Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (42)

Глава четиридесет и втора

Силвия и Джейк бяха наели професионални хамали, тъй че Луиз нямаше какво да прави, освен да наглежда децата, докато двамата тъпчеха джиповете си с куфари и чанти. Луиз стоеше безпомощна до опразнената къща, мислейки си, че може да избухне в плач за пръв път, откакто Брендън бе обявил, че се вижда с Джулия.

— Момиче, ако се разревеш, ще се разрева и аз — каза Силвия, слагайки последните няколко торби с детски играчки в джипа си.

Децата като че ли не обръщаха никакво внимание на развоя на събитията. Макс, Джими и Зоуи си играеха с пръчки в двора. Зоуи рисуваше със своята, а Макс и Джими се преструваха, че техните са мечове. Бебе Маделин вече бе на столчето си и спеше.

— Ще си говорим по телефона всеки ден. — Силвия прегърна Луиз, обгръщайки я в цитрусовия си парфюм.

Луиз се усъмни в обещанието на най-добрата си приятелка. Силвия щеше да е твърде заета с децата си и с новия си живот, какъвто и да се окажеше. Нямаше да са на няколко крачки една от друга в библиотеката. Щяха да си останат приятелки, но нямаше да е същото.

— Длъжница съм ти, задето ми намери нова кариера.

— Боже, моето момиче, дано аз се справя да съм мама по цял ден — каза Силвия, когато пусна Луиз и позабърса влагата от очите си.

— Ще се оправиш. Ще ти хрумне някоя страхотна идея и ще започнеш собствен бизнес.

— Не, ще посветя живота си на децата. Родителски срещи, помагане с домашните, ще им шия сама дрехите. Повече без пилешки хапки за микровълнова.

— Трудна работа е да си супермайка.

— Знам. Това с теб ще ми липсва, много.

— Хайде, скъпа, трябва да използваме да караме, докато Мади спи — каза Джейк, като се показа откъм багажника на втория джип, където преподреждаше багажа.

— Идвам — рече Силвия. — Всичко ще е наред. И двете ще се оправим. А и ще се върна за сватбата.

Луиз погледна към годежния си пръстен — останал от бабата на Сал. Беше й казал, че Бета е плакала, когато му го дала.

— Още не сме решили за дата.

— Ами, решете. Разчитам да съм главна матрона. Уф, ама че ужасна дума! Но така и така ще съм аз, тъй че ми избери хубава розова рокля. — Силвия намести презрамката на огромната си дамска чанта. — Хайде, Джими. Кажи довиждане на Макс и се качвай.

Джими скокна.

— Чао, Макс!

— Чао.

Макс изпроводи приятелчето си с поглед. Като че ли изглеждаше тъжен. Бавно започваше да осъзнава, че някои неща са временни, а други — не.

Счупеният тебешир не можеше да се поправи. Скъсаната книжка можеше да се залепи, но нямаше да е същата.

Луиз се бе опитала да обясни, че Джими си отива завинаги, но не можеше да прецени дали Макс разбира точно какво се случва. Когато вратите се затвориха и джипът се заотдалечава, Макс остави пръчката си. Зоуи продължи да си дращи със своята, сякаш не забелязваше, че нещо не е наред. Макс още се взираше в алеята. Там беше останало само комбито на Луиз.

— Джими отива в Тексас.

— Да — каза Луиз.

— Гладен съм и съм жаден — каза Макс.