Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (10)

Глава десета

Когато на следващата сутрин Луиз и Силвия пристигнаха на работа, точно пред входа на библиотеката накриво бе паркиран форд комби. До вратата ги чакаше белокоса дама в бял полиестерен костюм, в краката й — торба с книги.

— Добро утро, дами!

— Здравейте, г-жо Труди. Пак ли сте подранили, или ние закъсняхме?

Силвия взе торбата на г-жа Труди и отключи.

— О, не, скъпа, не сте закъснели. Вече не спя много добре. Будя се в пет и нищо не е отворено освен онзи „Уолмарт“ на Петдесет и първа. Бих отишла да поседна там, но да ви кажа, кафето не е хубаво.

— Влезте, ще ви направим ние — предложи Силвия.

Вътре Луиз се упъти право към бюрото си, а Силвия включи машината за кафе. Вече бяха свикнали да идват преди всички останали. Силвия казваше, че преди второто кафе не й е до други хора, освен Луиз. Само за г-жа Труди правеше изключение.

И Луиз харесваше възрастната дама. Познаваше всички в енорията и беше вечно пълна с истории — кой родил, кой се оженил, кой починал, кого преместили в старчески дом. Майката на самата Луиз бе стеснителна, живееше в малкия си свят на домакинстване и ненатрапчив доброволчески труд.

За разлика от нея, г-жа Труди сякаш не се прибираше. Разказа на Луиз как съпругът й починал преди няколко години и оттогава постоянно гледала да си търси занимания. Извън библиотеката доброволствала като „баба по заместване“ в началното училище, ходела на уроци по рисуване, работела в кухня за бездомните.

Г-жа Труди седна на обичайния си стол край списанията и отвори „Пийпъл“. Когато кафето стана готово, Луиз й го отнесе.

— Само не давайте на г-н Фоули да ви види с него, ще дойде всеки момент.

— Скъпа, г-н Фоули ми е бил ученик. Никога не ми е правил проблеми.

— Нима? Явно не се е променил много — каза сухо Луиз.

Г-жа Труди сръбна кафе.

— Веднъж да разбере кой командва, става като плюшена играчка. Запомни го, скъпа.

— Ще опитам. — На Луиз й бе трудно да си представи г-н Фоули като плюшена играчка. През първия й работен месец беше излизал от офиса си само за да се оплаква от шумните си подчинени — най-вече Луиз и Силвия — или за да отиде на обяд до „Морските дарове на Антъни“. Нервите на Луиз бяха опънати във всеки момент, докато той бе наблизо. За щастие, Фоули идваше късно на работа и си тръгваше рано.

— Хайде, хайде. С това отношение докъде ще я докараш? Живея в този град от много отдавна и едно ще ти кажа: старата гвардия ще се кълне до смърт, че нищо не можеш промени наоколо. Нямали пари, нямали подкрепата на местните. Да не вземеш да повярваш! Г-жа Гъндерсън и блюдолизците й се канят открай време да затворят библиотеката. Ако останете, ще трябва да се борите с нехайството на г-н Фоули и с нейната враждебност, но ще се намерят доста хора да ви подкрепят.

— Коя е г-жа Гъндерсън?

— Не знаеш ли? Скоро ще разбереш, скъпа. Тя е член на съблюдателния събор, но й се иска да е следващият кмет. Мрази библиотеката, защото Беатрис, братовчедката на Хоуп, се кандидатира срещу нея на последните избори. Даже почти спечели. Г-н Хенри и семейството му пък подкрепиха Беатрис и г-жа Гъндерсън не може да му прости. Иска да закрие цялата система. Тя успя и да спре последната наредба за данъчно финансиране на библиотеката.

— Какво е съблюдателен събор?

— Като общински съвет, но за енориите. Нали знаеш какво наричаме енория тук? — И г-жа Труди изгледа Луиз над ръба на чашата си.

— Луизианският вариант на окръг. Само толкова знам.

— Е, съблюдателният събор са шефовете ти. Както и на г-н Фоули.

— Еха, провинциална политика.

— Тъй, тъй. Казвам ти, не им давай да те стряскат. Опъни им се.

— Добре. — Когато се ожениха, Луиз винаги позволяваше на Брендън да става неговото: тя гледаше филми, които не искаше, ядеше неща, които не искаше, само и само да му угоди. Докато не роди Макс. Децата й дадоха сили — и силите й трябваха за децата. Никой друг нямаше да се сети да каже на касиера в закусвалнята да смени играчката, която не им харесваше, или на момичето в занималнята — че искат да гледат Елмо вместо Томас Локомотива. По необходимост Луиз трябваше да преодолее свенливостта си. Трябваше да разчита на този кураж, за да се справя с шефа си и политическите машинации в Алигейтър Баю.

Луиз остави г-жа Труди с лайфстайл списанията й и се върна в кабинката си. След няколко минути задният вход на библиотеката се отвори шумно. Луиз се изправи: кой беше вече в толкова лошо настроение? Ничия сутрин не можеше да бие нейната. Макс беше отказал да си сложи обувките — захвърли ги през стаята и почти улучи сестра си. После задърпа ризата на Луиз, докато тя се опитваше да облече Зоуи. Накрая успя да я скъса, а Луиз го изтика навън бос. В колата най-после се бе превърнал в добро момче, позволявайки й да го обуе. Нищо необичайно в живота с тригодишно момче.

Вихрено влезлият посетител бе Хоуп. Стигна със заканителна стъпка до кабинката си и хвърли чантата си на бюрото.

— Тая ми ти Хилда. Кълна се, ще й нашаря задника от тук до реката. — Силвия се изправи, протегна се и отиде да си направи третото кафе.

— Какво сега, моето момиче?

— Пак ми е заринала двора с гуми. Откъде ги намира, един Бог знае.

— Това съседката ти ли е?

Луиз като че ли беше чувала и преди за Хилда, но Хоуп не спираше да говори за всички в енорията, тъй че трудно можеше човек да запомни. При все това Луиз чакаше историите й като същински епизоди на сапунен сериал.

— Тази до мен. Лудата вещица паркира колкото може по-близо до собствеността ми. Проклетият пикап ми прави постоянно сянка на лехата с боба. Сега пък й щукнало да хвърля гуми в двора ми.

— И какво ще правиш? — попита Силвия, връщайки се с дядо-Коледовата чаша.

— Изтърколих ги на паркинга на банката до мен, както винаги. Ще ги хвърлят някъде. Няма файда да ги връщам в двора на онази кукувица, само ще ги изсипе връз цветята ми утре.

Луиз се усмихна и сложи етикет на поредната книга.

Предната седмица Хоуп им беше разказала за третия си братовчед, който се покатерил през прозорец на енорийския затвор, за да посети приятел.

— Трябва да си тъп, та вдлъбнат, че да те арестуват, задето си влязъл с взлом в затвора — отбеляза тогава Хоуп, клатейки глава.

Луиз също стана за още кафе. Докато се връщаше, г-н Фоули тъкмо се довличаше, изсумтя едно „добрутро“ и се шмугна в офиса си, като спусна щорите. Силвия беше започнала да нарича мястото „мъщерата“. Подаде глава в кабинката на Луиз, ухилена.

— Дали си пуска порно там?

— Не искам да знам.

— Мне, мотае се по сайтове за развъждане и залагане — обади се Мат, прегърбен до входа на кабинката на Луиз, усмихнат — рядко явление.

Кльощавият системен администратор прекарваше повечето си време прегърбен над клавиатурата или по другите клонове на библиотеката. Хоуп им бе казала, че имал две малки деца, трудно за вярване, изглеждаше твърде млад дори за да пие. Въпреки едроплетения му колан панталоните му все изглеждаха, сякаш ще се свлекат по кльощавите му крака.

— А стига бе — отвърна Силвия. — Не може просто да изтърсиш нещо такова и да не кажеш повече. Развъждане? Какво, проститутки ли си търси?

— Не! — Мат размаха отбранително ръце. — Развъждане на кози. Това прави. И кучета развъжда. Води ги по изложби даже.

— Що за работа за скотовъд — да управлява библиотека? — Силвия излезе от кабинката си и сложи ръка на хълбока си. Мат извърна поглед. На Луиз понякога й се щеше да напомня на Силвия, че е ослепителна. Не че щеше да свърши работа. И да спреше да слага грим, и да започнеше да се облича в чулове, мъжете пак щяха да я зяпат.

Мат се съсредоточи върху един от ъглите на кабинката й.

— Не знам. Мисля, че известно време е бил училищен библиотекар. Но тъй де, пуска снимки на козите си и си чати с други като него. Но му показах как да си трие „бисквитките“ и архивите на браузъра. Не ща да му гледам нещата.

— Значи без шантави тайни хобита? — Силвия се подпря на кабинката на Луиз, кръстосала дългите си крака.

— Надявам се, че не… — Мат срещна погледа й за миг и отново погледна встрани.

Задната врата отново се отвори и пропусна лъч светлина, който озари увисналите в помещението прашинки. Влезе г-н Хенри, стиснал чашата си. Мат измънка поздрав и се скри в кабинката си.

— Добро утро, дами — поздрави ги на свой ред г-н Хенри, спирайки пред работното място на Силвия.

— Г-н Хенри, може ли да ви питам нещо? — започна тя. — Защо библиотеките тук нямат дивидита, дискове или електронни книги?

Помощник-директорът отпи от чашата си и отвърна:

— Г-н Фоули смята, че библиотеките трябва да имат книги, само книги. Дълго време го убеждавахме дори за аудиокнигите.

— Това е единствената библиотека, в която не съм виждала никаква мултимедия. А би увеличило посещаемостта — додаде Луиз.

Г-н Хенри отново вдигна чашата си.

— Може да го попитате дали не иска да поръча мултимедия. Той се занимава с всички поръчки, знаете.

— Със сигурност ще повдигнем въпроса.

Силвия седна и зачатка по клавиатурата, гривните на китките й се раззвънтяха.

Г-н Хенри бавно стигна до собствената си кабинка в общото помещение. Луиз се запита какво точно прави там. Беше споменал, че координира с останалите три клона, всеки от тях с по двама-трима служители. Като Мат, и той често се разхождаше между тях. Трудно беше човек да си го представи как отстоява позиции пред неприятно звучащата г-жа Гъндерсън, но преди години може би е бил по-пламенен. Видимо бе залинял дори откакто Луиз се беше запознала с него. За разлика от г-жа Труди, той сякаш вече се беше предал. Тя беше около двайсет години по-възрастна от него, но нямаше да се спре, докато тялото й не я принудеше.

Луиз взе поредното трилърче от количката с книгите и въведе заглавието. По време на часовете си в университета бе научила всички кодове и полета, които трябваше да се попълнят за всяка книга. Повечето библиотеки обаче копираха записите от Библиотеката на Конгреса, а ако не нейните — на някоя от другите авторитетни. Луиз потърси данните за тази книга. Доколкото разбираше, разправяше се за нападение над Форт Нокс от алчни терористи. Библиотеката на Конгреса още не бе въвела книгата, но пък тази в Сейнт Джуд — да. Отнякъде се чуваха острите токчета на Силвия. От енорийската библиотека в Сейнт Джуд се бяха справили прилично с данните, тъй че Луиз ги копира.

Отново оглеждаше книгата, за да се увери, че всичко е наред, когато се разнесе пронизителен писък. Звучеше като от Силвия. Луиз се побоя да се изправи. Не знаеше дали да очаква още някой див звяр, луд с оръжие или съсед на Хоуп. Изтика стола си назад и се престраши да погледне.

Г-н Фоули, сложил ръце на кръста, клатеше глава срещу Силвия. Тя държеше чашата си, но повечето кафе вече се намираше върху бялата й риза.

— Не знам какви ги правеше. Направо се натресе в мен. — Г-н Фоули поклати глава отново и се върна в офиса си.

Силвия примигна, насълзена, обърса очи в ръката си.

Ризата й бе прогизнала чак до бежовия дантелен сутиен.

— Обърнах се и беше право пред мен. Не знам какво стана.

— Хайде да отидем до кабинката ми. Имам резервен пуловер — каза Луиз.

Силвия се отпусна в стола на Луиз — тя никога не я бе виждала толкова смутена. Мелодрамите й обикновено бяха повече театър, но този път наистина плачеше. Не знаейки какво да стори, Луиз се пресегна към чекмеджето за пуловера.

— Дори не ме попита дали съм добре. Това кафе можеше да е горещо. Добре, че беше преседяло час. — Силвия взе кърпичка от кутията на Луиз и издуха носа си. — Мразя го. Мразя, мразя, мразя.

— Той е шантав тип с Наполеонов комплекс, обсебен от кози. Не си струва мразенето.

Луиз й подаде пуловера. На Силвия й стягаше около бюста.

— Как се оказахме с най-странния шеф в цяла Луизиана?

— Не знам, но съм сигурна, че можем да се справим с Наполеон младши. Не може да е по-труден от децата ни, нали така?

Силвия се засмя.

— Ще го принудя да поръча дивидита, ако ще да стигна чак до съблюдателите.

— Това може да не е добра идея.

Луиз й разказа за г-жа Гъндерсън.

— Божичко, в какво сме се забъркали?

— Не знам, но със сигурност няма да е скучно.

* * *

Каквото и да правеше, числата от калкулатора в смартфона на Луиз не излизаха. Така де, излизаха, но не й харесваше как. Числата й казваха да продава къщата.

— Мамо? — Макс се измъкна от стаята си в пижамката си на кучета, която вече му теснееше. — Искам да ям.

— Лягай да спиш — по навик рече Луиз.

— Гладен съм.

— Добре, добре. Ела на масата. Искаш ли „Чириос“?

Макс кимна и седна. Луиз изсипа малко зърнен снакс в купичка и също седна.

— Искаш ли да се преместим в нова къща?

— Не.

— И аз не искам. Но ще си намерим друга, с люлка.

— И с пързалка?

— Да.

— Добре.

Макс захрупа зрънчовците, докато Луиз се опитваше да си представи ситуацията в перспектива. Имаше две чудесни деца, прилична работа. Къщата беше просто предмет. Предметите се подменяха. Когато беше малка, баща й използваше тази фраза всеки път, когато нещо се изгубеше или повредеше. Просто предмет.

— Хайде, Макс, ела да ти почета — каза тя, когато остави в мивката празната купичка.

— Добре. Прочети за зайчето с кутията — каза Макс и се прозя.

Луиз намери книгата и приседна на леглото му, а той се зави и прибра мечето си под мишница. Докато свърши приказката, той беше заспал. Луиз го целуна по челото и се върна в хола, за да изпрати имейл на брокера си.