

— Това е то, хора. Г-н Хенри не ще да си признае, но г-жа Гъндерсън иска да ни затвори. Нали ви казах за нея?

— Настоятелката, която на практика командва енорията. Г-жа Труди ми разказа — рече Луиз.

— Онази дребна пълна женица, пред която г-н Фоули удряше чело, когато се появи ли? Тя иска да ни затвори, така ли? — обади се Силвия.

— Мрази г-н Хенри, защото не подкрепи кампанията й за настоятел. Прицелила се е в кметското място тука, в града. Един вид, вижда го като враг. И мене не ме е залюбила.

Хоуп сложи ръце на кръста си и се намръщи, все едно виждаше г-жа Гъндерсън пред себе си.

— Не може да затвори библиотеката, няма властта — каза Силвия.

— Няма и да може, ако данъкът мине. Но иска да го спре, а тогава на библиотеката просто ще й свършат парите.

Хоуп седна обратно на бюрото си.

— Какво ще правим? Как ще я надвием? — попита Луиз.

— Не знам. Май никой не може да спечели срещу старата кукувица.

* * *

От мястото си зад регистратурата Луиз гледаше идващите за зумба жени. Силвия настоя, че стаята за конференции е малка, тъй че тя и Луиз преместиха масите в главното помещение до стените, за да освободят пространство. Когато дойде време за началото, петнайсетина жени смутено пристъпваха от крак на крак, преструвайки се, че загряват. Майката на сестрите Би беше там заедно с най-голямата си дъщеря (Белинда?), а също и Амбър, касиерката от бакалията, Шерил, Джина и Трейси, майки на децата, които идваха за вечерните приказки на Хоуп, както и Дженифър, Мишел, Стейси и Томика, които учеха в близкия обществен колеж, обслужващ няколко от местните енории. Някои от другите също изглеждаха познати, но Луиз не си спомняше имената им.

Силвия бе успяла да изтормози Луиз да се преоблече за тренировка. Предишната седмица пък Луиз изкопа трикото от дъното на шкафа си и се записа за безплатен пробен период в местния фитнес. Не искаше да си признае, че ненадейният й интерес към добрата физическа форма може да има нещо общо със Сал. Нито пък че това е причината да открие почти изсъхналата си спирала и лак за нокти от най-горното чекмедже в банята, което тя бе твърде ниска, за да достигне без стол.

Мари влезе и леко развеселено погледа жените от зумба класа. Остави книгите си на регистратурата.

— Какво е това чудо?

— Зумба. Последната фитнес мания. — Луиз маркира книгите. — Силвия се мъчи да ме убеди да се включа, но не мога да танцувам.

Момичето повдигна леко рамо под огромния суичър.

— Повечето от тях сигурно също не могат.

— Права си. Хареса ли ти поредицата за дивергентите?

— Да, много.

— Чела ли си „Игрите на глада“?

— Не.

— И аз, но Силвия казва, че са много добри. Мислила ли си да се запишеш в нейния книжен клуб?

Мари поклати глава.

— Онези хлапета ме мислят за шантава. Винаги казвам не каквото трябва и ме гледат странно. Падат си по някакви сериали, които не съм гледала, и гримове, и тем подобни. Сигурно са свестни, но не ме разбират.

— Продължавай да опитваш. На мен ми отне дълго време да го науча. Давам ти този съвет безплатно.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Напротив, познато ми е. Като дете ме тормозеха често.

Мари окръгли очи. За пръв път, откакто Луиз я познаваше, момичето изглеждаше напълно будно.

— Теб?

— Тогава бях по-различна. По-тиха, по-смотана. Нещо такова, кой знае? Затова се омъжих за първия мъж, който ми обърна някакво внимание, разведох се и сега отглеждам две деца сама.

— Това е кофти.

— Можеше и по-зле да е. Вече не се боя от хората. Преследвам целите си. Какво пък, най-много някой да ми каже „не“.

Това си беше напълно вярно. Още се чувстваше ненамясто понякога, например сред южняшките хубавици от онова бебешко парти, но това не й пречеше.

Ако беше тийнейджър, ситуацията в дома на Триш щеше да й причини дни емоционално тъпчене със сладолед и самоомраза. Но сега можеше просто да свие рамене.

— Да… — Мари хвърли поглед към класа по зумба. — Може ли да си взема книгите? Трябва да се прибирам, имам да пиша домашни. — Стигнаха до детско-юношеския отдел. Историята на Луиз може би не бе повлияла изобщо на момичето. Мари имаше много повече проблеми от Луиз на нейната възраст — например кога пак ще може да яде. Влезеше ли в университет, щеше да е направила добра първа стъпка по-далеч от тази ситуация. Луиз си отбеляза наум да предложи на Силвия да започнат програма за подготовка на кандидатстуденти.

— Добре, дами. Да започваме! — Силвия натисна копчето на CD плейъра си, докато Луиз и Мари се връщаха към регистратурата.

— Присъедини се — каза момичето. — Ако искаш де.

— Може да пробвам.

Преди да маркира книгите, Луиз отиде до кухнята и извади допълнителния си обяд. Беше свикнала да носи повече храна, в случай че Мари се отбие. Когато се върна при нея, каза:

— Искаш ли от време на време да гледаш деца? Силвия със сигурност много би искала да поизлезе понякога с мъжа си. Аз също може да поискам да седна в някое кафене с хубава книга.

— Супер. Едно време гледах децата на съседите, преди да се изнесат — каза Мари, прибирайки книгите и храната.

— Какво ще кажеш за понеделник? Ела към четири и половина и ще те откарам до вкъщи. Може да преспиш, а аз ще те върна тук навреме за училище.

— Да, става.

Мари затвори раницата си и се повлече към изхода. Спря на прага, вдигна вежди и кимна към зумба групичката.

Луиз сви рамене.

Момичето кимна, поизправи гръб и излезе.

Силвия угаси повечето лампи и включи една диско топка, която бе закачила за тавана. Първата песен беше „Трилър“ — някои от жените захихикаха. Въпреки това ентусиазирано последваха Силвия. Тя не беше много добър танцьор, но ентусиазмът й беше заразителен.

Луиз излезе иззад регистратурата и си намери място най-отзад. Жените се въртяха и усукваха редом със Силвия, а когато песента свърши, смехът и пляскането бяха почти по-силни от тези на Майкъл Джексън.

Следващата песен беше нещо на испански. Луиз забрави за неувереността си и се изгуби в музиката. Темпото беше бързо и повечето жени трудно смогваха.

— Просто се движете — викаше Силвия. — Не се тревожете, ако не нацелвате стъпките!

До втория куплет някои от по-добрите танцьорки вече заучаваха движенията. Луиз винаги вдигаше погрешния крак, винаги пристъпваше вдясно вместо вляво. Но както никога, не й пукаше дали изглежда глупаво.

Песента почти приключваше, когато музиката рязко спря. Всички застинаха. В сумрака Луиз зърна тролоподобно създание до CD плейъра. Трябваха й няколко секунди да познае г-н Фоули. С ръце на хълбоците, той гледаше ядно групичката.

— Не можете така тук! Спрете веднага!

Тишината след този изблик пищеше в ушите на Луиз. Като че всяка жена наоколо бе затаила дъх. Директорът посочи Силвия с треперещ показалец.

— Правиш тези неща без мое позволение. Не можеш да превръщаш библиотеката в дансинг! — Той издърпа кабела на плейъра и размаха щепсела. — Силвия Джоунс, ти си напаст за тази общност. Тикаш в ръцете на децата ни боклучави вампирски романи, подиграваш се на тази литературна институция с необразователни филми, идваш с градските си измислици… Това не е Ню Орлиънс, не ни трябват хора като теб тук.

— Не можеш да говориш така на Силвия! — извика Бриана.

— Не, господине. Това няма да го търпим — додаде друга от жените.

Амбър и някои от останалите запристъпваха напред, сякаш щяха да се нахвърлят върху г-н Фоули. Директорът вдигна ръце пораженчески.

Висока чернокожа жена с неоновосин анцуг застана пред него и размаха пръст в лицето му.

— Г-н Фоули, не знам какъв ви е проблемът, обаче го прекалихте. Тази млада дама там помага на общността. Повечето от нас не се хващат да спортуват. А ако ми позволите, и на вас ви трябват няколко килца по-малко.

Думите на жената поразсеяха напрежението в стаята. Сред насъбраните жени се дочу хихикане, а онези, тръгнали към г-н Фоули, се върнаха по местата си. Директорът прибра глава между раменете си, победен.

Луиз се промъкна към една от жените, ниска и русокоса, и я попита:

— Коя е тя?

— Тя ли? Марти Прат. От настоятелството е. Г-н Фоули сигурно нямаше така да се разлюти, ако знаеше, че тя е тук. — Жената се засмя. — Ама че е самомнителен глупчо.

Това беше добронамерено определение. Мнението на Луиз не бе толкова меко: озлобен, жалък малък човечец.

— Да, извинявам се — каза г-н Фоули. — Права сте, г-жо Марти. Малко се поувлякох. Моля, продължете.

И той се изниза през аварийния изход, а Силвия отново увеличи музиката. Луиз се присъедини за следващото парче, макар че доброто й настроение се бе изпарило. Г-н Фоули бе възпрян засега, но нямаше да се откаже.

* * *

Когато иззвъня телефонът й същата вечер, след като беше приспала децата, на Луиз й се прииска да го запокити в стената. Вдигна, тъй като иначе хем щеше да й се наложи да изслуша едно от безкрайните съобщения на бившия си на гласовата си поща, а след това така и така да му се обади.

— Получи ли чека? — започна Брендън. — Исках да съм сигурен. Нито ми се обади, нито ми писа.

Гневът в тона му бе явен, но Луиз се престори, че не го чува. Той може би си мислеше, че светът й се върти около него, но не и тя.

— Да, тъкмо го получих вчера, нямах време да ти пиша.

— Е, сватбата е само след седмица и ти дадох аванс от издръжката, за да можеш да направиш оферта за онази къща.

— Знам, оценявам го. Приеха предложението, ще подпишем в края на месеца. Получих и сериозна оферта за старата къща, тъй че нещата се подреждат.

Внезапно я присви стомахът и я заизмъчваха киселини. Брендън бе нехарактерно отзивчив, заемайки й тези пари, но тя все така не искаше да го вижда. Щеше да й е трудно да се държи нормално край него, дори и в името на децата. Не можеше да им показва колко много неприязън изпитва към него и Джулия. Бяха разбили семейството й и тя не мислеше, че някога ще успее да им прости.

— Предполагам вече си се погрижила за дрехите?

— Взех рокля на Зоуи. Мисля, че ще й стане. Още не съм й я обличала.

— Ами смокинга? Ще трябва да се втали, нали знаеш?

— Щях да свърша това миналия уикенд, но нямах време.

Луиз седна на леглото и завъртя очи срещу отражението си в огледалото. Не беше нужно Брендън да знае, че Макс се беше запилял, докато тя подбираше роклята на Зоуи. Когато го откри, залепил поглед върху фигурките на Батман в магазина за играчки в мола, беше твърде облекчена и изтощена, за да продължава с пазаруването на дрехи. Ако разбереше, Брендън само щеше да я помисли за калпава майка. Не че и бездруго не си го мислеше.

— Ще отидем утре.

— Надявам се.

— Трябва да затварям.

Луиз го чу да мърмори нещо, но го пренебрегна. След това набра Силвия.

— Искаш ли да отидем до мола утре? — попита Луиз.

— Винаги искам. Защо?

— Трябва ми смокинг за Макс и рокля за мен, но не мога пак да отида сама с децата.

Луиз усети, че може да се разплаче само като си помисли за мъките, които я чакат, когато вземе Макс и Зоуи по задачи. Беше започнала да пазарува надве-натри, преди да ги вземе от училище, защото с тях нещата в магазина винаги приключваха с изтощение и срам. Нещо в бакалниците превръщаше малчуганите в малки машини за унищожение. Преглътна сълзите си, а гласът й проскърца жаловито по телефона.

— Какво има? — попита Силвия.

— Говорих с Брендън.

— Това ще да е било. Не се тревожи. Ще намерим смокинг и рокля. Ще е забавно.

— Да бе — каза Луиз. Беше възможно. Ако децата се държаха добре и ако можеше да забрави, че го прави за сватбата на Брендън. Захвърли телефона на леглото и отиде в кухнята за чаша вино.