Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (30)

Глава тридесета

Сал почука на вратата на Луиз с бутилка изстудено шампанско. Тя не бе останала доволна, когато Брендън и Джулия решиха да задържат децата при себе си в Ню Орлиънс за през нощта, затова искаше да й направи вечерта по-специална. Понеже в Алигейтър Баю нямаше префърцунени ресторанти, трябваше някак да го докарат сами.

— Случайно намерих това в хладилника, до хайвера и омарите — каза той, когато тя му отвори. Беше си сложила розовата престилка върху дънките и тениската, пристегнала коса в опашка.

В кухнята той взе хавлия и отвори тапата в шепа.

— Имаш ли чаши за това?

— Не. Ще използваме купички за желе.

Луиз взе тенджерата от котлона и прецеди някаква къдрава на вид паста в решетото.

— Не ми пречи.

Сал наля и отпи, докато тя разбъркваше пастата с масло, сотирани гъби и пармезан.

— Как вървят специалните ягоди? — попита тя.

— Не много добре. Но сме и в края на сезона. Ще опитам пак догодина.

Не сподели с нея, че прекарва много време, планирайки как да им помогне да включат данъка в бюлетината. Тя знаеше, че той се среща с „Приятелите на библиотеката“, но той имаше и друга идея, която трябваше да остане в тайна.

— Да помогна ли с нещо?

— Може да подредиш масата — отвърна Луиз.

Сал отвори един шкаф над хладилника и откри два свещника с неупотребени свещи в тях. Потърси клечки в чекмеджето под него.

— Сигурен съм, че децата се забавляват.

Луиз се попрегърби.

— Знам. Не бива да ги мисля толкова. Трябва да се наслаждавам на времето с теб.

— Не се тревожи, имаме остатъка от живота си.

Веднага му се прииска да не го беше казвал.

— Да — отвърна Луиз. — Сега сме съседи.

— Ще ми се да съм повече от съсед.

Е, защо не? Вече беше направил първата крачка, по-добре да скочи с двата крака напред.

— Знам. Аз също. Но след бъркотията с Брендън предполагам, че малко се боя.

Луиз се извърна, за да смели черен пипер върху пастата.

Сал я доближи и я прегърна през кръста.

— Не съм Брендън.

— Не си.

— И ти не си Клои. Тя ме заряза пред олтара преди пет години. Цялото това време се мъчех да го преодолея. Но щом те срещнах, реших, че съм готов да спра да ближа рани. Кажи ми, когато и ти си готова.

Луиз се обърна и също го прегърна.

— Готова съм още сега.

Сякаш някой натисна копче в тялото на Сал. Чувстваше всяка своя част озарена. Не искаше да я пуска, но се отдръпна достатъчно задълго, за да попита:

— Дали пастата ще става и студена?