Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lousiana Saves the Library, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Purple Girls (2017)
Начална корекция
WizardBGR (2018)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Емили Б. Когбърн

Заглавие: Луизиана спасява библиотеката

Преводач: Емануил Томов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: юли 2017

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Катя Найденова

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2364-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7066

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и седма

Докато слагаше децата да седнат в колата за поредната събота с Брендън и Джулия, Луиз изпита някакво разбиране към шефа си. Загубата на контрол я ужасяваше. За разлика от директора на библиотеката обаче, тя поне се опитваше да върши добра работа. Да, чорапите на Макс отново не си пасваха и косата на Зоуи вече излизаше от опашките й, но бяха доволни и растяха добре.

Нещо, в което Луиз започна да се усъмнява, докато стоеше пред колата и чакаше Зоуи да спре да си играе на предната седалка.

Малката крещеше и плачеше, ако Луиз я вдигне и сложи на столчето й, но в противен случай Зоуи се прокрадваше на собствената й седалка и започваше да си играе с огледалото за задно виждане и бутоните на радиото. Макс вече бе по-раснал достатъчно, за да не прави тези неща, но Луиз така и не бе намерила ефективно решение на проблема.

— Зоуи, радиото няма да се включи, ако колата не работи. Няма значение колко пъти ще натиснеш копчето, няма да стане. Моля те, отиди си на мястото — каза тя.

— Зоуи, стига си си играла — каза Макс от задната седалка.

— Добре, добре. — Зоуи бавно се върна на мястото си. Луиз трябваше да стисне зъби, за да устои на изкушението просто да я вдигне. Понякога човек трябваше да притежава търпението на дзен монах, за да изчака децата да свършат нещо сами.

Джулия ги посрещна от една от лехите на двора, когато пристигнаха. Беше плевила и впитите й дънки бяха оцапани с пръст. Брендън никога не би търпял зле поддържаната морава на Луиз и превзетите от плевели цветни лехи. Дори се беше изненадала, че не бе изкоментирал заядливо последния път, когато бе наминал към дома й. Но може би имаше твърде много други неща за критикуване, най-вече уменията й на родител.

— Мислим да ги заведем на филм — каза Джулия, докато отупваше дънките си. — Някаква нова анимация, не помня коя.

— Не ги бива да седят мирно в киното — каза Луиз. Махна колана на Зоуи, а тя моментално скочи на предната седалка и включи аварийните фарове.

Джулия сви рамене.

— Брендън иска. Нека само си измия ръцете, ще го доведа и тръгваме.

Влезе обратно.

На Луиз й се щеше да изтрие всичките си спомени, свързани с Брендън. Много от срещите им включваха вечеря и филм. Седенето в киното скриваше факта, че нямаше за какво толкова да си говорят, особено след първите няколко месеца от връзката си. След първоначалното ухажване, той бавно беше изгубил интерес към нея, прекарвайки все повече време с колегите си, пиеше по барове и ходеше по концерти без нея. Тя си беше втълпила, че е така, защото се опитва да си спечели щатно място, но и тогава виждаше, че другите съпружески двойки в университета не се държаха така.

— Може ли да се возя в тази кола? — попита Макс и докосна гумата на джипа срещу себе си, този на Брендън.

— Да — каза Луиз. — Ти, Зоуи, татко ти и г-жа Джулия отивате на кино.

— С тази кола?

— Да.

Джипът беше с вградена система за развлечение — децата можеха да гледат филм по пътя към другия филм. Имаше също така кожени седалки и достатъчно поставки за чаши, че да могат хората вътре да пият и кафе, и вода едновременно.

Минута по-късно Джулия се върна с Брендън. Носеше шорти и тъмнокафяви сандали. Луиз не понасяше мъже със сандали, но никога не бе имала куража да му го каже.

Сега лошият му вкус щеше да е проблем на Джулия. Мисълта я накара да се почувства добре, някак по-свободна.

Зоуи стоеше пред джипа, издала долната си устна.

— Хайде, Зоуи, качвай се — извика я Макс от седалката си. Тя само се нацупи още повече и поклати глава.

— Имате ли дивидита за това нещо? — попита Луиз.

— Да. Елмо и Дора Изследователката — каза Джулия.

— Пусни Елмо.

Джулия запали двигателя и сложи диска с Елмо в плейъра. Зоуи незабавно скочи на столчето си. Макар да знаеше, че е ирационално, Луиз се чувстваше сякаш губи децата си. Сложи колана на Зоуи, целуна я и бързо се извърна.

— Обичам ви и двамата.

Докато се качваше в пустия си автомобил, опита се да се успокои с мисълта за Сал вкъщи.

Брендън и Джулия се бяха съгласили да върнат децата на следващата сутрин, тъй че Луиз се изненада, когато телефонът иззвъня в осем часа. Тя тъкмо се бе поразбудила и се наслаждаваше на чувството от Сал до себе си. Още не й беше до бившия й. Но по типичен за Брендън ход, беше накарал Джулия да се обади.

— Може ли да дойдеш и да ги вземеш, моля те? Не знам какво става, но не правят нищо, за което ги молим.

Сякаш не се случваше всеки ден. Брендън и Джулия вече виждаха какво представлява животът на Луиз. Не че Брендън щеше да го осъзнае.

— Добре. Съжалявам, че ви тормозят.

— Е, деца са.

— Идвам след половин час.

Луиз затвори и се облече с дрехите от предния ден.

Сал седна в леглото, привлекателно чорлав, гологръд и небръснат.

— Какво става?

— Някакви драми с децата. Не знам. Нищо сериозно. Мисля, че просто на Брендън вече са му писнали.

Сал си сложи дънките и се огледа за тениска.

— Ще отида да направя кафе.

Когато Луиз привърши с тоалета си, влезе в кухнята и завари Сал вече да й налива кафето в чашата за път. Добави нискомаслена сметана, точно колкото трябваше, и й подаде чашата.

— Благодаря. Наистина се надявам Брендън и Джулия да не са намразили вече децата — каза Луиз.

— Няма как. Децата са и негови.

— Е, да, но може да мрази мен, задето не съм ги отгледала както трябва. Или задето съм им предала кофти гени. Или каквото и да е. Сигурна съм, че това някак е моя вина.

— Ако се държи така, значи е задник. Но не мисля, че ще стигне чак дотам. — Сал си взе чаша. — Поне се е оженил за теб, не може да е пълен идиот.

— Да, надявам се да си прав.

Луиз никога не бе глобявана за превишена скорост, но по пътя към Брендън и Джулия вдигна над сто, разтревожена. Брендън можеше да реши, че децата се държат толкова зле, че не иска повече да ги вижда, или че Луиз не трябва да ги гледа, а после да се опита да спечели попечителство над тях.

Отвори той. Стоеше по пижама и избеляла тениска, беше небръснат.

— Не знам какво им става, но не мирясаха цял филм, отказаха да си легнат до полунощ, а сега Макс не иска да ходи до тоалетната, нищо че току-що стана. Какво, ще пишка на пода ли?

— Може. И ще ти кажа какво им става. Това са деца. Децата са такива. Да си родител е така.

— Макс каза, че вече не ми е приятел и че дядо Коледа няма да ми донесе подаръци.

— На мен ми го повтаря почти всеки ден.

Луиз се промуши покрай Брендън. Макс и Зоуи седяха на дивана и гледаха анимационни филмчета, още по пижамки.

— Макс, отиди до тоалетната, моля те.

— Не! Никога!

— Добре. Тогава изключвам телевизора.

— Не съм ти вече приятел!

— Добре. Само отиди до тоалетната.

Луиз се пресегна към дистанционното.

— Добре де, добре. — Макс стана и тръгна по коридора.

Брендън седна в едно кожено кресло.

— Опитах се да го заведа до тоалетната и в киното, но и тогава не искаше. Само си поигра с тоалетната хартия. И все риташе седалката пред себе си и питаше кога ще свърши.

— Добре дошъл в живота ми.

— Зоуи пък не се спря и за пет минути. Искаше да се разхожда по стълбите и да се качва на чуждите седалки. Накрая Джулия трябваше да я отведе в мола.

— Предупредих ви, че филмът е лоша идея. Трябва да имате предвид на колко са.

— Да… — Брендън изведнъж се заинтересува от едно петно на килима. — Ъм, знам, че са ми деца, но не мисля, че бих могъл да правя… каквото правиш ти. Много е трудно.

— Да. Да, трудно е.

— Тъй че го оценявам. И съжалявам, че критикувам наляво и надясно, знам, че се държа като магаре.

— Децата могат да са много затормозяващи — каза Луиз.

Може би Брендън започваше да стопля.

Той вдигна глава.

— Не, няма проблем. Искам да опитаме пак следващия уикенд.

— Хубаво. Ще се почувстват по-добре, когато свикнат с вас. А и вие ще свикнете да се оправяте с тях.

Макс излезе от тоалетната и застана пред Луиз.

— Може ли вече да си ходим?

— Да.

— Веднага.