Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (21)

Глава двадесет и първа

Понеделник сутрин Луиз прекара първите няколко часа на работа в мъгла от изтощение. Зоуи се беше събудила към два през нощта и така и не си легна до пет. Луиз реши да гледа телевизия, наваксвайки с повторения на този или онзи сериал. После заспа в джипа на Силвия на път към работата въпреки денс музиката, която бучеше по радиото. Чувстваше мозъка си, сякаш се движи с десет километра в час въпреки петте чаши кафе, които бе изпила насила досега.

Когато дойде редът й на регистратурата, тя задряма на стола на Лили за няколко минути. Когато се събуди, пред нея стоеше жена с кисело лице и перхидролена коса.

— Ако сте приключила с дрямката, искам да поговорим.

— Да, разбира се. — Луиз се понадигна. — Извинете, дъщеря ми ме държа будна нощес.

— Аха. — Жената очевидно не бе впечатлена от оправданието на Луиз. — Възмутена съм, че насърчавате децата ни да четат тези боклуци.

Показа й книга, на чиято корица позираше жена с яркочервени устни и туника с цепка по средата.

— Това е пълна проклетия. Дъщеря ми я донесе от училище. Каза ми, че една от вас й я е дала. Не ми харесва детето ми да си взема книга от библиотеката, без да знам. Нарушавате правото ми на родител да казвам на детето си какво да чете.

Луиз още не се беше събудила от неочакваната дрямка. Взря се в девойката на корицата, сякаш момичето аха-аха щеше да продума.

— Ами, мисля, че колежката Силвия е обсъждала книгата в някои училища… — За рамото я стисна корава длан. Беше Хоуп, свила устни.

— Г-жо Урсула.

— Г-жо Хоуп. Знаете ли за това?

— За това, че г-жа Силвия ходи по училищата и се опитва да накара децата ни да четат? Разбира се.

— Значи одобрявате.

Урсула направи гримаса, все едно е заровила нос в кошче за боклук.

— Ето как ги виждам нещата — започна Хоуп. — Ако ще караш децата да четат, по-добре им дай нещо, което ще им е интересно. Не можеш да им тупнеш „Моби Дик“ и да ги чакаш да го изядат с кориците. Тази книга тук не е толкова лоша. Слагат корици като тази, за да привлекат децата. А и, г-жо Урсула, на ваше място повече щеше да ме е грижа какви ги върши ангелчето ви под пейките на игрището с онзи хлапак Краски.

— Хмпф. Г-жа Гъндерсън ще разбере за това.

Урсула пусна книгата на бюрото пред Луиз и излезе.

— Мислех, че не харесваш тези детско-юношески неща — каза Луиз.

Хоуп изпроводи с поглед Урсула, скръстила ръце.

— И нея не я харесвам. Дано двете със Силвия да се подготвяте за онази презентация пред настоятелството. Ето това ви чака.

— Всички ни чака — поправи я Луиз и за миг реши, че Хоуп може да я оспори.

— Права си. Всички сме заедно в това — рече накрая.

Луиз направи нова кана кафе за обяд. Пружинираше на пръсти, докато я чакаше да стане, поредният отчаян опит да се посъбуди. Силната музика в слушалките й в кабинката й помогна малко, но сега пък ушите й пищяха. Взе си сандвича със сирене и ябълката от хладилника и седна на масата. След няколко минути Силвия и Хоуп се присъединиха към нея.

Г-н Фоули подаде глава от офиса си. На Луиз отчетливо й се стори, че той си търси за какво да ги нахока, но успя само да измърмори:

— Да не шумите там.

— Да, сър! — Силвия отдаде предизвикателно чест, а плешивата му глава се скри отново, а щорите изтрополиха по стъклото, когато Фоули затвори вратата.

— Не знам какво сте му направили — каза Хоуп. — Беше трън в задника ми, но вече е хемороид.

— Ти ли му каза за зумбата миналия петък? — попита Луиз, докато захапваше ябълката си.

— Не, нали ви казах, че няма да ви издам. Сигурно е видял листовките. Защо? Да не се е появил и да ви е спрял?

— Опита, но Марти Прат беше там и му даде да се разбере.

Хоуп разбърка притопления си боб с ориз.

— Уха! Нали знаете, че е в настоятелството? Един вид му е шеф. Един от тях във всеки случай. Нищо чудно, че не знае къде да се дене.

— Ти ли си правила боба? — попита я Силвия. — Добре мирише.

Кокетният й тон я издаде: беше намислила нещо. Луиз я изгледа въпросително, но Силвия само се усмихна. Хоуп сякаш не забеляза.

— Сама си отглеждам боба. Това най-напред. После, не използвам нищо, освен кървавицата на „Ричърдс“. Не ме интересува кой какво приказва, тя е най-добрата. Запържваш я, а после в мазнината от нея и троицата — лук, целина и зелена чушка, северняците не го знаете това, — и малко чесън, а после всичко това и боба ги бутате в гърнето. Обаче първо вадите кървавицата и я слагате чак с ориза. Ако сложиш месото прекалено рано, почва да се разкашква.

— Интересно. — Силвия отпи от диетичната си кола и се престори, че се замисля. — Значи, искам да организирам нещо като събитие на тема здраве в библиотеката.

Хоуп отхапа от царевичния си хляб. Изражението й бе олицетворение на скептицизма.

Силвия продължи:

— Започнахме със зумбата. Но мисля, че проблемът е, че хората в наши дни не готвят. Затова така затлъстяваме.

— Това си е така — отвърна Хоуп. — Никой не знае как да готви. Правят се, че нямат време, но имат време да висят пред телевизора по цяла вечер. На мен ми трябват няколко минути да си приготвя манджата сутрин, а като се прибера, имам вечеря. Храната отвън за нищо не става.

— Само дето аз също не мога да готвя. — Силвия вдигна сандвича си с пуешко. — Мога да се оправя с това, но иначе…

— Майка ти не те ли е учила?

— И тя не готви много.

— Лоша работа.

— Тъй че можем да предлагаме готварски курсове. Но ни трябва някой, който да ги води. А Луиз вече е заета с книжния си клуб.

— Никой тук не ще да се учи да готви като янки и бездруго. Трябва ви човек, дето да готви южняшка храна. Обаче откъде ще намерите печка и котлони? Не може да ги сложите тук.

— Защо не? Г-н Хенри има походна печка и може да я донесе. Сигурна съм, че можем да съберем и още няколко преносими котлона.

— И аз имам походна печка. Става, когато спре токът.

— Чудя се дали Лили може да готви — зачуди се Силвия. Луиз потисна усмивката си. Приятелката й се беше разиграла по тънките струни на Хоуп.

— Тая жена може да прави само полуготови бисквити — каза Хоуп, хвърляйки поглед към главното помещение, за да се увери, че Лили е достатъчно далеч. — И тях ще ги обърка, добре, че имат инструкции на кутията.

— Ами някоя от другите клонове? Може би Гленда?

Хоуп изсумтя.

— Трябваше да видите какъв кекс донесе на последната разпродажба на сладки. Беше ме срам да го гледам.

— Е, тогава не знам. Може би трябва да измислим друго. Измерване на кръвното налягане. Червеният кръст сигурно ще изпрати някого.

— Това никого няма да го интересува. Но понеже и бездруго сте ме хванали да работя до късно всяка сряда, може аз да го водя тогава. Но трябва да ми намерите уреди.

— Ей, страхотна идея! Ще ти намерим каквото ти трябва. — Силвия почисти остатъците си и ги изхвърли. — Ще звънна на няколко места веднага. Междувременно може ли да погледнеш черновата ни за пред настоятелството?

— Искате да я прочета?

Силвия влезе в кабинката си и се върна с няколко закрепени с тел листчета.

— Разбира се. Познаваш онези хора. Може да ни кажеш как да ги впечатлим повече.

— Де да знам. Но ще опитам.

Хоуп си взе червен химикал и седна на бюрото. Сложи химикала зад ухото си и се зае да чете.

Мари пристигна точно в четири и половина, повлякла огромната си раница. Панталоните й бяха скъсани на едното коляно. Сложи две книги в купчината си за вземане и се облегна на стената.

Луиз сканира книгите и изключи компютъра на регистратурата.

— Не стой така, помогни ни да затворим — каза Силвия. — Изключи компютрите, докато си взема чантата.

— Да, добре. — Мари обиколи компютрите и ги угаси.

— Майка ти не е против да преспиш вкъщи, нали? — попита Луиз.

— Да, каза само да се държа добре.

— Хайде, момичета, да палим колата. — Силвия се понесе към изхода, а двете я последваха.

Луиз се радваше, че беше ред на Силвия да кара. Още беше изтощена, а и колата беше минно поле от чашки за еднократна употреба и празни опаковки. Тя опря глава назад и се заслуша с половин ухо, докато Силвия и Мари обсъждаха най-новите тийн романи.

Докато вземат децата от училище и се приберат, на Луиз й се искаше да пролази в леглото с чаша вино и книга. Вместо това разведе Мари из къщата и й каза къде са им пижамите и четките за зъби.

Когато стигнаха до спалнята на Макс, Мари вдигна ръка.

— Ако прекараш още малко време в обяснения, вечерта ще мине. Не се тревожи, ще се оправя.

— Права си. Добре, във фризера има пилешки хапки. Знаеш ли как да работиш с печка?

— Ако не знаех, отдавна да съм умряла от глад. Върви. Забавлявай се. Пазарувай или там каквото ще правиш.

— Да, добре. — Луиз си взе платнените чанти за пазар и романа, който мислеше да зачете в кафенето. — Чао, деца!

— Чао, чао! — провикна се Макс.

Влезе в комбито и запали двигателя. Нещо не изглеждаше наред. Огледа празните седалки, захвърлените чашки, забравените играчки. Децата вече й липсваха.