Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (38)

Глава тридесет и осма

До август жегата беше станала непоносима. Макар че Луиз не спираше климатика в комбито, всеки ден, докато се върне у дома, се изпотяваше няколко пъти. Караше децата да ходят в задния двор всяка сутрин, защото знаеше, че само тогава щеше да е достатъчно хладно за игра навън.

Макар че бяха изгубили сградата си, Луиз и Силвия продължаваха да добавят програми и услуги, доколкото можеха. Собственикът на безистена се оказа братът на г-н Макдоналд. Силвия го убеди срещу символичен наем да позволи на библиотеката да използва църквата на Светото чудо за офисно пространство, часовете по зумба и книжните клубове.

Луиз, Силвия и Сал прекараха цял един ден да свалят табелите, предлагащи „Молитви за долар“, и да изхвърлят листовките, които рекламираха мотивационните аудиокасети и самопубликуваните книги на бившия проповедник. Самият той се бил изнесъл ненадейно година по-рано, дължейки за шест месеца наем. Бил бивш наркопласьор, който месеци се криел в горите край Алигейтър Баю, преди един упорит щатски шериф най-сетне да го открие. Докато излежавал двегодишната си присъда, той открил Исус и когато го освободили, сложил началото на църквата, особено в услуга на бивши престъпници. Хазяинът беше на мнение, че не всички черни овце от паството били открили Бог.

След като почистиха вътрешността на църквата, братовчедът на Хоуп, Ханк, пристигна с цял камион книги. Също така се беше погрижил затворниците отново да дойдат и да построят още рафтове с дървесина, дарена от г-н Макдоналд. Докато приключат, мястото почти приличаше на библиотека. Г-н Фоули още бил „неналичен“, както Хоуп се изрази. В редките си посещения до клона г-н Хенри отбягваше въпроси за шефа си, освен за да каже, че си почивал у дома. Помощник-директорът сякаш вехнеше от ден на ден. Хвалеше опитите им да подобрят библиотеката, но в гласа му нямаше ентусиазъм.

Известно време след като главната сграда затвори, посещенията бяха доста нарядко. Но лека-полека хората заприиждаха на новото място. Силвия дори разпредели двама библиотекари за съботите, защото бяха много популярни. Луиз разположи един от плюшените столове от църквата близо до стойката със списанията специално за г-жа Труди. Сестрите Би редовно се появяваха, за да си вземат книги и да използват компютрите, а Мари идваше за книгите си за лятно четене. След като Луиз я нае за детегледачка, Мари беше събрала смелост да разпространи информация за услугите си, тъй че сега редовно наглеждаше и други деца в градчето. Луиз й даваше храна, когато можеше, но докато ставаше все по-висока, Мари ставаше и все по-слаба.

Въпреки това се усмихваше повече и дори дойде на тематичното парти на Силвия „Отнесени от вихъра“. Носеше рокля, която Луиз й беше купила от ибей, макар да се беше престорила, че я е открила в дъното на килера си.

В един от най-горещите дни на лятото Луиз мина покрай „Морските дарове на Антъни“. Като служител на библиотеката не можеше да помага в благотворителното събитие, което „Приятелите на библиотеката“ бяха организирали, но нищо не я спираше да хвърли поглед на път към съботната си смяна. Още щом свърна по Лайв оук роуд, съжали за решението си. Лили трябваше да отключи сама, защото нямаше начин Луиз да се справи навреме с натовареното движение. Тийнейджъри с новите оранжеви тениски на г-жа Труди размахваха табелки, рекламирайки миене на коли, къпане на кучета и продажба на джамбалая^[1]. Колоната от автомобили за миене се виеше из целия квартал. Паркингът пък гъмжеше от кучета, които се увъртаха едни край други, докато в огромни чугунени тенджери се вареше джамбалая.

Г-жа Труди и групичката й възрастни дами пълнеха стиропорени кутии от тенджерите и ги продаваха още преди да успеят да ги затворят. Къпачите на кучета бяха също толкова заети. Сал се мъчеше с рошав пудел, докато Бета сапунисваше калнокафяв мелез.

Луиз се опита да подкара колата напред и направи знак, че иска да завие по следващата пряка. Зад нея се чу клаксон, а след това и мегафон:

— Библиотеките не струват! Смучат данъци от работливите семейства! Гласувайте НЕ!

Луиз се завъртя светкавично, за да види кой е, но колата направи рязък обратен завой и пое в обратната посока, докато този с мегафона продължаваше да вика. Ръждивочервеният олдсмобил обаче й бе достатъчно познат, тъй като бе паркиран всеки ден на улицата й. Бяха съседите й, Петигрю.