Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (44)

Глава четиридесет и четвърта

Сал седеше до кухненската маса и помагаше на Макс да сглоби модел на батмобила от „Лего“, докато Луиз режеше наденицата за джамбалая. Зоуи пък стоеше права на стол пред мивката и преливаше вода от една чаша в друга и обратно. Кучетата се излежаваха на дивана и се джафкаха за играчки или пък се шляеха из кухнята, търсейки храна. Във фурната два кейка с ананас изпълваха цялата къща с ухание на кафява захар и масло. Луиз почти никога не печеше сладки, но беше време да се срещне с Петигрю, а не искаше да ходи там с празни ръце.

Изсипа пушената наденица в тигана и включи газта. Така си беше представяла всичко, преди да роди. Много време й отне да стигне дотук и не всичко беше съвършено, но бе щастлива. Брендън може би си мислеше, че академичните среди са по-престижни от работата в обществена библиотека, но грешеше. Хората от Алигейтър Баю й бяха показали, че работата им със Силвия е по-важна от анонимен академичен материал, който никой нямаше да прочете. Заедно бяха спасили библиотеката, но и бяха спечелили нещо за себе си.

Луиз бе открила, че е силна — можеше да се изправя срещу съперниците си и да постига успехи. А сега, заради библиотеката, имаше и Сал. Ново начало. Телефонът иззвъня.

— Луиз? Марти Прат е. Исках само да ти кажа, че спечели поста. Интервюирахме кандидатката на г-жа Гъндерсън и тя на практика призна, че дори не иска работата. Беше доста смешно. Така де, поздравления.

Луиз разбърка наденичката, която ухаеше божествено.

— Благодаря! Страшно съм развълнувана.

— И аз. Заслужаваш я. Хубава вечер.

Луиз затвори и моментално набра Силвия.

— Силвия, чух, че има свободно място в университета в Айова. Някаква луда току-що отказала да го заеме, за да стане директор на схлупена малка библиотека в провинциална Луизиана.

Сал се ухили от масата и вдигна два палеца. Силвия изписка толкова силно, че Луиз трябваше да отдръпне телефона от ухото си.

— Браво, моето момиче!

* * *

Луиз крепеше в длан кейка, докато с другата натискаше звънеца на Петигрю. На шега бяха оставили табелата за горене на книги в двора си и дори бяха добавили още три към нея.

Айма Петигрю отвори и се усмихна широко. Носеше пеньоар с флорални шарки и овехтели пантофи. Сивата й коса бе къса и плътно прилепнала по темето и слепоочията.

— Влизайте, влизайте. Хънтър!

Макс и Зоуи се скриха зад краката на майка си, всеки стиснал по един.

— Трябва да ме пуснете, така не мога да ходя — каза им тя.

— Не се стеснявайте, дечица, имам бонбони — рече Айма.

Луиз се дотътри напред и й подаде кейка. Айма затвори входната врата и махна към столовете и креслото.

— Седнете, седнете.

Диванът беше на зелено каре, както и възглавниците, а срещу него телевизорът бе в дървена кутия. От двете му страни стояха чифт кресла, тъмнокафяви, покрити с оранжево-кафяви черги. Хоуп беше права — стаята беше като машина на времето обратно към 50-те, та чак до ламперията по стените.

Луиз не можеше да седне с децата, закачени за краката й.

— Хора, наистина трябва да ме пуснете.

Откъм кухнята влезе Хънтър Петигрю. Беше дребен, за разлика от по-едрата си съпруга — носеше омачкани панталони и риза с яка. Приведе си и подаде ръка на Макс, който се здрависа с него като миниатюрен бизнесмен, сключващ сделка.

— Ела да седнеш на дивана, момченце — каза Хънтър.

Макс се прокрадна напред и приседна на ръба на дивана.

Хънтър седна на стола до Макс и му даде метална състезателна количка.

— Да внимаваш с нея. Това беше на сина ми, когато беше малък.

Макс кимна и се заигра, донякъде плахо.

Айма взе кейка и го отнесе в кухнята, връщайки се със стъклена купа желирани бонбони.

— Доста си падам по сладкото. Никъде не ходя без нещо такова. А и защо не? Достатъчно дълго съм живяла, мога да си позволя някой порок.

Зоуи пусна крака на Луиз и протегна ръка за желиран бонбон. Айма й даде четири.

— Дай и на братчето си.

— Съжалявам, че не наминах по-рано. Все ми беше на ума, но като че ли винаги изникваше нещо — каза Луиз, сядайки на едно от креслата.

— Не се притеснявай. Ние също трябваше да те навестим, но не се проявихме много добросъседски. Само че тъкмо ми бяха оперирали таза, а пък малко преди това Хънтър имаше операция на очите. Е, и на нас ни убягна времето. Истината е, че тъкмо се канехме да наминем, когато дойде Сал и ни помоли да му помогнем с конспирацията. — Айма се засмя и седна до Макс и Зоуи, като им даде още бонбони.

— Не сме се забавлявали толкова от години — каза Хънтър. — Да караме насам-натам с мегафона и да слагаме онези табели.

Айма се усмихна на мъжа си.

— Добре се посъбуди старецът. Понапери се.

— Трябва да дойдете в библиотеката някой път, вече не е нужно да я избягвате — каза Луиз. — Макс, не пипай това.

Макс не спря да проучва с ръце лампата на масичката.

Вдигна абажура и погледна отдолу.

— Ето така се включва — каза Хънтър и дръпна една връвчица. — Може да потърсим някакви анимационни филмчета по телевизията.

— Очите ни не стават много-много за четене вече — каза Айма в отговор на поканата.

Хънтър завъртя едно копче на телевизора и на екрана, изненадващо ярък, се появи Бъгс Бъни. И двете деца зяпнаха натам, забравили за колички, лампи и бонбони.

— Но вече имаме дивидита, дискове и аудиокниги — отвърна Луиз. — Освен това имаме и уроци по готвене, кръжок по везане на гоблени, по плетене и всякакви подобни неща. Ще ви донеса графика със събитията.

— Може би няма да е лошо да излизам от време на време, сега, когато тазът ми поотмине — каза Айма.

— Чух, че имате и клуб по канаста.

— Ако имат, Ънзър може да е част от него. — Айма изяде един бонбон.

— Ще се оправя с брат ти. Време е да стопим ледовете, особено сега, ракът му напредва. Ще му кажа, че се извинявам, задето му казах, че Виетнамската война е безсмислена загуба на животи, и ще се оправим. Минаха пет години, Айма.

Тя си взе кърпичка от една кутия наблизо и поизбърса очи.

— Прав си, време е.