Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (5)

Глава пета

Триш плачеше до копирната машина в Катедрата по библиотечни науки, когато Луиз влезе. Нямаше причина Триш дори да е тук. Тя и Силвия бяха родили през две седмици, а Силвия дори не беше пристъпвала в кампуса за цялото това време. Луиз проверяваше пощенската кутия на приятелката си всеки ден, изхвърляйки боклуците — листовки, отчаяни писма от самопубликуващи се автори, лъскави брошури от псевдоакадемични институции, обещаващи онлайн дипломи. Луиз се позамисли дали да не се измъкне и да се престори, че не е видяла Триш, но не можеше. Макар че колежката й да бе суетна снобарка, която и веднъж не бе говорила с нея от онова нещастно бебешко парти, Луиз почувства съжаление. Русата коса на Триш беше необичайно немита, личаха й тъмните корени, а по анцуга й се виждаха различни петна.

— Луиз! Какво да правя? — Триш протегна ръце умолително.

— Какво е станало?

— Университетът е обявил крайна необходимост. Може да ни затворят!

— Знам — отвърна Луиз. Силвия, която проверяваше постоянно имейла си, й се беше обадила сутринта, докато Луиз се мъчеше да отвори устата на Макс, за да му измие зъбите. Беше твърде разсеяна, за да възприеме новината. Макар още да не бяха обявени съкращения във факултета им, вероятността бе съвсем реална. Може би щяха да си изгубят работата. Като видя Триш така и започна да осъзнава истината, Луиз усети наченките на главоболие.

— Ще сме безработни, Луиз. Тъкмо родих. Още съм в майчинство.

— Знам.

— Ужасно е.

Луиз докосна Триш по рамото, опитвайки се да й внуши спокойствие, каквото не изпитваше.

— Защо не се прибереш у дома и не си починеш малко? Няма нужда да се тревожиш за това сега. Имаш да се грижиш за бебе. Така или иначе в следващите седмици няма нищо повече да разберем.

Триш скри лице в шепи.

— Трябваше да дойда и да си взема пощата. Виж, даже доведох малкия Обри.

Обри? Беше кръстила горкото момче Обри? Беше го обрекла на цял живот рекламен спам от женски продукти и бъркане на пола.

— Прекрасен е.

— Благодаря ти. Но будува по цяла нощ. Толкова съм изтощена. Така де, Франк се опитва да помага, но и така не ми остават сили.

— Ще отмине — каза Луиз. — Върни се вкъщи и си отпочини.

— Знам, че не бива да съм тук, но толкова се разтревожих за катедрата…

Влезе Адуел. Или не забеляза подпухналите очи на Триш и размазания й грим, или предпочете да не им обръща внимание. Когато се сблъскваше със силни емоции, Адуел обикновено разказваше шеги или си тръгваше, понякога и двете едновременно.

— Здравейте, дами. Виждам, че си довела мъника.

— Да — отвърна Триш. — Обри.

— О, така се казваше баба ми. Чудесна жена. Пиеше като смок и пушеше като комин. Доживя до деветдесет и две.

Гласът на Адуел бе обичайният механичен монотон, но не се запъна никъде — сигурен знак, че и преди е изнасял тази реч.

Триш се усмихна измъчено.

— Хайде — подкани я отново Луиз. — Прибери се, разтовари се.

— Да — додаде Адуел. — Не искаш да си наоколо. Всички са на нокти от неуместния коментар на ректора.

— Какво е казал? — попита Луиз.

Адуел изсумтя, бръкна в пощенската си кутия и изхвърли всичко в нея, без дори да го погледне.

— Нещо за това как университетът ще запази дълбочината на програмите си, но ще се постесни. Всички го тълкуват като закриване на програми.

— О, не — простена Триш.

— Е, още нищо не се знае — каза Адуел.

— Знаем, че сме една от катедрите, които може да елиминират — каза Луиз, като мислено се плесна по челото. Защо допълнително паникьосваше вече ужасената млада майка?

Адуел разучаваше плочките по тавана.

— Може, може. — При това лицето на Триш отново се сви в плач.

Тя каза:

— Е, ще се видим по-късно. Имам нужда да се прибера. — Забута количката към изхода, свела глава.

Луиз провери пощата си. Брендън най-после беше изпратил чека — с две седмици закъснение. Изчака Адуел да си тръгне, преди да отвори плика. Не достигаха петдесет долара. Брендън беше написал и бележка с отвратително прегледния си почерк: „Толкова остана, след като изплатих общата ни кредитна карта. Закрил съм сметката“.

Луиз стисна зъби, смачка бележката и я изхвърли. Искаше да стори същото и с чека, но не можеше да си го позволи. Вместо това го прибра в чантата си.