Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (7)

Глава седма

Два дни след Нова година Луиз и Силвия пристигнаха в Алигейтър Баю за първия си работен ден. Безистените и хипермаркетите на Сейнт Джуд лека-полека изчезнаха, останаха само дървета, трева, безоблачно синьо небе и тук-там някое прегазено животно.

Колкото повече приближаваха библиотеката, толкова повече се тревожеше Луиз.

Щяха да работят на място, застинало някъде в 87-ма. Никой не го използваше — никого не го бе грижа за него. Тя и Силвия или трябваше да вдигнат библиотеката на крака, или да умрат от скука. Също така изтръпваше от неизменната хаплива забележка на Брендън.

— Леле, Луиз. Не можа ли по-добре?

— Знаеш ли, живяла съм тук цял живот и никога не бях идвала в тази енория, докато не стана време за интервютата ни — каза Силвия.

— Наистина ли? Не си ли завършила „Луизианознание“? — Луиз наистина бе изненадана. Обикновено Силвия бе нейният водач в дебрите на южняшкия живот. Беше обяснила на приятелката си янки, че да си поръчаш сандвич с дресинг, това значи с маруля, домат и майонеза; беше наблегнала колко е важно да напръска срещу термити и беше до нея в първия случай, когато трябваше да се справя с прогнозата за ураган.

— Ха-ха. Слабоизвестен факт: бакалавърската ми степен беше по биология. Сериозно обаче, никога не съм имала причина да идвам. Така де, огледай се. Само на петнайсетина километра сме от границите на Сейнт Джуд, а тук вече няма нищо.

— Досега съм преброила два мъртви опосума, една миеща мечка и скъсана гума.

Силвия свали сенника и си сложи още червило.

— Честно казано, не знам почти нищо за провинциална Луизиана. Аз съм си от Ню Орлиънс. Дори нямаше да съм в Сейнт Джуд, ако не беше работата на Джейк. — Тя вдигна сенника отново и въздъхна. — Бившата му работа.

— Явно ще трябва бързо да се учим — каза Луиз.

Свърна на изхода към Алигейтър Баю, подминавайки едно сметище и бензиностанция с две помпи. След това минаха покрай върволица от полусринати къщи и каравани, дръпнати по-далеч от пътя. Моравите им бяха украсени с потрошени коли и други зрелища, от фалшиви кладенци до тоалетни чинии. Вместо кофи за боклук имаха метални клетки, за да не могат дивите животни да тършуват из него.

Луиз тръгна по главната улица — сладоледаджийницата, бензиностанцията, „Подстрижки и боядисване“. Девет часа на ден, всеки работен ден това щеше да е тяхната улица, техният град.

Когато стигнаха до бакалията, Силвия поклати глава.

— Ама тук наистина е мъртвило.

— Някъде има съдилище и община. Може би на главната улица. Искаш ли да ги потърсим? Имаме време. — Луиз не бързаше да стигне до библиотеката. Докато не излизаха от колата, можеха да се преструват, че само минават.

— Не. — Силвия се облегна назад. — Ще ги намерим рано или късно. Боже, толкова съм уморена. Трябва ми кафе. Има ли откъде да си взема едно лате? Някой „Старбъкс“?

— Да, точно до магазинчето за изтънчени сандвичи и двайсет и четири часовите спа процедури.

— Да, ясно.

Силвия отново въздъхна.

— Ти ни въвлече в това, нали не забравяш?

— Тогава ми се струваше добра идея.

— Така звучи животът ми накратко.

Луиз спря на паркинга на библиотеката до бял микробус. Искаше да се върне в Сейнт Джуд и да забрави за Алигейтър Баю.

Само че там вече нищо не я очакваше. Нямаше място в лесотехническия, беше само въпрос на време да продаде и къщата си. Нямаше как да си я позволи със заплатата на библиотекарка.

— Изглеждаш умърлушена — каза Силвия, сваляйки огромните си слънчеви очила, като на шейсетарска кинозвезда. — Хайде де, ще се справим.

— Липсват ми децата.

— Моля ти се. Чудесно си прекарват. Обожават училището, добре им се отразява. Спри да се виниш. Правиш каквото трябва.

— Предполагам…

Луиз излезе от колата. Носеше тъмносиньо костюмче с чорапогащник и черни боти. Още не беше осем сутринта, а от чорапогащника кожата вече я сърбеше. Искаше си дънките и тениската.

Силвия носеше широка бяла риза, черни панталони и десетсантиметрови токчета. Изглеждаше като фотомодел, озовал се в гетото.

— Време е за работа — каза тя, излизайки, като отметна дългата си гъста коса.

Луиз нарами чантата си и трепетно се втренчи в ниската тухлена постройка. Парцаливите треволяци наоколо кафенееха, а дъбовете от празната незастроена площ до библиотеката се протягаха към нея, сякаш за да я изтикат оттам. Луиз си въобрази, че гората иска да нахлуе там, но всъщност беше обратното. Освобождаваше се все повече и повече земя за ресторанти и масово строителство. Някъде отдалеч дори се дочуваше грохотът на строителни машини, като предзнаменование за дъжд.

Луиз предполагаше, че край библиотеката още не са се навъдили сгради заради инцидента с влака. Като се сети за неидентифицираните химикали, разлети тук, кожата я засърбя още повече. Подуши въздуха, но долови само парфюма на Силвия. Тя вече пристъпваше през двойната стъклена врата. Луиз пристегна презрамката на чантата си и я последва.

— Ето ни и нас. Нашата библиотека.

Луиз не отвърна. Ако Силвия не стоеше до нея, сигурно щеше да се разплаче. Не искаше да живее в този скапан уж град насред нищото и да сканира баркодове, както се беше изразил Адуел. Тя се опита да събере цялата сила на волята си, за да го опровергае. Имаше хора в това градче, които заслужаваха библиотека, а разполагаха само с това, крайно недостойно да се нарече така. Тя и Силвия щяха да го променят. Трябваше да се съсредоточи върху предизвикателството, иначе щеше да се срине в депресия. Лили излезе иззад регистратурата си. Сивкавокафявата й коса беше накъдрена и лакирана, тъй че да стои относително мирна.

Носеше същата блуза и широки панталони, които Луиз помнеше от предното си посещение.

— Г-це Луиз. Радвам се пак да ви видя.

— Подобно — отвърна Луиз. — Това е Силвия Джоунс.

— Да, знам. — Лили хвана в шепи ръката на Силвия. — Как сте?

— Добре. — Силвия я дари с най-бляскавата си усмивка. — Ще ни разведете ли?

— Да. Г-н Фоули и г-н Хенри скоро ще пристигнат. Но първо трябва да отчетете, че сте дошли.

Докато Лили ги водеше към задната работна стаичка, Силвия повдигна съвършено оскубаните си вежди. За последно Луиз беше отчитала пристигането си, докато работеше в столовата в университета. Силвия навярно никога през живота си не беше използвала работен часовник.

Някой, може би самата Лили, беше използвал съвсем истинска печатна машина, за да изпише имената на Силвия и Луиз на бежови работни картончета. Лили им показа как се слагат в старомодния работен часовник. Той изщрака и мигновено върна Луиз в студентските й години. Тя бе ненавиждала еднообразната, затъпяваща работа в бюфета. След като напусна, превърна униформата си в парцал за обувки.

— Имате ли някакво кафе? — попита Силвия.

— Тъкмо сварих — каза Лили. — Тази чаша е на Хоуп, тази е на г-н Фоули. Изберете си някоя от останалите. — Силвия си избра една, украсена с цветя, и си наля.

— Леле майко! Силничко е.

— Имаме и сметана и захар.

Докато Силвия си приготвяше заместителя на лате, Луиз огледа новата си работна обстановка. Четири кабинки по протежение на стената, в които човек едва можеше да се обърне, колички с книги, паркирани насам-натам из помещението. Главният клон на библиотечната система в Алигейтър Баю трябваше да разполага с достатъчно хора, за да поръчва книги, да се грижи за заплатите и счетоводството и да управлява трите други клона. Някой трябваше да координира детско-юношеските програми. Сметките не излизаха. Или повечето хора работеха на повече от една длъжност, или много работа оставаше несвършена.

До миникухнята имаше остъклен офис със спуснати и потъмнени щори.

— Това е офисът на г-н Фоули. Той е директорът — каза Лили.

— Да, видях го, когато дойдох първия път, за проучването си — отвърна Луиз, опитвайки се да звучи безпристрастно. Г-н Фоули странно отсъстваше по време на интервютата на Луиз и Силвия. Г-н Хенри пък смотолеви някакво оправдание вместо него, на което сякаш сам не вярваше.

— Тъй, тъй. Баш него видяхте. — Лили си наля малко от гъстото си черно кафе, добавяйки щедра лъжица захар. Съсредоточи се върху чашата си.

Сигурно беше смутена, задето се скри, когато Зоуи събори рафта с розовите романи. Г-н Фоули такъв цербер ли беше, та да я е страх толкова от него? Ако да, тази работа щеше да се окаже огромна грешка.

Силвия отпи от кафето си и остави чашата на бюрото — толкова висока, особено на токчета, че сякаш бе твърде голяма за тази кухничка, за цялата провинциална библиотека. При все това се бе облегнала на регистратурата с лекотата на актриса в ролята на живота си. На Луиз й се искаше да притежава част от осанката на приятелката си, но чорапогащникът й се впиваше в коремчето, а краката вече я боляха в неудобните обувки. Беше й неудобно във всеки възможен смисъл.

Когато откъм главното помещение нещо изтрещя, дори Силвия подскочи. Луиз вече си представяше селяци с пистолети, но беше просто ниската вратичка, вградена в регистратурата.

В кухнята влезе г-н Фоули, нахлузил обувки сабо. Отблизо не приличаше на човек, начело на библиотечна система. Яката на ризата му бе на дупки, а долните краища на панталоните му бяха захванати с телчета, а не зашити.

Луиз бе очаквала срещата им със страх. Щеше ли той да се сети за децата й, дивеещи из библиотеката? Ако да, сигурно я мислеше за неспособна майка, а следователно и за неспособен служител.

Лош начин да започнеш кариерата си на библиотекар.

— Лили, и преди съм ти казвал, нали? Не отключваме до осем сутринта. Не искаме външни хора да влизат напосоки, преди да започне работното време. — Директорът сложи ръце на хълбоците си, странно женствен жест.

— Да, сър — рече Лили, оклюмала нос.

Той се опита да преобрази намръщеното си изражение в нещо като усмивка.

— Вие двете сигурно сте новите библиотекарки. Добре дошли.

Луиз спря поглед на безинтересното му лице. Ако директорът я помнеше, с нищо не го показа. Тя стисна пухкавата му ръка. Беше суха като шкурка.

Силвия трябваше да се понаведе, за да се здрависа с шефа си. Блъсна го с пълната сила на белите си зъби.

Усмивката на г-н Фоули се поразсея, само за миг. Луиз почти си помисли, че си го е въобразила. Всички харесваха Силвия. Дори да не искаха.

— Е, ще оставя Лили да ви разведе — каза той и се скри в офиса си.

— Ама че мил човечец — изкоментира Силвия, с глас едновременно сладък и саркастичен.

Лили включи един компютър с прикачен към него апарат за етикиране, привеждайки се по-ниско, отколкото бе нужно. Луиз като че ли долови играеща по крайчетата на устните й усмивка.

— Е, разпределете ни по окопите — каза Силвия. Лили се надигна.

— Разбира се. Има две празни кабинки. Първата от четирите е на Мат — той се грижи за счетоводството и компютърната ни система, а последната е на Хоуп, така че си решете коя от двете по средата за коя от вас да бъде.

Всяка кабинка имаше прозорче към паркинга. Луиз бе благодарна за гледката, макар да представляваше само асфалт, железопътни релси и дърветата в далечината.

— Ще взема кабинката до Хоуп — каза Силвия. — Дочух, че е голям образ.

— Образ ли съм?

Другата библиотекарка се показа иззад Лили, отново демонстрирайки свръхестествената си способност да изниква отникъде. Силвия протегна елегантния си маникюр към грубата длан на Хоуп.

— Силвия Джоунс.

— Разбрах аз. — Двете се здрависаха. — Трябва да ви науча да боравите с компютрите. С книгите ви бива, но никога не сте работили в обществена библиотека, нали така?

— Не, не сме — отвърна Луиз. — Но съм сигурна, че можем да се научим.

— Ще изляза отпред, в случай че пристигне някой — каза Лили, отстъпвайки назад. — Успех.

— Оставете си нещата и ще отидем да се видим с г-н Хенри — каза Хоуп.

Луиз влезе в кабинката си и изпробва стола зад бюрото. За разлика от реликвата в кабинета й в университета, този беше на по-малко от десет години и даже си имаше тапицерия и облегалка, която можеше да се регулира. Компютърът обаче също беше на около десетилетие и зазвуча, сякаш вътре в него се въртяха зъбчати колелца, когато Луиз натисна бутона за включване.

Когато седна, кракът й закачи нещо под бюрото. Смъкна се на колене и избута стола встрани. Под бюрото й беше натрупана цяла купчина остаряло оборудване — два телефона с шайби, факс машина с прилежащата й ролка и матричен принтер. Луиз вдигна оборудването на бюрото си, машинка по машинка.

— Откъде взе тези неща? — попита Хоуп.

Луиз тъкмо беше измъкнала факса и го изтърколи към нея.

— Машина на времето. Пристигнаха от 90-те.

— Боже мили. — Хоуп вдигна машината и я заоглежда. — Нека взема кашон.

Силвия излезе от кабинката си.

— Ей, как така на нея все се падат готините неща?

Хоуп прибра факса в един празен кашон, влезе в кабинката на Луиз и събра и останалите неща.

— Направо излагация. Г-н Фоули вика, че се бил отървал от боклуците.

Отвори се задният вход и влезе помощник-директорът.

— Добро утро, дами.

Макар и над един и осемдесет, г-н Хенри ходеше прегърбен и изглеждаше по-нисък. Изглеждаше на не повече от шейсет и нещо, но вървеше бавно и внимателно, като същински старец.

— Само ще изхвърля боклуците — каза Хоуп.

— Това откъде се е взело? — попита г-н Хенри.

— Изпод бюрото на г-жа Луизиана.

— Майчице. Е, то е собственост на енорията. Не можем просто да го изхвърлим. Ще трябва да го изпратим на склад. Мислих, че г-н Фоули вече се е погрижил.

Хоуп надигна кашона, сплела здравите си ръце.

— Натикал го е в някой ъгъл. Типично.

— Остави го ей там, до вратата. Ще завъртя няколко телефона и ще разбера какво трябва да го правим. Хайде да поседнем и да поговорим.

Хоуп завъртя очи и остави кутията до задния вход. Преместиха се в кухнята, където г-н Хенри си наля чаша кафе, добавяйки щедра доза растителна сметана. Луиз, Хоуп и Силвия си придърпаха столове около сгъваемата масичка. Г-н Хенри приседна така, все едно всичко го болеше.

— Артрит, кръст… Имам всички старчески болежки — обясни той. — Да не говорим за стомаха. Не мога даже кафе да пия, без хубаво да го избеля.

Силвия отново вдигна вежда. Луиз кимна в съгласие с неизречения й коментар. Всичко тук се разпадаше, включително служителите. Г-н Хенри сръбна кафе.

— Много се радвам, че се присъединихте. Г-н Фоули и аз остаряваме. Ще ни трябва свежа кръв. Не се обиждай, Хоуп.

— Дума да няма, г-н Хенри. И аз не съм вече младо теленце.

Хоуп стана и също си наля кафе.

— Само се надявам градските момичета да поостанат. Последният ни нов човек изтрая няколко месеца, преди да си бие камшика. Малките градчета комай не са за всеки.

Г-н Хенри пренебрегна коментара на Хоуп.

— Имаме няколко неща за вършене. Трябва ни бюлетин, като този. — Извади от спортното си сако от туид листовка от енорийската библиотека на Сейнт Джуд. — Някой трябва да измисли програми за юношите… за тийновете. Хоуп се занимава с по-малките деца, но никога не сме правили нищо за тийнейджърите. Също така програмите за заемане на книги между библиотеките, каталогизирането и програмите за възрастни. Знам, че енорийските библиотеки на Сейнт Джуд имат книжни клубове и компютърни курсове. На нашите посетители може също да им хареса.

— Е, г-н Хенри, ще се заема с радост с юношеските програми, ако Луиз е съгласна — каза Силвия.

— Напълно — отвърна Луиз. Мисълта за тийнейджъри й припомняше твърде много от собствените й неловки, нещастни преживявания в училище. Нека Силвия се захване с вампирските събития и четенията на поредицата за дивергентите. — Аз ще работя по останалите неща.

— Чудесно ще се получи, сигурен съм. — Вратата на г-н Фоули се отвори и г-н Хенри вдигна глава. — Предполагам, че вече сте се запознали с директора ни.

Г-н Фоули се подпря на ръба на масата.

— Г-н Хенри, вие и тези млади дами не трябва ли вече да работите?

— Тъкмо се поопознавахме.

Г-н Хенри се изправи, още по-бавно, отколкото сядаше, и изми чашата си. Излезе в главното помещение с бавни, болезнени крачки.

Хоуп гневно изгледа г-н Фоули. Той й отвърна със същото, преди отново да се скрие в офиса си. Когато вратата се затвори, Хоуп каза:

— Цял живот го познавам, ама и тъй да е, не харесвам дебелия му задник. — Придърпа два от столовете до компютъра на един от плотовете.

— Е, забавата приключи. Айде да ви уча.

* * *

Час по-късно вратът на Луиз я болеше, докато се мъчеше да го проточи иззад червеникавите букли на Силвия. Хоуп ги беше научила на каталожния си метод, който представляваше търсене в уебсайта на Библиотеката на Конгреса и копиране на техните архиви. Ако библиотекарите там още не бяха класифицирали някое заглавие, тя го връщаше.

Луиз се възпираше с усилие на волята да не я избута от стола и да поеме. Но двете със Силвия само се споглеждаха изумени от време на време, докато Хоуп копираше данните, без почти да ги поглежда.

Хоуп натисна бутон и един миниатюрен матричен принтер започна да изплюва етикети. Извади първата книга от обложката и й сложи етикета. След това го фиксира на място.

— Замисляла ли си се да оставяш обложките? Повечето библиотеки вече го правят — предложи Луиз.

Хоуп сви рамене.

— Винаги сме ги махали. Така и така ще се изпокъсат.

— Може да ги ламинирате — каза Силвия.

— Защо?

— Изглежда добре.

Хоуп изсумтя и хвърли книгата в количката.

— Вие довършете. Имам да правя хартиени цветенца за детските приказки утре.

После Хоуп се върна в кабинката си. Силвия взе една от некласифицираните книги на Хоуп и се премести на стола пред компютъра. Тъкмо беше започнала да вписва заглавието, когато откъм офиса на г-н Фоули се разнесе страховит трясък като от стотина строшени бутилки наведнъж.

Силвия изпусна книгата на пода.

— Какво беше това, по дяволите?

— Рокери се бият в бар? — предположи Луиз.

Щорите на офиса все така бяха спуснати — ако се съдеше по звуците, някой вече хвърляше мебели в стената. Г-н Фоули явно беше полудял и беше решил да изтърбуши офиса си. Миг по-късно директорът изтича навън, затръшвайки вратата. Очилата му ги нямаше, челото му червенееше, а от него се лееше пот. Строполи се, стиснал гърдите си. Сърцето на Луиз заблъска. Беше изложила живота си на риск — кой ще се грижи за децата? Баща им ли?!

Едва ли. Би си избрала Силвия пред всекиго другиго, но сега и двете щяха да умрат. След като паниката поотмина, тя осъзна, че шефът й не кърви. Изглеждаше ужасѐн, но невредим.

— Сърна… — изхриптя той. — Сърна в офиса ми.

Вълна от облекчение заля Луиз. Животно в библиотеката не бе добра новина, но със сигурност бе по-добре от луди с пистолети.

— Какво ще правим?

— Аз ще се погрижа — каза Хоуп и излезе през задната врата.

Г-н Фоули се надигна от пода и се запрепъва към служебната тоалетна. Луиз пък надникна в офиса му. Щорите на вратата бяха паднали, когато г-н Фоули излезе. Прозорецът към улицата бе на парчета, късчета стъкло обсипваха книгите и листовете, пръснати по пода. След като бе минал през прозореца, еленът явно се бе объркал — сега не виждаше начин да се измъкне. Насред бъркотията в малката стаичка той търчеше в кръг, спъваше се в краката си, а от ребрата му се стичаше кръв. Паниката в очите му бе смразяваща. Размахвайки диво глава, закачи с рога една картина с летящи патици над бюрото.

— Горкото — каза Лили. — Ще повикам някой горски.

— Хоуп каза, че ще се погрижи. — Силвия звучеше, сякаш се опитва да не заплаче.

— Ще проверя има ли някой в главното помещение. — Лили побърза да се скрие през вратата.

Хоуп се върна с пушка и чифт оранжеви заглушители.

— Айде да излезете. Това чудо е опасно. Има ли някой друг в библиотеката?

— Г-н Фоули е в тоалетната — каза Луиз. — Лили излезе в главната стая, да провери за посетители.

Хоуп завъртя очи и заблъска по вратата на тоалетната.

— Г-н Фоули, трябва да излезете. Ще гърмя. — Той се показа, ръсейки вода от туфичките коса покрай ушите му. Ококори се, когато зърна пушката.

— Не можете да го застреляте!

— По-добра идея ли имате?

Хоуп кимна към офиса, където животното блъскаше окървавената си глава в стената.

Г-н Фоули размаха безпомощно ръце и изчезна през задния вход. Няколко секунди по-късно откъм паркинга се чу колата му, която се заотдалечава със свирещи гуми. В офиса еленът още се луташе, неуморен и ужасѐн. Хоуп се чумереше, погледът й беше мек и тъжен. Лили се върна и тупна Хоуп по рамото.

— Чисто е. Заключих предния вход.

— Айде, излизай де — каза Хоуп, съсредоточена върху елена. — Трябва да вляза и да свърша работата.

Силвия, Луиз и Лили излязоха през задната врата. Миг по-късно Луиз чу изстрела. Коленете й омекнаха. Тя приседна тежко на бордюра.