Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (4)

Глава четвърта

— Прецакани сме.

Силвия остави безкофеиновото си мокачино на масичката в кафенето. В черната си рокля с шал и черни сандали на платформи тя приличаше повече на модел с изкуствено коремче, прикачено към нея, отколкото на истински бременна жена. Бременностите на Луиз пък представляваха дефилета от раздърпани тениски и долнища с ластици. Дори беше вземала от ризите на Брендън, докато и те не й отесняха. Бързо се случи — бившият й не наддаваше независимо какво ядеше.

Кафенето беше част от книжарницата в кампуса — намираше се в един ъгъл зад висок рафт със списания и постоянно се пълнеше със студенти, надвесени над лаптопите си. Луиз бе прекарала достатъчно време там, за да знае вече на кои маси им се клатят краката и кой от хората зад регистратурата държеше да види преподавателската й карта, за да й даде десетцентовата отстъпка от късото кафе.

Днес всички маси бяха заети от студенти, учещи за изпити в средата на семестъра. Повечето имаха слушалки и старателно избягваха да обръщат внимание на каквото и да било край себе си. Но оттатък пътечката между масите едно момиче на плитки вдигна глава от учебника си и се втренчи стреснато в Луиз и Силвия. Както обикновено Силвия беше твърде шумна и мелодраматична. Студентката изглеждаше на ръба да набере 911, в случай че лудата жена срещу нея започне да ражда.

Луиз си придаде възможно най-спокойното изражение, повече заради момичето, отколкото заради Силвия.

— Плашиш впечатлителните ни млади академици. Карай по-спокойно, за да не те отреже барманът от тази твоя шоколадова гадост. Нещата не са толкова зле.

— Ти изобщо поглеждала ли си бюлетина на Библиотечната асоциация? Няма работа за нас. Никаква. Дори да се преместим. А аз не мога. Поне се надявам да не мога.

Миналата седмица Силвия не бе толкова разтревожена от неприятните перспективи пред себе си. Имаше логика, защото залозите бяха по-ниски при нея. За разлика от Луиз, тя можеше да се издържа от заплатата на съпруга си, но пък обожаваше да преподава. Финансовата й сигурност не й пречеше да публикува статии за специални библиотеки — информационни центрове, помещаващи се в частни компании, — статии, които намираха място в най-добрите списания в областта. Силвия не караше по течението, затова и Луиз не й завиждаше за добрия късмет, макар самата тя да бе хранила децата си с боб и ориз през последните два дни, докато чакаше глупавия чек на Брендън. Вбесяваше я това да зависи от него, но нямаше как да се измъкне от финансовата яма, в която бе попаднала. Отчасти вината бе негова, задето я бе склонил да вземе всички онези студентски заеми, когато тя можеше просто да си продаде колата. Винаги я бе увещавал да ядат навън, дори когато и двамата знаеха, че не могат да си го позволят. Вярваше му се, че ще успеят да си изплатят дълговете в някакъв момент — когато започнеше престижната работа, която той смяташе, че му се полага.

Луиз глътна малко кафе и погледна Силвия. Спиралата й се бе поразмазала и под очите й имаше черни полукръгове.

— Какво искаш да кажеш за местенето? — попита я Луиз.

— „Баю Ойл“. Не си ли чула?

— Не съм точно експерт по нефтената индустрия.

— Би трябвало да си експерт по информацията. Това е важна информация.

Луиз завъртя очи. Можеше да мине и без драматизирането. Силвия си имаше проблеми, но не бе единствена.

— Просто ми кажи, с думи прости.

Силвия се облегна назад и опита да кръстоса крака, но не успя.

Накрая ги изпружи настрани, създавайки допълнително препятствие за студентите, подминаващи ги със замразените си кафеподобни буламачи.

— „Баю Ойл“ започва съкращения.

— Но Джейк е там от години. В безопасност е, нали?

— Прави достатъчно пари, за да искат да се отърват от него, а и не е достатъчно нагоре в йерархията, за да е в безопасност. Би трябвало да родя след седмица. Направо се побърквам. Може да изгубим къщата.

— Да, и аз — каза Луиз. Не искаше да проси пари от Брендън или възрастната си майка. Нещо подобно би значило да признае поражението си, а тя не бе готова за това. По-добре да стане касиерка в „Уолмарт“.

— Като нищо ще изляза в майчинство и никога няма да се върна на работа — продължи Силвия. — По дяволите, Луиз, работихме толкова много за това. Винаги съм си мечтала да преподавам. Не искам нищо друго. Иначе щях да си остана вкъщи с децата и да пека курабийки по цял ден.

— Дори не знаеш как. Използваш готовото тесто от супермаркета.

Мисълта за Силвия в кухнята почти накара Луиз да се усмихне.

— Може пък да се науча да шия.

— Няма да ни съкратят утре, Силвия. Университетът трябва да ни даде семестър предизвестие. Пише го в договорите ни.

— Напротив. — Силвия се поизправи на стола си. — Това са само препоръките на Библиотечната асоциация. Ако университетът обяви ситуация на крайна необходимост, могат да правят каквото поискат, дори да уволнят щатни. Такива са правилата тук.

— В щата ли?

— Точно така. А администрацията няма търпение да се отърве от нас.

Момичето с опашките отново ги зяпаше, очевидно вече сигурна, че Силвия е мръднала. Разбира се, че администрацията ще иска да уволни огромната бременна жена, която висеше по кафенетата и се оплакваше по цял ден от университета. Луиз сви рамене. Дотук с опитите да докара по-приемлив имидж.

Силвия се размърда.

— Мамка му, водите ми изтекоха.

— Не се бъзикай с мен. Изобщо не съм в настроение.

— Не се бъзикам, същото ми се случи и с Джими. Нека стигна до банята, а ти докарай колата.

— Колата ми е в другия край на кампуса.

Луиз наум наруга тарифите за паркиране в кампуса. Беше си избрала безплатен достъп до студентските гаражи, вместо да плаща по петдесет долара на месец за този на служителите.

— Ще използваме моята. — Силвия подхвърли ключовете на Луиз. — Точно пред сградата с магнолиите.

Преди да излезе, Луиз хвърли поглед към масата на студентката с опашките, вече празна. Замразената й напитка бе оставила мокро пръстенче.

* * *

Да доведе децата в болницата, бе горе-долу толкова смислено, колкото да влезе с тир в магазин.

Но Силвия настояваше, че се побърква по цял ден в леглото без събеседник. Имала нужда от най-добрата си приятелка. На Луиз Силвия също й липсваше. Кабинетът й бе самотен, когато я нямаше Силвия да се оплаче от някой нахален студент или задето са й отхвърлили някоя статия. Адуел се бе вяснал няколко пъти, но механичното му присъствие не й действаше особено разведряващо.

Тъй че сега крачеше по коридора, вмирисан на дезинфектант, а децата й криво-ляво я следваха.

— Зоуи, хайде де! — Напоследък Макс не спираше да се дразни на малката си сестра.

Зоуи беше спряла пред прага на една от стаите. Пристъпи към отворената врата. Макс се обърна към нея — тя изглеждаше почти разплакана — и отново я повика:

— Зоуи, насам! Зоуи!

Вместо да го послуша, Зоуи се свлече на пода, ридаейки.

Макс я хвана за ръката.

— Зоуи, трябва да минем оттук.

Луиз се върна при дъщеря си и я вдигна в скута си, опитвайки се да я успокои, като я галеше по косата.

— Не! — Момиченцето рязко се превърна в отпуснато, хлъзгаво парче желе.

Стресната да не би да я изпусне, Луиз я остави обратно на пода. Може би щеше да я последва. Понякога го правеше, по-често, отколкото Макс на нейната възраст. Но след няколко крачки Зоуи спря, за да разгледа нещо на пода. Напрегната, Луиз я хвана за ръка.

— Не! — Зоуи отново се тръшна на пода.

Макс изтича при тях и застана до сестра си. Сега и той плачеше, кой знае защо.

— Зоуи, ставай вече!

Колко беше трудно да минат по един коридор, без да спират, да се карат и да изпадат в истерия за едното нищо? Луиз отново тръгна. Макс понечи да я последва, но отново спря, когато видя, че сестра му не е помръднала.

— Мамо, вдигни Зоуи! — Макс не разбираше, че това няма да помогне. Всъщност Луиз бе пробвала всичко, за което се сещаше, и беше готова да се откаже. Щеше й се някой да застане до нея и да каже: „Нека аз да помогна“.

Когато се опита да си представи такъв човек, не се сети за никого. Брендън не би помогнал. Или щеше да очаква тя да се справи, или да се развика на децата — или пък на нея. Нямаше си никаква представа как да се справя с малки деца. А и не искаше да се учи.

Откъм една от стаите се разнесе високият, писклив смях на Джими.

— Джими! — Макс се хвърли към звука, изоставяйки сестра си.

По някаква причина това накара и Зоуи да се раздвижи. Изтича след брат си, засмяна. За минута тъгата се беше превърнала във въодушевление. Луиз се надяваше наблизо да няма медицински сестри. Но мисълта, че ще види най-добрата си приятелка, приповдигна леко лошото й настроение.

Вече в стаята, Зоуи се дивеше на цял сноп балони над леглото.

— Ба’он! Ба’он, мамо!

Бебето невъзмутимо спеше в болничната си кошарка въпреки превъзбудените викове на Макс и Джими и децибелите на Зоуи. Уютната болнична стая напомни на Луиз за раждането на Макс. Брендън спеше на походно легло и сменяше памперсите на бебето с израз на страхопочитание.

През тези два дни в родилното отделение Луиз вярваше, че тримата ще са щастливо семейство. Стаята бе топъл, уютен пашкул, който ги пазеше от света, предоставяше им всичко нужно. Умората и караниците започнаха чак след като се върнаха у дома. Луиз се опитваше в остатъка от брака си да пресъздаде удовлетворението и единението от онези дни. Раждането на Зоуи беше съвсем различно.

Тогава остана сама през почти целия си престой и трябваше да търпи съжалителните погледи на сестрите. Когато всичко приключи, Брендън я взе от болницата и я откара у дома в мълчание.

Силвия се бе облегнала на купчина бледосини възглавнички. Носеше опушен грим и дантелена нощница. Пантофите до леглото бяха на ниски токчета, имаха и пискюли. Зоуи седна на пода и се зае да ги пробва.

— Бувка!

— Как е малката Маделин? — попита Луиз.

— Чудесно. Проспива всичко — каза Силвия. — Ще ми се да ни пуснат вече.

— Нима си очаквала да я родиш снощи, да скокнеш от леглото и да си вървиш?

Луиз й подаде кутия с шоколадови бонбони „Годайва“.

— Мерси, моето момиче. Храната тук е добра, но е твърде здравословна. — Силвия разкъса целофана и разгледа наличните вкусове. Подаде карамела на Луиз, която попита:

— Сигурна ли си?

— Знам, че ти е любим.

Луиз взе бонбона и автоматично погледна към Зоуи. Малката вече беше луда по шоколада, но в момента разпиляваше по пода поздравителните картички и плюшените играчки на Силвия, тъй че не бе забелязала. Момчетата опитваха да спукат балоните със смях. Джими беше по-висок от Макс, с издължени крайници и слабо личице. Имаше червената коса на майка си, макар да клонеше повече към морковено, отколкото към медно. Луиз никога не решеше Макс, косата му винаги заставаше както трябва — за разлика от това, Силвия непрестанно оправяше немирния перчем на сина си.

Поне веднъж на ден му се заканваше да го подстриже нула номер.

— Може пък Джими да ни издейства да ни пуснат. Вече подлудява сестрите. Една вече три пъти ми повтори да го усмиря.

— Къде е Джейк?

— Изтича до бюфета, за да ми вземе фалшивото кафе. Мисля да отбия Маделин по-бързо, за да мога пак да пия кафе с кофеин.

— Как вървят нещата с работата му?

Силвия изяде едно шоколадово сърце.

— Още нищо не сме разбрали.

Влезе Джейк, а Силвия сложи пръст на устните си.

— За какво си клюкарствате? — попита, докато й подаваше високата хартиена чаша. Силвия откъсна капачката и отпи жадно.

После отвърна:

— Как да намерим на Луиз мъж като теб.

— Не съм евтин. — Джейк разроши косата на Джими. — Ще изведа малчугана оттук, преди да го изхвърлят. Хайде, Годзила.

Събра играчките на сина си и ги натика в една платнена торба. Съпругът на Силвия беше приятен и любезен. Падаше си по спорта, което пък никак не вълнуваше Луиз. Но се усмихваше често и търпеше мелодрамите на Силвия, а тя пък го обичаше отчасти защото гасеше емоционалните й пожари. Затишие срещу нейната буря. Луиз обаче предпочиташе някого с повече характер, с повече изобретателност. Въздъхна. Нямаше смисъл да си фантазира. Нямаше енергията за срещи, а докато стане готова, вероятно щеше да е твърде късно.

— Джими! — извика Макс.

— О, каква трагедия. Няма да се видите цели дванайсет часа, до училище утре — каза Луиз. — Трябва да тръгваме и ние, преди хлапетата да събудят горките два етажа под и над нас.

Всички картички и животинки бяха пръснати по пода. Зоуи се бе възкачила върху дебело розово мече и посягаше към стъклена ваза с рози на масичката. Когато Луиз я вдигна, момичето нададе вой, протегнала ръце към цветята. Луиз искаше да остане и да поговори със Силвия, но Зоуи още пищеше, тъй че позволи на Макс да последва Джими навън.

— Хайде, моето момиче — каза Силвия. — Звънни ми после.

— Искаш ли да вървиш пеша? — Луиз попита Зоуи.

— Не. — Зоуи отвръщаше така на всичко тези дни, но Луиз все пак я питаше. Надяваше се някой ден да се съгласи. За нещо, за каквото и да било.

Сложи Зоуи на земята и я хвана за ръка. Невероятно, но дъщеря й тръгна послушно с нея. Джейк държеше Джими за ръката, а Макс щапукаше зад тях. Гледката натъжи Луиз. Макс си нямаше баща, не и наистина, и може би никога нямаше да има. Засега се радваше да е с приятелчето си. Не знаеше какво значи да имаш баща. Но скоро щеше да започне да пита.

Какво да му каже?