Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (8)

Глава осма

Сал натика телефона си обратно в джоба и погледна към редицата зелки, които тъкмо плевеше. Не се изненада от обаждането на братовчедка си — Хоуп вечно имаше някакви задачки за него. Собственият й съпруг вече не можеше да върши по-тежка работа. Люис беше на инвалидна пенсия още откакто престоят в армията му бе навлякъл един куп здравни проблеми. Сал подозираше, че някои от тях са психически. Люис неведнъж беше намеквал, че му се иска да забрави някои от нещата, видени в Афганистан. Навярно заради раните му Хоуп и Люис нямаха деца. Сал не питаше.

Цял отряд кученца последваха Сал до пикапа му, а той внимателно ги отпъди с крак. Може би трябваше да ги накара да влязат в караваната, но родителите му бяха завещали осем хектара земя, тъй че нямаше да се запилеят. А и държаха зайци и елени по-далеч от насажденията му. Не че няколко чихуахуа се класираха за фермерски кучета. Бета ги наричаше косматите му деца, а той неохотно се съгласяваше с оценката. Беше почти на четирийсет, още неженен. Беше се примирил, че никога няма да проима деца. Мисълта го караше да се чувства още по-самотен, отколкото беше в Чикаго. Завръщането у дома трябваше да успокои болезнената празнота, която растеше с всяка изминала година. Компанията на Хоуп и Бета помагаше, поне до едно време. Но отскоро не стигаше.

Понякога дори се замисляше за Клои.

Тя обаче искаше живот, който той не можеше да й предложи — благотворителни приеми, богати приятели и миниимение край игрище за голф. Докато родителите й планираха сватбата, той вече беше решил, че не иска да е корпоративен адвокат.

Да, сигурно щеше да е добре да й бе казал, преди да подаде оставка. Не беше честен с нея — сега му беше ясно. Но дотогава общуването им вече се разпадаше, а може би просто го бе страх или пък го бе яд. Най-после й съобщи в нощта преди сватбата, възможно най-неподходящия момент. Тъй че не се изненада, когато тя отказа да измине пътя до олтара. Родителите й бяха съсипани, а той се чувстваше отвратително, но и бе облекчен. Сал се приведе да запали пикапа, а потната му тениска отказа да се отлепи от гърба му. Можеше да се преоблече, но Хоуп щеше да поиска от него да одере елена. След подобна работа щеше така и така да му трябва душ. Нахлупи си шапката с козирка, завъртя пикапа и тръгна по чакълената алейка към шосето. Познаваше повечето си съседи по пътя към библиотеката, но градът се променяше. Понякога разрастването го натъжаваше — тази земя бе запълнена от лесове, а сега я раздробяваха и заравняваха за жилищно строителство. Старото им училище с Бета някога обслужваше цялата енория — от детската градина до дванайсети клас. Вече го бяха заменили три отделни училища — основно, средно и гимназия. Сал свърна по шосе номер 1 и се упъти към стария център. Той поне не се беше променил много. Бакалията и аптеката си стояха същите, макар че и двете сгради бяха достроени през краткотрайния възход през 90-те.

Като малки двамата с Бета скачаха на велосипедите и тръгваха към сладоледаджийницата в горещите летни дни, въртейки педалите над асфалт, достатъчно горещ, за да изгори боси стъпала. Тя винаги си поръчваше с глазура, онзи странен твърд шоколад, който се чупеше, когато отхапеш. Сал предпочиташе чиста ванилия.

Бяха построили библиотеката точно когато и той откриваше радостта от четенето. Сал обичаше хлада на климатика през лятото и приключенските книжлета за братята Харди, както и енциклопедия „Браун“, които тъпчеше в раницата си. Докато спираше на паркинга, осъзна, че на мястото му трябва освежаване. Така му се струваше и целият град — не му се щеше да се променя, но бе нужно. Градовете или растат, или загиват. Той не искаше Алигейтър Баю да загине. От друга страна, не искаше и да го види да се превръща в предградие на Сейнт Джуд, обсадено от супермаркети и необятните им асфалтови площи.

Сал излезе от пикапа и тръгна към зданието.

По някаква причина офисът на директора разполагаше с огромен прозорец. Прозорецът беше строшен отвън.

Сал не се изненада, че може да влети елен, но се чудеше какво го е уплашило. Беше виждал полудели от паника животни, оплетени в огради или стъписани от фарове, но някое да мине през прозорец — това беше ново за него. През дупката му се стори, че вижда трупа на елена насред парчетата стъкло и пръснатите книги, но мракът вътре и отражението в здравите части на прозореца скриваха останалото.

В библиотеката г-жа Труди седеше на обичайния си стол край периодиката.

— Здрасти, Сал. Пропуснала съм вълненията заради часа при фризьора. Чу ли за елена?

Възрастната жена остави евтиното си списание. Косата й изглеждаше по същия начин, по който Сал я помнеше от малък. Беше посивяла рано — от гени, не от работата й като учителка — и все я фризираше на едри къдри, извисили се право нагоре. Носеше учителските си костюми и след пенсионирането.

— Да, разбрах. Дойдох да го взема. Хоуп ми се обади.

Г-жа Труди бе преподавала на Хоуп, Бета и Сал. Знаеше повече за тях от родителите им. Така и не ги бе издала, задето пушеха заедно зад училището или пък задето бягаха от час, за да плуват в заливчето край старото съдилище. Но Сал знаеше, че ги е надушила. Нищо не убягваше от г-жа Труди.

— Имат две нови момичета — каза тя.

— Какво, какво? — Сал си свали шапката и я закачи за една от гайките на колана си.

— Не си спомням как се казват, но днес започнаха. Ти да видиш. Че и са от града.

Сал не беше сигурен какви ги говори г-жа Труди. Надяваше се да не се смахва. Винаги й сечеше пипето, както обичаше да казва баща му.

— Ами, да, добре, ще отида сега да видя какво става с елена.

— Мисля, че хубавката червенокоска е омъжена — каза г-жа Труди, докато разлистваше отново списанието си.

Все още объркан, Сал отвори ниската вратичка встрани от регистратурата и влезе в задното помещение. Хоуп понякога го викаше да поправи капещата чешма или да смени някоя бобина на хладилника, тъй че познаваше служебната част от библиотеката. Всеки път сварваше офиса на директора затворен, щорите — спуснати. Днес обаче вратата зееше — това някак го смути.

— Не си се разбързал, като гледам.

Хоуп го посрещна с ръце на кръста. Под строгостта братовчедка му изглеждаше разстроена. Сигурно тя беше застреляла елена. Хоуп явно имаше пушка в пикапа: нищо изненадващо.

— Хайде да махнем елена оттук — каза той.

Тя кимна и му посочи вратата на офиса. Бъркотията бе точно толкова голяма, колкото Сал си я представяше. Еленът беше съборил глупавата картина над бюрото на Фоули Хетфийлд и бе оцапал с кръв книгите и листовете по пода.

Сал доближи трупа насред хрущене на стъкло. Хоуп беше свършила работата с един изстрел в главата. Невероятно, особено предвид това, че животното сигурно непрестанно се е мятало насам-натам. Сигурно тежеше поне стотина килограма. При гледката на величественото животно, отпуснато сред останките от офиса, Сал отново почувства онази празна самота, като дупка в стомаха.

Хоуп пристъпи иззад него, необичайно смълчана.

Хвана задните крака на елена, а Сал — предните. Не им беше удобно, но му се струваше, че ще стигнат до пикапа. Братовчедка му беше най-силната жена, която той познаваше — в училище се бе състезавала в тласкане на гюле, на щатско ниво.

Този спорт й отиваше, бавен и методичен. Мрачно стиснатите й устни, докато носеше елена, напомниха на Сал за погребението на баща й. Беше помогнала да пренесат ковчега. Макар че брат й и останалите братовчеди също бяха сред носачите, тя и Сал щяха да се справят и сами. Чичото на Сал тежеше наполовина на елена, ако не и по-малко, прояден от рака. Бе прекарал последната си година на походното легло в стаята на Хоуп, превръщайки се тихо в жив скелет.

Сал излезе заднешком от офиса. Трудно му бе да държи рогата на елена достатъчно високо над пода, за да не закачат килима. Съсредоточи поглед върху животното, докато се измъкваха покрай кабинките към задния вход.

Хоуп поспря до една кабинка.

— Ще ни отвориш ли вратата?

Някой изтича покрай тях към изхода. Сал вдигна глава, колкото да види, че е жена в син костюм, може би едно от „момичетата“, които г-жа Труди беше споменала. Той продължи към изхода, а еленът в ръцете му беше като огромен чувал олово. Сал подхвана по-здраво косматите му глезени и пристъпи на слънце. Без думи, двамата с Хоуп се разбраха да се обърнат, за да поеме той напред, а после ускориха крачка до пикапа. Приплъзнаха трупа в каросерията, а Сал го натика по-дълбоко, за да затвори задния капак. Едва тогава се обърна и погледна право към библиотекарката на фона на тухлената стена.

— Ей, Луиз — обади се Хоуп, отривайки длани в панталоните си. — Това тука е братовчедът Сал.

Сал бе твърде стъписан за нещо повече от кимване. Беше се присещал за Луиз след първия път, когато я видя, но така и не я бе проучил, както Лили му предложи. Нямаше причина да смята, че преподавателка в лесотехническия университет би се заинтересувала от фермер, отглеждащ ягоди. Понечи да прокара ръце през косата си, но се сети, че са оцапани.

— Това е Луизиана Ричардсън, една от новите библиотекарки — каза Хоуп. — Нещо май си е прехапала езика.

— Бих ви подал ръка, но по-добре първо да се измия — каза Сал и се поусмихна. Тя отвърна със същото, а пулсът му се поускори. Задната врата се отвори отново и оттам излезе висока червенокоса жена.

— Ей, хора, оправихте ли се с елена?

— Да. Това е Силвия. Другото градско момиче — представи я Хоуп.

Омъжената. Значи г-жа Труди още беше с всичкия си. Сал обаче не се съгласи с преценката й. Луиз очевидно бе по-хубавата.

— Радвам се да се запозная и с двете — каза Сал. — Не бих отказал чаша кафе, ако ви се намира.

— Дума да няма! — възкликна Силвия и смушка Луиз в ребрата, докато влизаха.

— Една чаша — каза Хоуп. — А после се връщаш вкъщи и ми одираш оня ми ти елен.

— Нямаше ли ти да свършиш тая работа? — подкачи я той по навик.

Насочи се право към кухничката и напръска ръцете си с течен сапун. Искаше да зяпа Луиз, но се насили да гледа само дланите си.

Хоуп се подпря на тезгяха до каната с кафе.

— Имам работа тук.

— И аз имам работа във фермата. — Сал си откъсна парче кухненска хартия. — Ще си направя кафето и ти се махам от главата.

— Не, аз ще ти направя — каза братовчедка му, докато се миеше. После напълни каната с вода и почисти машината от утайката. — Не съм баш толкова заета. Одери елена и ще ти дам част от наденичките.

— Добре, но само защото си сладката ми малка братовчедка. — Сал седна до масата и изпружи крака пред себе си.

— Е, как се озова животното тук? Питало е за новия Стивън Кинг?

Силвия също седна и направи знак на Луиз да заеме стола до Сал. Той можеше почти да я докосне. Нарочно скръсти ръце.

Хоуп включи кафеварката.

— Знаеш, че елените не могат да четат, Сал. Търсеше книжките с картинки.

— Братовчедка ми трябва да стане комик — отбеляза Сал. — Шефа значи го няма.

— Отпраши — каза Хоуп.

— Не знаех, че е такъв спринтьор.

— Добре си раздруса желираното дупе, вярно е — намеси се Силвия.

Луиз се засмя. Лъскавата й коса с цвят на млечен шоколад скриваше лицето й — на Сал му се прииска да я прибере зад ухото й. Тя се позавъртя към него и погледите им се срещнаха за миг.

Хоуп му донесе кафето.

— Вие да искате? — Без да чака отговор, напълни две чаши и им ги остави на масата.

— И тъй, отде сте? — попита Сал.

— Отраснах в Ню Орлиънс, завърших „Св. Франциск от Асизи“. Луизианата е от Минесота — каза Силвия. — Извинявай, винаги съм искала да го кажа.

— А как тъй са те кръстили на прекрасния ни щат?

— Баща ми беше от Лафайет и винаги е искал да се върне, но работеше в Минесота, нямаше как — каза Луиз, а после отпи от кафето си.

— Е, вече може да те посещава.

— Почина. Но родителите ми винаги са мразели да летят. Затова никога не сме идвали, докато бях малка.

— Съжалявам за баща ти. И моите починаха. — Сал изгълта половината си кафе наведнъж. Опари гърлото му. — Значи си кръстена на Луизиана, но никога не си била тук?

— Не и докато не ми дадоха работата в лесотехническия.

— Братовчед ми тук се преструва на селяк, ама не е като да не е поадвокатствал из мразовития север — каза Хоуп.

— Чикаго — додаде Сал. — Но не ми хареса много, тъй че се върнах.

— Шегуваш ли се? Обожавам Чикаго — каза Луиз. — Ако можех да си намеря работа там, никога нямаше да си тръгна.

— Можеше и да си тръгнеш, ако беше селяк и работеше в корпоративното право — каза Сал. — Никога не съм искал да работя това. Баща ми го искаше, лека му пръст. Исках да съм фермер и да отглеждам ягоди. Щеше ми се да бях записал подходящата специалност. Сега дипломата ми ще прашасва цял живот.

— Образованието никога не е нахалост — каза Силвия. — Ако не друго, иначе си щял да се чудиш какво е да си адвокат. Сега знаеш.

— И така ми се щеше да се бях научил на земеделие. Но пък знам как да одера елена на Хоуп. Мерси за кафето. — Сал откачи шапката от колана си и я нахлупи. — Радвам се, че се запознахме.

Когато влезе в камиона си, той отпусна ръка върху скоростния лост.

Трябваше да попита защо Луиз работи в библиотеката. Някакво проучване за университета ли? Хоуп щеше да му каже, разбира се, но той трябваше да внимава. Ако двете с Бета научеха точно защо се интересува той от Луиз, щяха да му стъжнят живота. Сал наду радиото. Хич не му беше тъжно в момента.