Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (41)

Глава четиридесет и първа

В началото на септември библиотекарите се бяха събрали в офиса на Хоуп. Силвия седеше на един от пластмасовите столове, сложила тефтер в скута си. Луиз зае другия стол и кръстоса крака, опитвайки се да се намести по-удобно.

— Сега започва същинската работа — каза Хоуп.

Луиз вдигна очи към Исус над бюрото. Наистина им трябваше чудо.

— Как се справят „Приятелите на библиотеката“? — попита Силвия.

— Направиха листовки, но Гънд тероризира всички обществени места да използват нейните. Нашите са в бакалията, във фризьорския салон и във фитнес залата. Бета действа по допълнителните значки и тениски — каза Луиз. — Надявах се да можем да си позволим да ги разпращаме и по пощата, но още не са събрали достатъчно пари.

— Онези откачалки с горенето на книгите са се върнали — каза Хоуп. — Видях няколко техни табели и фейсбук страницата им пак е онлайн.

— Какво можем да направим? — попита Силвия. — Сигурно не много.

— Като обществени служители не можем да участваме в кампании, но можем да разпространяваме информация — каза Луиз.

— Трябва да направим информационна брошура. Ако стъкмите нещо, ще помагам с раздаването — каза Хоуп. — Можем да ги даваме и на хората, като си вземат книги. Направихме така последния път, когато пробвахме да прокараме данъка. Не че с нещо помогна.

— Ще ги направя розови. Розовото вдига настроението на хората.

Силвия надраска нещо в тефтера си.

— Добре, а какво става с позицията на директора? — попита Луиз.

— Затова свиках срещата. Чух от Марти Прат тази сутрин, че започват да търсят нов — каза Силвия.

— А ние ще имаме ли думата?

— Явно не. Не са длъжни да ни позволят да участваме.

— Може да ни сервират още някой г-н Фоули — каза Луиз.

Хоуп обърна поглед към картината на Исус.

— Ти недей го мисли това. Тук нямаме други фоулиевци.

— Това е сериозно! Ако ни сложат лош директор, връщаме се там, откъдето започнахме.

— Гражданката, успокой се и слушай. Първо, и двете трябва да кандидатствате. Оправете си автобиографиите и така нататък. Второ, това ще отнеме известно време. Сега трябва да мислим за данъка и гласуването. Защото, ако това не стане, няма никакъв директор да имаме.

— Права е — каза Силвия. — Трябва да бъдем съсредоточени върху това.

Луиз се премести на ръба на стола си.

— А защо ти не се кандидатираш, Хоуп?

Хоуп изсумтя.

— Не съм материал за директор. А и нямам висше. Защо ще искат да ми наемат селския задник? Ще извадя късмет, ако новият шеф не ме уволни.

— Не могат така! — възнегодува Силвия.

— Трябвало да имам университетска диплома за тая работа. Но вече съм твърде стара за подобни неща.

— Не си. Преподавала съм на много по-възрастни хора от теб.

Хоуп махна небрежно.

— Не можеш да научиш старо куче на нови номера.

* * *

По някаква неясна причина изборите в Луизиана се организираха в съботите. Луиз беше на работа, тъй че остави децата при Брендън и след това зае поста си на регистратурата. Все така не й харесваше точно тази работа, но на Лили сякаш не й пречеше.

Луиз междувременно не можеше да стои на едно място, опитвайки се да звучи небрежно, докато питаше посетителите дали са гласували. Времето беше хубаво — слънчево, но не горещо, — а това значеше повече гласуващи. Това пък бе добре, по списъците за гласуване трябваше да има повече разумни хора, отколкото от онези непонятни същества, които мразеха библиотеката.

Луиз проверяваше постоянно страниците на горителите на книги във фейсбук и туитър. Повечето коментари бяха от възмутени граждани, които бяха гледали новината по телевизията от предната вечер. Репортерката от Шести канал отново бе интервюирала Силвия пред една от дворните табели, гласящи „НЕ за библиотеката и ДА за Исус“. Силвия отново се бе представила фантастично. Коментарите във фейсбук бяха поделени поравно между фенове на библиотеката и нейни фенове.

В четири часа Луиз си позволи да погледне текущите резултати онлайн. Данъкът губеше с два процента. Изчака да сканира купчината дивидита на една гимназиална учителка, преди да каже на Лили.

— Резултатите от районите на Оук Лейк и самия Алигейтър Баю още не са пристигнали — каза Лили. — Имат само Ънгериън спрингс. А там има много хора, които работят в Сейнт Джуд. Не се чувстват ангажирани с енорията ни. Ще се изненадам, ако резултатите не се обърнат скоро.

Луиз се надяваше, че Лили е права. Но Лили щеше да се оправи във всички случаи. Щеше с удоволствие да се хване на работа в местното историческо общество или като секретарка на някой градски съветник. Библиотеката за нея беше просто работно място, можеше да го смени с каква да е друга работа на бюро.

Когато г-жа Труди дойде да й даде нова информация, Луиз я посрещна на вратата.

— Какво си чула? Имаме ли шанс?

— Не знам, скъпа. Холис Мърфи обявява, че не е минал.

Мърфи водеше местното радиопредаване. Обикновено знаеше всичко за събитията в енорията. Можеше ли да греши този път?

— Това не звучи добре — каза Луиз.

— Рано ми се струва за предположения, едва шест без петнайсет е. Имам още много работа за вършене, да карам хората до изборните секции, да проверя дали децата ни още размахват табелите по главната, да говоря с този-онзи. Много хора са имали работа цял ден. Трябва да ги спрем по пътя към дома и да ги накараме да гласуват. Но знай, че правим всичко възможно.

Г-жа Труди потупа дланта на Луиз и бързо излезе.

* * *

Макар че Силвия не можеше да гласува в тази енория, настоя да придружи Луиз и Сал до училището. Скоро се присъединиха към опашката във физкултурния салон.

— Да не натиснеш грешното копче — каза Силвия.

— Шшт. Без агитация. Ще те изритат — предупреди я Сал.

— Извинявай, просто съм нервна. Мили Боже, това Гънд ли е?

Луиз простена. Да види заклетия си враг да пуска гласа си, несъмнено против библиотеката, изглеждаше като лоша поличба. Добре, че не вярваше в никакви поличби. Примъкна се зад Сал, надявайки се широкият му гръб да я скрие. Не сработи. Тя се упъти право към тях като самонасочваща се ракета.

Нямаше как да избягат от целеустременото чаткане на токчетата й. Спря пред Луиз, начумерена както обикновено. Рязко погледна към Силвия.

— Г-жо Джоунс. Надявам се, знаете, че не може да гласувате в тази енория.

— Тъй вярно, г-жо.

Силвия кръстоса ръце и отвърна на суровия поглед на Гъндерсън. Тя пък се обърна към Луиз.

— Предполагам, че знаете текущите резултати. Гласовете ви със сигурност няма да са достатъчни.

— Тъй вярно, г-жо.

На Луиз не й хрумна нищо по-различно в отговор. Съсредоточи се върху миниатюрното си разкривено отражение в огромните копчета на жилетката на Гъндерсън.

Тя се приведе напред и прошепна:

— Когато спечеля, ще намеря начин да затворя цялата библиотечна система. Не ме интересува, ако трябва пак да има избори, ще го направя.

След това се отдалечи със сковани стъпки в твърде тясната си пола.

Силвия я изпроводи с красноречив жест.

— Хайде, хайде — успокои я Сал. — Мисля, че е време да призная нещо. Може да се почувствате малко по-добре.

— И на най-малкото ще съм доволна — отвърна Луиз.

— Аз и Мат бяхме горителите на книги.

Луиз го загледа немигащо. Силвия се разсмя толкова гръмогласно, че цялата опашка се обърна.

— Съжалявам, че не ви казах, но нямаше да сработи, ако и други знаеха — каза Сал. — Той направи фейсбук страницата, а аз се грижех за туитъра. Петигрю ми помогнаха да намеря хора, които да сложат табелите по дворовете. Това беше най-трудната част.

Силвия се съвзе достатъчно, за да му даде петак.

— Страшна идея. Дано е помогнала достатъчно.

— Не мога да повярвам, че си го скрил от мен — каза Луиз.

От една страна, се радваше колко работа е свършил, за да помогне, но от друга, смяташе, че двамата ще си казват всичко. Тайните бяха твърде много в стила на Брендън. Тогава той твърдеше, че я „защитава“, криейки неща от нея. Като онзи път, когато припаднал на дивана на една своя студентка. Луиз разбра за това, когато момичето се обади на следващия ден, за да й каже да отиде да го прибере.

Сал взе дланите й в своите.

— Нищо повече няма да крия от теб, обещавам.

Луиз се вгледа в сините му очи. Той не беше Брендън. Тайната му помагаше на библиотеката и не нараняваше Луиз.

— Знам — каза тя.

— Вижте, и аз трябва да ви кажа нещо. Знам, че ще ми се сърдиш, Луиз, и не те виня — включи се Силвия. — Но явно е време за признания.

— Какво? Да не би да си знаела?

Луиз се чувстваше като в някаква ученическа игра.

— Не, не, изненадах се колкото и ти.

— Е, какво тогава…?

— Джейк ще заеме позиция в Хюстън. Ще работи за един от големите конкуренти на „Баю Ойл“. Дори да изкарвах достатъчно пари, за да се грижа за семейството — а това не е така, — Джейк не струва като домакиня. Не може да готви, освен нещо на грила, няма представа как да чисти банята и всеки път, когато закъснявам, оставя децата да ядат някакви сладки зрънчовци и да гледат телевизия по цяла вечер. Не понася да си стои вкъщи. Чувства се непълноценен мъж и това го подлудява. Знам, че е глупаво.

— Разбирам, не е нужно да обясняваш.

Силвия въздъхна.

— Е, явно ще трябва да се науча да пека курабийки.

— Ще ти дам рецептата.

— Млъкни. Ще се разрева.

— И аз.

Опашката се поразмърда напред.

* * *

Когато излязоха, Брю се подпираше на тухлената стена и прелистваше тефтера си.

— Бих ви попитал как сте гласували, но вас няма нужда.

— Какви са новините? — попита Луиз.

— Нещата са на кантар. Подозирам, че повечето, които не ми казват как са гласували, са били против библиотеката. — Той примижа срещу Луиз. — Виж, върни се вкъщи и се отпусни. Ще ти се обадя, когато имам по-ясна представа.

Луиз и Сал се качиха в пикапа на Сал, а Силвия си тръгна с джипа. Луиз не помнеше да е имала по-дълъг ден, освен онзи, в който раждаше Макс. Искаше просто да се свърши.

Отново мислено благодари на Брендън и Джулия за уговорката им да наглеждат децата в неделите. Просто нямаше сили да се бори и с малките днес.

— Тази Гъндерсън е кофти човек. Понякога грубияните стигат от детската площадка високо в живота — обади се Сал.

— Да… — След шест месеца в Алигейтър Баю Луиз още нямаше ясна представа за хората в градчето. Беше последвала съвета на Силвия и се опитваше да обръща внимание на всички, с които се среща — отбелязваше си какво работят, какво харесват и не харесват, с кого са обвързани. С посетителите в библиотеката се беше справила добре, както и с тези, които работеха по местата, където пазаруваше. Но имаше още мнозина в енорията, които бяха извън този кръг. Някои не можеха да четат изобщо и вероятно нямаха ясна представа за какво изобщо служи една библиотека.

— Луиз? Пристигнахме — каза Сал.

Бяха паркирали пред кемпера му. Луиз понечи да излезе, борейки се с инертността, която я бе обгърнала като одеяло. Преди да отвори вратата, телефонът й иззвъня. Джулия. Луиз се стовари на седалката отново.

— Исках само да ти кажа, че ще водим Макс в болницата — каза Джулия.

— Какво?! — Отпадналостта напусна Луиз, заменена от остър прилив на адреналин.

— Нищо сериозно не е. Вкара си фъстък в носа и не можем да го извадим.

Луиз за миг отдръпна телефона от ухото си. Трябваше да се овладее, за да не закрещи — чия гениална идея е била да му дадат ядки, без да знаят, че той върши подобни глупости, когато му е скучно?! Отново доближи телефона до ухото си.

— Добре, коя болница? Да, идвам.

Сал отново си закопча колана.

— Какво е станало?

— Макс си е натикал фъстък в носа.

Сал се засмя.

— Извинявай, не е смешно. Но ще се оправи. Веднъж направих така с едно грахово зърно. Всички се паникьосаха, но малко след това сам си го извадих.

— Да. — Луиз се отпусна на седалката си.

— Обади се на Бета, докато карам. Може да започне с вечерята, със сигурност ще се върнем скоро.

Болницата беше същата, където бе починал г-н Хенри. Луиз се бореше с паниката, докато Сал паркираше. Макс не можеше да пострада сериозно от фъстък в носа, нали? Може би имаше как да стигне до дробовете му? Тя се зачуди дали да попита Сал, но реши, че не иска да знае отговора.

В спешното отделение телевизорът излъчваше някакъв кабелен канал. Никой не го гледаше. Неколцина души седяха по сивите столове и разглеждаха омачкани списания. Луиз не виждаше нито Брендън, нито Макс. Огледа се отново, все по-притеснена.

— В онзи ъгъл там са — каза Сал.

Джулия им махна. Понечи да остави списанието си и да ги посрещне, но Луиз й махна да почака. Брендън и Макс стояха гърбом към тях, приведени над нещо. Когато Луиз приближи, видя, че е книжка с лабиринти, гатанки и задачки за рисуване.

— Трябва да напаснеш колата с уголемената й част. Това калникът на батмобила ли е? — говореше Брендън.

— Май да. — Дебелият молив на Макс се беше спрял над книжката. Гласът на малкия звучеше леко носово.

— Добре, значи свържи двете картинки с линийка. Ами тази?

— Не знам.

— Май е колата на Пингвина. Виж, има пингвинче на регистрационната табела.

— Да, тя е! — Макс ги свърза. — Ами тази?

Луиз така и така не се бе научила да харесва Брендън, но заради сина си се радваше, че вършат нещо заедно, дори да бе в спешното отделение, докато чакат да извадят фъстъка от носа на Макс.

Луиз стигна до столовете им, Сал зад нея.

— Здрасти, мами — каза Макс.

— Мами! — Зоуи скочи от стола си и прегърна краката на Луиз. Тя я вдигна в скута си.

— Ей, Макс. Направи ей така. — Сал извади кърпичка от джоба си и си издуха силно носа.

— Добре. — Макс направи същото, стиснал очи. Фъстъкът изхвърча от носа му и тупна на пода. — Хей, излезе!

— Мда. Може вече да си ходите.

— Супер! — Макс подскочи. — Хайде да играем на компютъра, тати.

— Благодаря, Сал. Съжалявам, че ви накарах да дойдете чак дотук — отвърна Брендън, изглеждайки искрено смирен от ситуацията.

— Струваше си — каза Сал. — Спасих мъника от форцепси и кой знае още какво.

* * *

По пътя обратно към Алигейтър Баю Сал включи местното радио. Холис Мърфи говореше за изборите. Сал не можеше да трае този тип, успяваше да звучи по-наперен от всички останали, но с изключение на „Алигейтър Баю Газет“ бе единственият друг източник на новини в енорията.

— Изглежда съм предположил за резултатите от гласуването твърде рано — каза Холис. — Не казвам, че данъкът е приет, но трябва да почакаме и да разберем последните резултати. Нека чуем какво ще кажат слушателите ни.

— Боже. — Сал стисна кормилото и потисна желанието си да го удари. — Това ме побърква.

— Явно си се запалил по темата, извини ме за каламбура — каза Луиз.

Сал й хвърли поглед. Личеше си, че номерата му не са я очаровали. Но като че ли осъзнаваше, че намеренията му са били добри.

— Наистина съжалявам, че го направих, без да ти казвам. Но да, наистина искам данъкът да мине. И заради теб и мен, но и заради енорията. Никога няма да излезем от Средните векове без читава библиотека.

По радиото Пол от Второ Авеню сподели, че данъкът ще навреди на бедните.

— Не съм сигурен — каза Мърфи. — В края на краищата важи само за притежателите на домове. Да речем, че може да се отрази на наемателите, ако хазяите им вдигнат наемите заради него. Да чуем някой друг.

Сал изключи радиото.

— Ще проверим пак по-късно. Така става ли?

— Да. Не харесвам Холис Мърфи много. Макар че може би подкрепя библиотеката.

— Трудно е да се каже — отвърна Сал и паркира пред кемпера си. Вътре Бета гледаше новините. Спря телевизора.

— Макс добре ли е?

— Издуха се и се оправи — каза Сал, докато си сваляше работните ботуши.

— А, хубаво. — Бета наля вино и подреди масата за месното руло, фасула и картофеното пюре.

Сал нахрани кучетата и зае обичайното си място до Луиз. Бета като че ли свикваше с връзката им. Караха бавно — не заради сестра му, а заради децата, но темпото като че ли помагаше и на нея. Сал не прекарваше цялото си време в дома на Луиз. Пазеше посещенията си за съботите, когато бившият й гледаше малките, тъй че Бета продължаваше да му готви вечеря. Той нямаше нищо против, това я караше да се чувства добре. Но очакваше с нетърпение деня, когато ще се прибира всеки ден у дома, а там ще го чакат Луиз и децата. Скоростта, с която се развиваше връзката им, беше убийствена за него, но беше благодарен за времето, което прекарваха заедно.

Докато вечеряха, се опитваха да не обсъждат изборите. Не излизаха от главата на Сал обаче — най-вече защото не знаеше какво щеше да направи Луиз, ако данъкът не мине. Сега, когато г-н Фоули и г-н Хенри вече ги нямаше, щеше ли да изгуби работата си? Сал нямаше представа, нито пък дори тя самата. Беше се кандидатирала за директорския пост, разбира се, но ако нямаше пари, позицията нищо нямаше да струва. Въпреки тревогите си обаче Сал успя да изяде две парчета руло и едно парче кейк. След това Бета се изправи.

— По-добре да отида да измия съдовете.

— Не ги мисли, Бета. Ние ще се оправим — каза Сал.

Бета цялата сякаш се сви, както когато беше малка и Сал й кажеше, че не иска да си играят с куклите й.

— Добре…

— Хей, стига де. Не се опитвам да се отърва от теб. Просто ми се струва редно ние да измием чиниите, след като ти си сготвила.

Сал не можеше да повярва колко обидчива е станала сестра му. Може би грешеше, като смяташе, че е приела връзката му с Луиз.

— Благодарим ти за храната и компанията — каза Луиз, докато носеше няколко чинии към мивката. — Добре дошла си да изгледаш новините с нас. Искам да видя дали ще споменат библиотеката.

Сал намери дистанционното на масичката за кафе и отново включи телевизора.

— Седни, Бета.

— Не, благодаря. Имам да кърпя някакви неща.

— Добре, ще се видим утре тогава. Отново мерси, сестричке.

Сал я целуна по бузата. Беше направил всичко по силите си. Трудно щеше да й бъде постоянно без него наоколо. Но той пък не можеше да спре живота си заради нея. Може би в крайна сметка щеше и тя да срещне някого — макар че щеше да е трудно. Алигейтър Баю не бе място за срещане на хора.

Той беше извадил късмет, че Луиз се бе появила. Отиде до мивката и започна да мие чиниите.

Телефонът на Луиз иззвъня, а Сал нарочно не спря водата, защото не искаше да чува как се развива разговорът. Боеше се от лоши новини. Рискува да погледне към нея. На лицето й грееше усмивка.

— Спечелихме.

Сал изтича до нея и я завъртя във въздуха. После я остави внимателно на земята и я прегърна силно.