Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (15)

Глава петнадесета

Следващия понеделник библиотеката още миришеше на ястието от последния вечерен прием: пилешко с кнедли, от Луиз.

Остатъчното ухание й напомни, че е открила новата си мисия.

По сметки на Силвия по двеста души идваха всеки ден в новото работно време. И не просто ядяха, а разговаряха със Силвия и Луиз, даваха идеи за библиотеката, попълваха анкети и заемаха стотици книги.

Дори Хоуп се беше показала на приема в петък, помагаше с маркирането на книгите и заяви, че пилешкото с кнедли на Луиз е „добро, но не колкото моето“. До края на седмицата Луиз чувстваше всички новодошли ако не приятели, то поне съседи. За пръв път разбра колко е важна библиотеката в едно такова градче, което си нямаше книжарница, нито кино, нито обществен колеж. Дължеше на местните да направи това място колкото може по-полезно и уютно.

Когато си включи компютъра, хвърли поглед към паркинга. Зелен пикап с червена врата откъм мястото до шофьора тъкмо спираше там.

— Сестрите Би са тук.

— Ще отворя по-рано.

Силвия затрополи покрай Луиз в кожените си обувки на платформи. Момичетата влетяха насред звуци като от стадо слонове — само дето слоновете са уж умни животни.

Може би сестрите Би бяха повече като хипопотами. Сладурски, дружелюбни хипопотами. Силвия се върна няколко минути по-късно и си наля поредното кафе.

— Може ли да ги наглеждаш? Трябва да звънна няколко телефона за лекциите ми в училището утре.

— Добре, ще се погрижа да не предозират с клипчета на сладки животинки.

Луиз избута встрани количката си с книги и отиде в главното помещение. Едно от момичетата стоеше пред регистратурата. Бе къдрава, очилата и с двайсетина килограма повече от нужното около кръста.

— Бони, нали така?

— Не, Белинда.

Момичето не се усмихна. Луиз се сети, че тази е сериозната от трите, средната.

— Защо не сте на училище?

— Котелът пак се развали. Втори път тази седмица.

Белинда остави раницата си на пода и подаде картата си заедно с купчина романчета с разплакани девойки на кориците.

Луиз ги маркира, а Белинда ги натика в раницата си, преди да се върне при сестрите си на компютрите. Те си бъбреха и ровеха из интернет, от време на време си разменяха местата, когато някоя намереше особено смешно клипче с котки. И те, и майка им бяха сложени еднакво — като пожарни кранове от втасало тесто, — но лицата и характерите им се различаваха. На Луиз й бе неприятно, че все не може да им запомни имената.

Мари влезе през стъклената входна врата и остави „Ангел с часовников механизъм“ пред Луиз. Носеше маскировъчни панталони, навити на половин педя над глезените, а вместо яке — огромен черен суичър, който стигаше до половината на бедрата й. И на него му бе навила ръкавите.

— Прочете ли я вече? — попита Луиз.

— Да. Хареса ми. Много е… яка. Ъм, другите имате ли ги? — Момичето скри глава между раменете си и се усмихна срамежливо, сякаш Луиз е приятелка, с която си споделят тайни.

— Имаме ги, я. — Луиз я поведе към детско-юношеската литература.

— Чувам, че училището пак е затворено. Сигурно се радваш, че са ви пуснали.

— Ами, не. — Мари се зазяпа в маратонките си. На дясната, до палеца, имаше дупка. Оттам се подаваше малко от сивкавия й чорап, някога бял.

— Защо не? — Луиз спря пред другите две книги от поредицата.

— Майка ми така и така е на работа, а вкъщи няма нищо за ядене. В училище поне дават закуска и обяд.

— А през лятото как се оправяш тогава?

— Ами, доста огладнявам през лятото.

Момичето намести раницата си, докато се връщаха.

— Само минутка — каза Луиз.

Остави книгите до терминала за маркиране и забърза към хладилника в кухнята. Нейният обяд беше в найлонов плик, този на Силвия — точно до него: сандвич с пуешко и морковени пръчици. Луиз натика цялата храна в плика, отнесе го при Мари и й го подаде през регистратурата.

— Не гледай вътре, просто го вземи.

— Мерси.

Мари приклекна и прибра плика в раницата си. Луиз сканира картата и книгите.

— Ако училището не отвори утре, отбий се пак, става ли?

Мари отново заби поглед в краката си.

— И да сме на училище, може да намина. Ако нямаш против, де.

— Разбира се, че не. Винаги си добре дошла. Остани и почети тук, ако искаш.

— Може да дойда по-късно.

Момичето си тръгна, обратно към празната си къща вероятно. Или по-вероятно към някой блок или каравана. Може би живееше на паркинга за каравани на улица „Лоуъл“, онзи, пълен с разпадащи се кемпери, проядени от черна плесен.

Предния петък едно десетгодишно момче паднало, без да иска, в басейна там и се удавило. Снимката във вестника караше мястото да изглежда зловещо, дори на следобедната светлина.

Пристигна Лили и поклати глава, виждайки момичетата на компютрите.

— Виждам, че сестрите Би не са на училище.

— Котелът пак се развалил — каза Луиз, докато още се опитваше да прогони от мислите си зловещия паркинг за каравани.

— Само да си взема кафето и ще дойда да те отменя.

Когато Лили се върна с чашата си и последния бюлетин на Историческото общество на Алигейтър Баю, Луиз се настани в кабинката си.

Имаше цяла количка книги за каталогизиране, перспектива, която едва преди няколко седмици би я хвърлила в носталгични размисли за изгубената й академична кариера. Сега това не й пречеше толкова. Знаеше, че леките кримки са за г-жа Труди и приятелките й, трилърите — за г-н Габърдийн, който преподаваше в училището, а Ейда Готро ще дойде за новите розови романи.

Силвия подаде глава при Луиз.

— Знаеш ли какво искам да направя? Часове по зумба вечерите, когато съм до късно по график, и съботите, когато работя цял ден.

— Какво е зумба? Някаква нова плетка за младите ли? Ще ги научиш да си зумбят пуловери ли? — попита Луиз.

— Не, хронично изостанала от времето приятелко. Вид латино танцуване е. — Силвия се люшна и завъртя хълбок. — Писна ми да не съм във форма. А и много хора тук има смисъл да се пораздвижат.

— Вие нещо сте мръднали — обади се Хоуп от ъгълчето си.

— Този уикенд си довършвам семинара за сертификация.

— Не трябва ли да питаш г-н Фоули? — попита отново Луиз.

— Не. Попитах г-н Хенри и той каза, че може. Жените се убиват да плащат за зумба, а ние ще им го предлагаме безплатно.

Силвия отново изпълни някакво движение, включващо много махане с ръце, и почти си прекатури компютъра.

— Добре, ами, успех тогава. — Луиз взе книга от количката си. — О, може би сега е моментът да ти кажа, че ти откраднах обяда.

Силвия спря да танцува.

— Защо?

— Едно момиче, Мари.

— Мари Абер — допълни Хоуп. — Кльощава. С дълга коса.

— Същата.

— Майка й опакова продукти в бакалията. Беше касиерка, но по пръстите й все полепваше по някоя пара, ако ме разбирате. Оставиха я само заради Мари. Ама пак трябва да внимаваш и да я гледаш в ръцете, ако ти опакова тя. Прибираш се вкъщи и се оказва, че си останала без хубавата си пържола. Обаче си върни бележката, оплачи се и старият Джуд ще ти даде друга. Не знам защо я търпи. Някои шушукат, че нещо са се взели, но мисля, че просто съжалява момичето. Виждала съм я да влиза с петаче за дъвка и да излиза с цял хляб.

Хоуп излезе от кабинката си и се протегна. Луиз отвори книгата на заглавната страница.

— Каза ми, че са ги пуснали от училище и няма какво да яде, затова й дадох обяда си и този на Силвия.

— Какво й има на майката? — попита Силвия.

— Мързелива, глупава, пиянде. Твърде заета да тича подир някой тип или да гони дъното на бутилката, че да се погрижи за дъщеря си или даже да се вясне на работа — каза Хоуп. — Обаче да те предупредя: тази Мари е като бездомна котка. Храни я и тя ще се връща.

— Надявам се — отвърна Луиз. — Дадох й да заеме няколко книги най-малкото. Освен това я харесвам.

— Добро хлапе е, да. Много повече стока от майка си, дума да няма. — Хоуп се върна в кабинката си. — Ще звънна в „Антъни“ и ще ни поръчам обяд.