Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (34)

Глава тридесет и четвърта

Някой отново беше настроил термостата в помещението на настоятелството на минусови температури. Луиз се загърна по-плътно с пуловера си и сложи длани под мишниците си, за да се стопли. Г-н Хенри седеше най-отпред, отпуснат в стола си дори повече от обикновено, и кашляше в кърпичката си. Г-н Фоули очевидно не си бе направил труда да дойде.

Силвия потупа г-н Хенри по рамото, преди да седне зад него. Той й кимна в отговор. Беше си взел болничен за цялата предна седмица и сега костите на лицето му изпъкваха, аха-аха да се покажат през кожата.

Луиз се мушна покрай Силвия и седна до Брю.

— Време е за представлението — каза той.

Настоятелите влязоха един по един и заеха местата си. Г-жа Гъндерсън накара всички да чакат, докато подреди столовете така, че да й се падне този, който иска.

Дилайла скри уста, за да сподави смеха си. Носеше бухнала, лъскава зелена рокля, каквато някоя свита зубърка би избрала за бала си.

Прат я побутна и я изгледа предупредително. Фостър се престори, че чете дневния ред, докато потропваше с крак.

Когато столовете най-сетне бяха подредени по вкуса на г-жа Гъндерсън, тя седна и подпря лакти на масата. Преподобният Макдоналд се бавеше зад останалите и седна в края на масата, без да гледа никого.

— Виждаш ли как всички влязоха заедно? — прошепна Брю на Луиз. — Нещо са се разправяли преди срещата.

— Това не е на добро.

Фостър удари с чукчето.

— Откривам събранието. Преподобният Макдоналд ще ни поведе в молитва, а след това г-жа Гъндерсън ще започне с клетвата за вярност.

Луиз сведе глава, но не чу нищо от това, което Макдоналд каза. Докато започнат да рецитират клетвата, тя вече се потеше в студената стая.

След това Фостър зачете дневния ред по бавния си, колеблив начин. Най-напред щяха да обсъдят библиотеката, което бе хубаво, защото Луиз не можеше да понесе очакването дори миг повече. Фостър завърши.

— Първа точка: г-жа Гъндерсън предложи, понеже понастоящем енорията не разполага със средствата да поддържа библиотечна система, да я закрием и да се споразумеем с енорията на Сейнт Джуд да предоставя мобилни библиотеки и други услуги на гражданите ни.

— Чакайте, това не е в дневния ред — каза Прат. — Никой нищо не е споменавал за закриване на системата.

Дилайла закима.

— Не можете просто така да го добавите. Със сигурност трябва да го одобрят гласоподавателите.

— Добре тогава — каза г-жа Гъндерсън. — Да се върнем на въпроса, както го обсъждахме. Решение срещу разширението на библиотечната система.

Луиз се огледа, объркана. Къде бяха горителите на книги? Би трябвало да са тук. Ако имаха петиция, сега беше моментът да я представят.

— Чакайте! — Силвия се изправи.

— Който иска да говори, трябва да попълни карта с молба за думата — каза Фостър.

— Дайте ми една тогава — каза Силвия. — Моля.

Секретарката на настоятелите се приближи с картата и й прошепна нещо, преди да й я подаде. Силвия кимна и я стисна за рамото. Реджина Люис беше ходила в библиотеката два пъти предната седмица — и за книги, и за да демонстрира подкрепата си.

На Фостър му трябваше цяла минута да прочете картата.

Когато приключи, покани с жест Силвия напред.

— Застанете пред микрофона и кажете името и адреса си, за протокола.

Точно когато Силвия вдигна микрофона към себе си, г-н Хенри се закашля. Луиз извади телефона си, готова да набере 911, но той спря и им направи знак да продължат.

Силвия започна:

— Искам само да кажа, че сме направили всичко по силите си да превърнем тази библиотека в жизненоважна част от общността ни. Без нея местните ученици биха били лишени от място, откъдето да си набавят книги за училищни проекти и за извънкласно четене. Също така е безопасно място за събирания след училище и в събота. Добавили сме също така уроци по компютърни науки, книжни клубове и други програми за всички възрасти. Хората не спират да идват. Може да попитате г-жа Реджина, тя ни посещава редовно, както и Шерил от пощенската станция, Мишел от химическото чистене на главната улица, г-жа Стефани от бар „Мейн Стрийт“ и още сума ти учители и ученици. Хората ще подкрепят данъка, сигурна съм.

Г-жа Гъндерсън изсумтя.

— Никой не обича данъци. Библиотеките загиват. Може би не осъзнавате, че има такова нещо като интернет.

— Библиотеката не загива. — Г-жа Труди се изправи. — Над хиляда жители на Алигейтър Баю подписаха петиция да включат данъка в бюлетината.

Пусна една дебела папка на бюрото пред г-жа Гъндерсън и се върна на мястото си.

Г-жа Гъндерсън демонстративно преброи страниците.

— Г-жо Гъндерсън — обади се Фостър. Мърморейки под нос, тя му подаде папката.

— Задължени сме от устава си да подпишем тези документи и да ги подадем към офиса на държавния секретар навреме. Ще се погрижа — каза Фостър. — Ако предположим, че всичко друго е наред, предложението с данъка ще се появи в бюлетината през септември.

Силвия плесна Луиз по ръката.

— Успяхме, моето момиче!

— Ще прекъснем за момент, за да си тръгнете, ако желаете, преди да продължим събранието — каза г-жа Гъндерсън.

— Малка победа — рече Брю, докато излизаха на паркинга. — Но данъкът все пак трябва да мине.

Силвия го хвана за рамото и го поразтърси.

— Стига бе, черногледец. Гънд не може да заповядва на цялата енория.

— Не бъди толкова сигурна. Тази стара кукувица има голямо влияние тук. По-добре внимавайте с нея.

— Ами горителите на книги? — попита Луиз. — Не се появиха.

— Не, но не мисля, че ще спрат дотук.

Брю бързо се упъти към колата си и се качи.

— Има нещо странно около тези „Граждани срещу хедонизма“, но не мога точно да кажа какво — промърмори Силвия.