Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (23)

Глава двадесет и трета

Когато стигна до новата си къща, намери Сал отпред, подрязваше храстите пред входа. Г-жа Труди и Бета пък бяха на колене и засаждаха цветя.

Луиз паркира зад олдсмобила на г-жа Труди и се загледа с почуда. Местенето в Сейнт Джуд беше самотна история.

Никой не й беше помогнал да разопакова, да окоси ливадата, да поправи дупките в дървената ограда. Преди да срещне Силвия, Луиз се луташе. Но Алигейтър Баю вече я приветстваше.

Вътре, в кухнята, Хоуп и Бриана приготвяха обяд. Всички тези хора се трудеха заради нея, сякаш наистина я искаха до себе си. Вече се чувстваше част от градчето.

— Не мога да повярвам, че сте тук заради мен — каза тя.

— Никой не се мести да живее тук без хубаво посрещане — каза Хоуп. — Посетителите от библиотеката оставят неща цяла сутрин. Ела да видиш.

Плотът до хладилника бе отрупан с печива: хляб, бисквити, пралини, орехови сладкиши, кексове. Всеки подарък беше с бележка.

— Все едно се женя в огромно семейство — каза Луиз, докато четеше картичката, прикрепена към найлонов плик с шоколадови курабийки. Хората в града очевидно ценяха това, което тя и Силвия се опитваха да направят. Беше важно за тях. Без библиотеката къде щеше да ходи Мари за безплатен обяд и компания? Къде сестрите Би щяха да си пишат с приятелите си онлайн и да намират други хлапета, които обичат К. С. Луис? Как щеше шофьорът на камион да си намира аудиокнигите, които го държаха буден, докато пътуваше из страната? Къде щеше да ходи г-жа Труди за кафе и списанията си? Луиз остави курабийките и се обърна към Хоуп.

— Трябва да победим г-жа Гъндерсън. — Очите на Хоуп се поокръглиха малко повече от обичайното.

— Така си е. Ела да поседнеш сега, ще ти сипя нещо за ядене, преди да почнеш да разопаковаш — каза тя.

Някой беше разположил пластмасова маса и столове в кухнята. Луиз седна и загледа Бриана, която овалваше филета от сом в яйце, а после в царевична галета, а после ги нареждаше в мазнината в чугунения тиган. Движеше се пъргаво въпреки килограмите си. До нея Хоуп сипваше готовата храна — пържена риба, бял хляб и колсло, по чиниите. Луиз не искаше да бездейства, докато другите работеха, но знаеше, че няма смисъл да спори с Хоуп.

Хоуп остави чиниите на масата и подреди край тях пластмасови прибори и салфетките. Когато всичко беше готово, отвори входната врата и подвикна:

— Идвайте да ядете!

Сал, Бета и г-жа Труди влязоха, свалиха мръсните си обувки и измиха ръце, преди да се подредят около масата. Хоуп им наля студен чай в картонени чашки и започнаха. Луиз заби виличката си в хрупкавата коричка на рибата — отдолу месото беше сочно и меко, още по-вкусно в комбинация с тръпчивото колсло.

Хоуп спря хамалите, когато внесоха първите кашони.

— Вземете да намерите масата на Луиз в оня ваш камион, и столовете, и ги сложете тук, преди да изстине храната. А пък и чай сигурно ще искате след цялото мъкнене.

Двамата млади чернокожи мъже побързаха да внесат масата и столовете, а Бриана им напълни чиниите.

Луиз огледа групичката: Сал, къдрокос и рошав, с нахлупената над очите шапка, длъгнестите хамали, които си сваляха кожените ръкавици, Бета с опънатия по нея градински гащеризон и чевръстата Бриана, която тъкмо носеше допълнителните порции. Хоуп пък вече си пълнеше устата с риба и колсло все едно животът й зависи от това. Луиз се чувстваше почти като у дома си. Никога нямаше да е южнячка, но можеше да е ексцентричната библиотекарка янки. Нямаше да е толкова зле.

— Радвам се, че си тук — каза Сал. — Всички се радваме.

— Може да си от Замръзналия Север, но си наш човек. Няма да те върнем — додаде Хоуп.

— Давайте ми да ям храна като тази и няма да можете да ме върнете, даже да искате — каза Луиз. — Какво ще има за десерт?

— Кекс със заливка. — Бета отнесе празната си чиния в кухнята. — Донесох си домашното ягодово сладко за заливката.

Когато изядоха два кекса и цял буркан със сладко, всички се върнаха на работа. С толкова много помощници почти всичко беше готово, докато стане време Луиз да вземе децата от новото училище. Щеше й се да има как да се отблагодари на всички. Прегърна жените и се ръкува с мъжете, а после всички се отправиха по колите си.

Сал си тръгна последен.

— Чакай да ти изнеса боклука.

— Благодаря за всичко. Не мога да повярвам, че ми свършихте цялата тази работа.

— Подбудите ми не са съвсем чисти.

Сал стегна връвта на чувала за смет и го изнесе навън.

— Какво имаш предвид?

— Още искам втора среща с теб.

— И аз — отвърна Луиз.