Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (3)

Глава трета

Сал Фортуно донесе книгите си на регистратурата и постави библиотечната си карта върху тях. Жената с децата тъкмо си тръгваше.

Не носеше грим, което някак правеше шоколадовите й очи още по-зашеметяващи. Налудничаво му хрумна да изтича след нея, но какво би й казал?

— Хей, хайде да отскочим за по сладоледен шейк? — Щеше да е направо зловещо.

Лили се усмихна, докато сканираше картата му. Беше забелязала погледите му.

— Казва се Луиз — каза тя. — Преподавател в лесотехническия. Не видях пръстен. Но двете й деца са големи фурии.

— Забелязах.

Сал искаше да помогне, когато видя момиченцето под рафта. Но тогава беше далеч, в историческия раздел, а докато стигне, братовчедка му Хоуп вече бе помогнала. След това той се върна при високите рафтове. Каза си, че просто иска да открие книгата на Стивън Амброуз, която търсеше, но всъщност се стесняваше.

Лили сканира книгите и му ги подаде.

— Няма да я откриеш трудно. Провери на сайта на лесотехническия, в Катедрата по библиотечни науки е.

Хоуп се присъедини към тях, понесла плюшения заек и плик с памучни топчета.

— Здрасти, Сал. Не знаех, че си тук. Да не си се крил?

Сал събра книгите си. Нищо не й убягваше.

Докато растяха, Хоуп имаше досадния навик някак да знае по кои момичета си пада той и да казва на всички. Следваха подбелени очи и присмех. С мършавите си крака и рошава черна коса, Сал рядко попадаше в полезрението на кое да е момиче.

В университета обаче се беше поналял и вече не приличаше на плашило. Дори Хоуп вече не му викаше Сламения Сал.

— Че защо да се крия от теб? — попита той, смигвайки й.

— Де да те знам. Още не си ми ясен. И още не мога да разбера защо стоиш тук, а не си на север, да адвокатстваш — отвърна Хоуп, като сложи ръце на кръста си.

— Не ми хареса. Тук ми харесва. Или пък си ми липсвала.

Хоуп натика заека в задния си джоб.

— Така и така без теб не беше същото. На мен вече ми писваше през цялото време да гледам сестра ти като изгубено кученце.

Сал се чувстваше виновен, задето беше оставил Бета сама. Родителите им бяха починали, докато той живееше в Чикаго, а след това гласът й по телефона се бе променил. Дори докато му преразказваше клюките от фризьорския салон, звучеше вяло.

Не му беше трудно да напусне Чикаго. Живееше в едностаен апартамент с мебели, които с радост завеща на хазяина си. Когато се върна, купи си фургон на земята на родителите си — на има-няма километър от дома на сестра си — и се научи да отглежда ягоди. През първите три години разчиташе на спестяванията си от адвокатската работа, но на четвъртата вече беше на малка печалба. Тя значеше за него повече, отколкото хилядите, които заработваше в „Роб & Андерсън“.

— Е, вече съм си у дома, да се грижа за Бета — каза той.

— И по-добре. Иначе щях да си търся друга фризьорка. Подстригваше ме както свари, докато те нямаше — каза Хоуп.

Сал се засмя. Косата на братовчедка му винаги бе една и съща, откакто я помнеше, както и червилото й, натрапливо червено. Едно от нещата, които му се нравеха в Алигейтър Баю, бе, че всичко се променяше бавно. Всъщност завръщането му бе най-вълнуващото събитие от много време насам, поради което братовчедка му още го споменаваше, четири години по-късно.

— Ами, по-добре се връщай при кравите си тогава — каза Хоуп.

— Колко пъти да ти казвам, че нямам крави? — Сал намести тежките книги под мишница.

— Докато не си вземеш. Ще чакам прясно мляко от теб.

— Ще има да почакаш. Имам обаче зеле и картофи, ако искаш.

— Значи имаш като за ирландска яхния.

— Намини след работа.

Сал махна на Лили и си тръгна. Влизайки в пикапа си, замисли се дали да не потърси Луиз на стария си компютър. Но не можеше да се покаже в кампуса с кални ботуши и шапка на „Джон Диър“^[1]. Влезе и запали двигателя. Бета го беше уреждала с всяка неангажирана жена в града, а той бе изтрайвал по-точно една среща с всяка от тях. Сестра му му казваше, че е твърде придирчив, докато тя самата си седеше у дома, правеше му боб с ориз и му кърпеше дънките. Сал нямаше представа какво иска сестра му от живота, но знаеше какво иска той, дори да не бе сигурен, че някога ще го получи.