Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (12)

Глава дванадесета

В широкия багажник на комбито, паркирано пред старата къща на Трей, седеше жена. Сал не разбираше какво прави, но когато скокна на земята, видя, че краката под полата й до коленете са голи. Лек електрически заряд пробягна по гръбнака му, когато разпозна Луиз. Възнамеряваше да поспре покрай библиотеката, но започваше сезонът на ягодите и Сал беше зает да набира работници. Всъщност беше почти пет следобед и чак сега беше намерил време да си вземе пощата.

Виждайки Луиз, напълно забрави защо е дошъл. Косата й бе разпусната и се люшна по раменете й, когато тя тръсна глава. Попристегна сакото на тъмночервения си работен костюм, сякаш й бе студено. Сал се почуди защо тя не носи читаво яке. Февруари бе единственият студен месец в годината тук. Самият той носеше дебело плетено яке — щеше да й го даде, ако тя го поискаше. И ризата си даже би й дал. Той пристъпи встрани от алеята, а работните му ботуши затънаха до връзките.

— Дълбока кал.

— Разбрах.

Пищните крака на Луиз бяха оцапани с кал. Тя се пресегна да затвори вратичката на багажника си, а движението понадигна полата й.

Сал почти хлъцна.

— Да, добре ще ти дойдат ботуши. Че и яке. Студено ли ти е?

Тя се обърна към него и се засмя — прекрасен звук.

— Не, от Минесота съм. В такова време там носим шорти.

На Сал пък му беше станало топло. Той свали леко ципа на якето си.

— Мислиш да купуваш ли?

— Предполагам. В бюджета ми е.

— Сигурно трябва доста да се постегне. Беше на стария Трей, но го даде на братовчед си за известно време. Онзи не ставаше, тъй че не се е грижил много добре за мястото. Със сигурност не и за двора.

— Е, по-добре да огледам отвътре, така и така вече си жертвах обувките за каузата — каза Луиз.

— Ще дойда с теб.

Тръгнаха заедно към къщата. Босите крака на Луиз изненадващо не я смущаваха особено, още повече че калта сигурно беше ледена. Бетонните блокове издигаха къщата на около метър и половина, а фасадата бе синя, поръбена с бяло.

Братовчедът на Трей и тримата му пубертети диванета не си бяха правили труда да косят, камо ли да чистят. Толкова много бяха занемарили мястото, че когато старецът реши да го продаде, трябваше да наеме отряд чистачи, за да минат всичко — даже стените и килима. Трей е трябвало направо да го смени, но вероятно нищо подобно не бе сторил. Дните му на старателно свършена работа бяха отминали, а и бе твърде стиснат, за да възложи задачата на някой компетентен. Беше наел брат си Джак, по-млад и работлив от него, но не с много.

Луиз пристъпи на зелената веранда, оставяйки кални отпечатъци.

Сал я последва, като се насили да разглежда къщата, а не краката й.

— Малка е, а Трей не се е оправил изобщо с боядисването, но мисля, че е добре построена. Поне на петдесет години е — каза той. — Обшивката изглежда добре. Ще трябва да извикаш специалист да прегледа за щети от термити. Прозорците не струват много, но замазката изглежда прилична.

Сал сложи шепи на слепоочията си и погледна през прозореца. Точно както и предполагаше, Джак не беше сменил килима, който се беше разплел на места. Смътно се виждаха кухнята и златистожълтият хладилник в нея, както и печката, поне на трийсет години. Линолеумът се лющеше от пода, а откъм далечния прозорец се виждаше огромен стар климатик.

— Наоколо ли живееш? — попита Луиз, също доближавайки лице до стъклото.

— От другата страна на улицата. От нея не се вижда, но имам няколко декара и каравана. Тъкмо идвах да си взема пощата, когато видях пикапа. Не изглежда толкова зле отвътре. Килимът е ужас, а кухнята е стара, но мога да ти помогна да смениш плочките.

— Няма централна климатична инсталация.

— Няма. Но има централно отопление, което значи, че има тръби. Тъй че климатичната инсталация ще е скъпичка, но не твърде много.

— Две спални?

— Две на втория етаж, доколкото мога да преценя. Макар че онази стая там е всекидневна и може да бъде пригодена за трета спалня. — Той премина от другата страна на зелената входна врата, при другия прозорец. — Ето, кажи какво мислиш.

Луиз се вгледа. Сал не можеше да разчете изражението й. Отчаяно му се искаше тя да хареса къщата. Вече си представяше как наминава с трактора, за да окоси, а после остава за вечеря. Трябваше да се вземе в ръце и да спре да фантазира.

— По-добре да се връщам. Силвия ме чака в колата — каза тя.

— Не е искала да си скапе хубавите обувки, а?

— Исках да й предложа да ги свали и да се присъедини, но не е от тези хора.

— А ти си? — Сал повдигна вежди, престорено изненадан.

Тя се усмихна.

— Ако ситуацията го изисква.

Той слезе по стълбите на верандата и й подаде ръка. Отново усети електричеството, когато тя го докосна, и не му се искаше да я пуска. Ръката й бе мека и хладна, женствена. Отдавна не бе докосвал така женска ръка.

— Кажи ми, когато решиш нещо — каза той, докато се връщаха по алеята. — Знаеш къде съм.

— Ще ти кажа. — Луиз обърса калта от краката си на стъпенката и се качи в колата.

Сал се върна при пощенската си кутия и изпроводи колата с поглед. Искаше да влезе с взлом в къщата на Трей и да смени килима, само и само да я убеди да се нанесе.